Дона Тарт
Щиглецът (21)

II.

Когато той отвори вратата, щорите бяха спуснати, затова трябваше да изминат няколко мига, докато очите ми привикнат с мрака — ароматен, ухаещ на парфюм, но в него се просмукваше и мирис на болест и лекарства. Над леглото висеше плакат в рамка — беше от филма „Магьосникът от Оз“. Ароматна свещ гореше треперливо в червена чаша, сред дребни украшения, броеници, нотни листове, изкуствени цветя и стари картички за свети Валентин — заедно с картички с пожелания за бързо оздравяване, на пръв поглед изглеждаха стотици, окачени на панделки, и много сребристи балони, реещи се заплашително под тавана, метални отблясъци играеха по връвчиците им, провиснали надолу като пипала на медузи.

— Имаш гост, Пип — каза Хоуби с висок, жизнерадостен глас.

Видях как завивката се раздвижи. Един лакът се повдигна.

— Ахъм… — измънка сънлив глас.

— Толкова тъмно е тук, мила. Ще ми позволиш ли да дръпна завесите?

— Не, моля те, недей, очите ме болят от светлината.

Беше по-дребна, отколкото я виждах в спомените си, а лицето й — смътно петно в мрака — беше много бяло. Главата й бе обръсната, само една къдрица бе оставена отпред. Докато пристъпвах малко плахо напред, видях на слепоочието й проблясък на метал — първоначално помислих, че е някаква фиба или шнола, докато не различих метални хирургически скоби, поставени над една вдъхваща страх, извита рана над ухото й.

— Чух ви в коридора — каза тя с тих, хрипкав глас, поглеждайки ту мен, ту Хоуби.

— Какво си чула, гълъбче? — попита Хоуби.

— Чух ви да говорите. И Козмо ви чу.

Първоначално не бях забелязал кучето, но после го видях — сив териер, свит на кълбо до нея, сред възглавниците и плюшените играчки. Когато вдигна глава, видях побелялата му муцуна и помътнелите от перде очи, и разбрах, че е много старо.

— Мислех, че спиш, гълъбче — каза Хоуби и протегна ръка да почеше кучето по гушката.

— Винаги казваш така, а аз винаги съм будна. Здрасти — каза тя, вдигайки поглед към мен.

— Здрасти.

— Кой си ти?

— Казвам се Тио.

— Коя е любимата ти музика?

— Не знам — отвърнах, а после, за да не изглеждам като глупак, допълних: — Бетовен.

— Супер. Приличаш на човек, който харесва Бетовен.

— Така ли? — попитах зашеметен.

— Казвам го като комплимент. Не мога да слушам музика. Заради главата. Направо е ужасно. Не — каза тя на Хоуби, който разчистваше стола до леглото й от книги, марли и хартиени носни кърпички, за да мога да седна на него — нека седне тук. Можеш да седнеш тук — каза тя и се помести съвсем лекичко в леглото, за да ми направи място.

След като хвърлих поглед към Хоуби, за да се уверя, че може, седнах съвсем плахо, на една страна, внимавайки да не смутя кучето, което вдигна глава и ме изгледа възмутено.

— Не се безпокой, няма да те ухапе. Е, понякога хапе. — Тя ме изгледа със сънен поглед. — Аз те познавам.

— Помниш ли ме?

— Приятели ли сме?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после веднага погледнах към Хоуби, смутен от лъжата си.

— Не помня името ти, съжалявам. Но помня лицето ти — и после, галейки кучето по тавата, тя каза: — Не помнех стаята си, когато се прибрах у дома. Помнех леглото си и вещите си, но стаята беше различна.

Сега, когато очите ми бяха привикнали с мрака, видях инвалидната количка в ъгъла, шишетата с лекарства до леглото й.

— Кои неща на Бетовен харесваш?

— Ъъъ… — Взирах се в ръката й, отпусната върху завивката, в нежната кожа от вътрешната страна с лейкопласт в свивката на лакътя.

Тя се опитваше да се поизправи в леглото — хвърляйки поглед отвъд мен, към Хоуби, чийто силует се очертаваше в светлината от отворената врата.

— Не бива да говоря много, нали? — каза тя.

— Не, гълъбче.

— Струва ми се, че не съм много уморена. Но не съм сигурна. Ти уморяваш ли се през деня? — попита ме тя.

— Понякога. — След смъртта на майка ми бях развил склонност да заспивам в час, или се просвах да спя като пребит в стаята на Анди, когато се прибирах от училище. Преди не се уморявах.

Хоуби — забелязах, хвърляйки поглед назад към коридора — беше излязъл за миг. Макар това да ми беше много неприсъщо, по някаква незнайна причина изпитвах ужасно желание да посегна и да взема ръката й, и сега, когато бяхме вече сами, го направих.

— Нали нямаш нищо против? — попитах. Всичко се случваше бавно, като че ли се движехме в дълбока вода. Струваше ми се много странно да държа нечия ръка — ръка на момиче — и същевременно съвсем естествено. Никога дотогава не бях правил нещо подобно.

— Съвсем не. Приятно е. — После, след кратко мълчание, в което чух как малкият й териер похърква, тя каза: — Нали не възразяваш да затворя за малко очи?

— Не — казах и плъзнах пръст по кокалчетата й, проследявайки линията на костите.

— Знам, че е невъзпитано, но просто се налага.

Гледах надолу към клепачите й, заобиколени от сенки, напуканите й устни, бледата й, насинена кожа, грозният метален знак, наподобяващ бекар. Странното съчетание от вълнуващото у нея и онова, което поначало не можеше да се приеме като вълнуващо, ме замайваше и смущаваше.

Хвърлих гузно поглед назад и видях, че Хоуби се е изправил на прага. Излязох на пръсти обратно в коридора и затворих тихичко вратата зад себе си, доволен, че и в коридора цари сумрак.

Тръгнахме заедно към приемната.

— Как ти изглежда? — попита той така тихо, че едва можах да го чуя.

Как се очакваше да отговоря на такъв въпрос?

— Като че ли е добре.

— Не е на себе си. — Той замълча натъжено, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на халата си. — Искам да кажа… понякога е, но понякога не е. Не разпознава близки хора, разговаря с тях със съвсем официален тон, а понякога се държи съвсем непринудено с непознати, бъбри приятелски с хора, които не е виждала преди, държи се с тях като със стари приятели. Казват, че това било нещо обичайно.

— А защо не й дават да слуша музика?

Той повдигна едната си вежда.

— О, понякога все пак слуша. Но понякога, особено привечер, музиката я разстройва — тя решава, че трябва да свири, да подготви някаква пиеса за училище, притеснява се. Много е трудно. Казват ми, че ако става дума за свирене на някакво аматьорско ниво, това ще е напълно осъществимо…

Неочаквано иззвъня звънецът на външната врата и стресна и двама ни.

— О — каза Хоуби; доби тревожен вид и погледна часовника си — забелязах, че е стар и много красив, — това трябва да е медицинската сестра.

Спогледахме се. Не бяхме завършили разговора си; имаше още толкова много неща за казване.

Отново се разнесе звън. В дъното на коридора се разлая кучето.

— Подранила е — каза Хоуби — и тръгна забързано напред, а по лицето му се изписа потиснатост.

— Може ли да дойда пак? За да я видя?

Хоуби спря. Изглеждаше ужасен, че изобщо ми е дошло на ум да питам.

— Но разбира се, че може да дойдеш — каза той. — Моля те, ела пак…

Отново звънецът.

— Когато пожелаеш — каза Хоуби. — Моля те. Винаги ще се радваме да те видим.