Дона Тарт
Щиглецът (24)

V.

— Е, здравей, здравей — каза психиатърът Дейв, затвори вратата и се разположи срещу мен в кабинета си — навсякъде имаше килими и лавици със стари наръчници („Наркотици и общество“; „Детска психология: различният подход“); както и бежови надиплени завеси, които се разтваряха с тихо бръмчене, когато той натиснеше едно копче.

Усмихнах се смутено, плъзвайки поглед из стаята, по растенията в саксии, бронзовата статуя на Буда, гледах навсякъде, само не и към него.

— И тъй. — Далечният шум на уличното движение, долитащ от Пето авеню, придаваше на мълчанието, възцарило се между нас, гигантски, междугалактически измерения. — Как си днес?

— Ами… — Очаквах консултациите при Дейв с ужас, това изпитание, през което преминавах два пъти седмично, за мен не беше много по-различно от посещение при зъболекар; чувствах се виновен, че не мога да го харесвам, при положение че той полагаше такива усилия, винаги ме питаше какви филми и какви книги харесвам, изрязваше статии от „Гейм Про“^[1], които според него биха представлявали интерес за мен — понякога дори ме водеше на хамбургери в закусвалнята EJ — и все пак, когато започнеше с въпросите си, аз се вцепенявах, като че ли ме бяха изблъскали изненадващо на сцена, където се играеше пиеса, а аз не си знаех репликите.

— Днес ми се струваш малко разсеян…

— Ами… — Не бях пропуснал да отбележа, че немалко от книгите по лавиците в кабинета имаха заглавия, съдържащи думата „секс“: „Сексуалност на подрастващите“, „Секс и познавателна способност“, „Видове сексуални отклонения“ и — любимото ми: „Открит поглед към сексуалните зависимости“. — Струва ми се, че съм добре.

— Струва ти се?

— Не, добре съм наистина. Нещата се развиват добре.

— Така ли? — Дейв се облегна назад на стола си и заклати единия си крак, обут в кец „Конвърс“. — Това е чудесно — после продължи: — Защо не ми поразкажеш това-онова за последните събития около теб?

— О… — почесах се по едната вежда, отклоних поглед, — испанският все още ме затруднява… трябва да направя още един допълнителен тест, сигурно ще е в понеделник. Но пък имам отлична оценка за доклада си за Сталинград. Което вероятно означава, че оценката ми по история вече няма да е В минус, а чисто В.

Той мълча толкова дълго, взирайки се в мен, че аз започнах да се притеснявам и затърсих какво друго да кажа. После попита:

— Нещо друго?

— Ами… — сведох поглед към пръстите си.

— Какво е положението с твоята тревожност?

— Не е толкова лошо — отвърнах и се замислих колко много ме притесняваше фактът, че не знам нищо за Дейв. Той беше от мъжете, които носят венчална халка, която не прилича много на венчална халка — а може и наистина да не беше и той просто да се гордееше особено много с келтския си произход^[2]. Ако трябваше да изкажа предположение, бих казал, че се е оженил наскоро и има бебе — имаше онова изтощено излъчване на преуморен млад баща, като че ли му се налагаше да става да сменя памперси нощем — но кой би могъл да знае?

— А лекарството? Как стои въпросът със страничните ефекти?

— Ъъъ… — почесах се по носа, — май вече го понасям по-добре.

Напоследък дори не бях вземал предписаните хапчета, от които толкова ми се доспиваше и така ме болеше глава, че бях започнал да ги хвърлям в умивалника и да ги отмивам с вода.

Дейв помълча за миг.

— В такъв случай — неправилно ли ще бъде твърдението, че общо взето, се чувстваш по-добре?

— Предполагам, че ще е правилно — отвърнах след кратко мълчание, вторачен в паното, окачено зад главата му. Приличаше на кривнато на една страна сметало, направено от глинени зрънца и навързани на възли въжета, и аз бях прекарал значителна част от живота си напоследък, взирайки се в него.

Дейв се усмихна.

— Казваш го, като че ли е нещо, от което трябва да се срамуваш. Но това, че се чувстваш добре, не означава, че си забравил майка си. Или че не си я обичал достатъчно.

Раздразнен от това предположение, което никога не бе ми хрумвало, отклоних очи и се загледах през прозореца — в депресиращия изглед оттук към зданието с бяла фасада от другата страна на улицата.

— Имаш ли някаква представа каква е причината да се чувстваш по-добре?

— Не, всъщност не — отвърнах рязко. „По-добре“ всъщност не беше точно описание на състоянието ми. Нямаше подходяща дума, която да го опише. Ставаше дума по-скоро за съвсем дребни неща — смеховете в училищните коридори, живото гущерче, стрелнало се в един аквариум в лабораторията — тези неща ме караха да се почувствам щастлив за миг, а после да се разплача. Понякога, вечер, през прозорците откъм Парк авеню нахлуваше влажен, понесъл песъчинки вятър, когато движението вече започваше да оредява и градът утихваше за нощта; беше дъждовно, дърветата се разлистваха, пролетта преминаваше в лято; и самотните вопли на клаксоните на улицата, влажният мирис на мокри тротоари криеха някакъв заряд, предаваха наелектризиращото усещане за тълпите, за самотни секретарки и затлъстели мъже с хартиени пакети храна за вкъщи, за вездесъщата тъга, навявана от тромавите, настоятелни усилия на човешките същества да живеят. В продължение на седмици бях живял като вледенен, капсулиран; сега, когато влизах под душа, пусках водата колкото можех по-силно и безмълвно виех от плач. Всичко беше като отворена рана — мъчително, смущаващо, объркано, и все пак имах чувството, че съм бил извлечен от ледена вода през дупка в леда, в смразяващ студ, под слънчевите лъчи.

— Къде беше сега? — попита Дейв, опитвайки се да улови погледа ми.

— Моля?

— За какво се беше замислил?

— За нищо.

— Така ли? Доста трудно е наистина да не мислиш за нищо.

Свих рамене. Като изключим Анди, не бях казвал на никого за отиването с автобуса до дома на Пипа, и тази тайна придаваше цвят на всичко, като последните отблясъци от сън: хартиените цветя, слабата, трептяща светлина на свещта, влажната й, гореща ръка в моята. Но макар това да бе най-значителното и истинско нещо, което ми се бе случвало от доста време насам, не исках да го развалям, говорейки за него, особено пък с Дейв.

Поседяхме така още няколко мига, които ми се сториха много дълги. После Дейв се приведе напред с угрижено изражение и каза:

— Аз съм тук, за да разговарям с теб за всичко, за което пожелаеш да говориш. А може и — столът изскърца, когато той се размърда на него, — може и изобщо да не говорим! Само се питам дали няма нещо, което да ангажира мислите ти.

— Ами… — подех след една безкрайна пауза, възпирайки се да си погледна часовника. — Искам да кажа, аз просто… — Колко минути още ни оставаха? Четиридесет?

— Защото научавам от другите възрастни около теб, че напоследък у теб се забелязва значително подобрение. Вземаш повече участие в час — допълни той, тъй като аз мълчах. — Поддържаш социални контакти. Отново се храниш нормално. — В тишината откъм улицата долетя далечен писък на линейка. — Затова се питам дали би ми помогнал да разбера какво се е променило.

Свих рамене и се почесах по бузата. Как се предполага, че трябва да обясниш подобно нещо? Струваше ми се глупаво да се опитвам. Дори споменът бе започнал да се обгражда с далечно, нереално сияние, като сън, чиито подробности стават все по-неясни, колкото повече се опитваш да ги възстановиш. По-голямо значение имаше чувството, онова сладко, силно подводно течение, толкова властно, че в час, или в училищния автобус, или когато лежах в леглото си и се опитвах да мисля за нещо приятно, нещо, което да ме накара да се почувствам в безопасност, за някакво място, някакви обстоятелства, при които сърцето ми да не се свива от тревога, беше достатъчно да се отпусна, потъвайки до онова тайно място, където всичко беше наред. Стени с цвят на канела, дъжд по стъклата, всеобхватна тишина и усещане за отдалеченост и дълбочина, като на лакирания фон на картина от деветнайсети век. Килими, излинели така, че се виждаше основата, рисувани японски ветрила и много стари картички за свети Валентин, трепкащи в светлината на свещта образи на Пиеро, гълъбици и сърца, обрамчени с цветя. Бледото лице на Пипа в мрака.