Дона Тарт
Щиглецът (20)

I.

Безкрайно море от позлата, проблясваща в лъчите, които нахлуваха косо през покритите със слой прах витрини: позлатени купидони, позлатени скринове и лампиони, и — смесваща се с мириса на старо дърво — остра миризма на терпентин, блажна боя и лак. Последвах го през работилницата, по една изметена пътечка сред стърготините, покрай табла с дупки за кукички, разглобени на части столове и маси, обърнати нагоре с краката, завършващи с резбовани лапи на хищник. Макар и едър, мъжът се движеше гъвкаво, „като танцьор“, би казала майка ми, стойката му създаваше впечатлението, че се плъзга напред без всякакво усилие. Свел очи към петите на обутите му в пантофи крака, аз го последвах по едно тясно стълбище, което ни отведе в мрачна стая, чийто под бе плътно застлан с килими, тук имаше черни вази на пиедестали, а завеси с пискюли не допускаха вътре слънчевите лъчи.

В мълчанието почувствах как сърцето ми изстива. Мъртви цветя гниеха в масивните китайски вази, цареше тежката атмосфера на помещение, което дълго е стояло затворено: въздухът бе толкова застоял, че едва можеше да се диша, също толкова задушно беше и в нашия апартамент, когато госпожа Барбър ме бе завела на Сътън Плейс, за да си взема нещата, които ми бяха необходими. Тази застиналост ми беше позната; така едно жилище се затваря в себе си, когато някой умре.

Внезапно ми се прииска да не бях идвал. Но мъжът — Хоуби — сякаш долови опасенията ми, защото се обърна съвсем внезапно. Макар да не беше млад, в лицето му се бе съхранило нещо момчешко: очите му, по детски сини, бяха ясни и някак учудени.

— Какво става? — попита той, после добави: — Добре ли си?

Загрижеността му ме смути. Стоях, обзет от неловкост, в застиналия, претъпкан с антики мрак и не знаех какво да кажа.

Той сякаш също не намираше какво да каже; отвори уста, после я затвори; после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си. Изглеждаше някъде между петдесет и шейсетгодишен, зле избръснат, свенливото му, приятно лице с едри черти не беше нито красиво, нито грозно — човек, който винаги щеше да стърчи над повечето други мъже в помещението, но неясно защо изглеждаше болнав, сякаш се потеше, а тъмните кръгове под очите му и бледността ме караха да си спомням за йезуитските мъченици от стенописите в църквите, които бях виждал по време на училищната ни екскурзия до Монреал: едри, смъртнобледи европейци с интелигентни черти, пленявани и изгаряни на клади в поселищата на хуроните.

— Съжалявам, при мен е малко разхвърляно… — Той се озърташе объркано, настоятелно, без да спира погледа си никъде, така се озърташе майка ми, когато не можеше да намери нещо. Гласът му беше дрезгав, но култивиран — така говореше моят учител по история, господин О’Ший, който бе израснал в бедняшки квартал на Бостън, а после бе завършил Харвард.

— Мога да дойда друг път. Ако така ще е по-удобно.

Чул думите ми, той ме погледна с лека уплаха и каза:

— Не, не. — Копчетата на ръкавелите му се бяха измъкнали, маншетите на ризата висяха отворени, захабени около китките. — Дай ми само малко време да се посъвзема, извинявай… ето — каза той объркано и отметна един сив кичур от лицето си, — готово.

Насочваше ме към едно тясно, твърдо на вид канапе с извити подлакътници и резбована облегалка. Но то бе отрупано с възглавници и одеяла, и сякаш двамата забелязахме едновременно, че заради разбърканите постелки на него нямаше да е удобно да се седи.

— О, съжалявам — измърмори той, отстъпвайки така рязко назад, че едва не се сблъскахме, — разположил съм се тук, както виждаш, не е най-удобното решение на света, но се налага да се примиря, защото не чувам добре покрай работата си…

Той се обърна (така че не успях да чуя края на думите му), заобиколи една книга, която лежеше отворена, с корицата нагоре, на килима, и една чаена чаша с кафяви кръгове в нея, и ми предложи да седна вместо това на едно кресло с богата тапицерия, с набори и плисета, с ресни и сложно капитонирана седалка — по-късно разбрах, че било турско — той беше един от малцината в Ню Йорк, които все още знаеха как да правят подобна тапицерия.

Бронзови статуи с криле, сребърни дрънкулки. Потънали в прах сиви щраусови пера в сребърна ваза. Приседнах плахо на ръба на креслото и се озърнах. Предпочитах да стоя прав, така щеше да бъде по-лесно да си тръгна.

Той се приведе напред, сключил ръце между коленете си. Но вместо да проговори, само се взря в мен и зачака.

— Аз съм Тио — започнах припряно след проточилото се прекалено дълго мълчание. Лицето ми гореше така, сякаш всеки момент щях да избухна в пламъци. — Тиодор Декър. Всички ми казват Тио. Живея в Горен Манхатън — добавих колебливо.

— Е, аз съм Джеймс Хобарт, но всички ми казват Хоуби — погледът му беше тъжен, обезоръжаващ. — Живея в Долен Манхатън.

Объркан, отклоних поглед, не можех да разбера шегува ли се или не.

— Съжалявам — той притвори за миг очи, после ги отвори отново. — Не ми обръщай внимание. Уелти — той хвърли поглед към пръстена в шепата си — беше мой бизнеспартньор.

Беше? Часовникът с циферблат, показващ фазите на луната — бръмчащ, със зъбчати колела, вериги и тежести, съоръжение, достойно за капитан Немо — изгъргори шумно в тишината, преди да отмери четвърт от часа.

— О — казах, — аз просто… Мислех…

— Не. Съжалявам. Не знаеше ли? — попита той, взирайки се внимателно в мен.

Отвърнах очи. Едва сега осъзнавах колко много съм се надявал да видя отново стареца. Въпреки онова, което бях видял — което знаех — аз някак бях съумял да храня детинската надежда, че е оживял по някакво чудо, като в някой телевизионен сериал, когато след рекламите се оказва, че жертвата на убиеца е оцеляла и се възстановява на спокойствие в болницата.

— А откъде имаш това?

— Моля? — попитах стреснато. Бях забелязал, че часовникът изобщо не е нагласян: десет сутринта или десет вечерта, във всеки случай беше много далеч от точния час.

— Каза, че той ти го е дал?

Понаместих се смутено.

— Да. Аз… — Шокът от смъртта му ме връхлетя наново, като че ли още веднъж не бях оправдал очакванията му и преживявах отново събитията, но в съвсем различен аспект.

— В съзнание ли беше? Каза ли ти нещо?

— Да — подех аз, после замълчах. Чувствах се ужасно. Това, че се бях озовал в света на стария човек, сред неговите вещи, събуди много жив спомен за него: сънната атмосфера в онази зала, сякаш бяхме под вода, ръждивочервеното кадифе, богатата украса и тишината.

— Радвам се, че не е бил сам — каза Хоуби. — Това би му се сторило ужасно.

Сключи пръсти около пръстена, вдигна юмрук към устата си и ме изгледа.

— Божичко, ти си съвсем хлапе, нали? — каза после.

Усмихнах се смутено, не знаех как да реагирам.

— Извинявай — каза той с по-делови тон, явно целящ да ме успокои. — Работата е там… знам, че е било страшно. Тялото му… — той сякаш не намираше подходящите думи, — преди да те повикат, обикновено ги почистват, доколкото могат, после те предупреждават, че няма да е приятно — което, естествено, ти е ясно, но… та така. Няма как да си подготвен за такова нещо. Преди няколко години в магазина ни попадна една поредица от снимки на Матю Брейди — снимки от Гражданската война, толкова ужасни сцени, че ни беше трудно да ги продадем.

Мълчах. Нямах обичая да участвам в разговорите на възрастните, освен с „да“ и „не“, ако ме питаха, но сега слушах, застинал на мястото си. Един приятел на майка ми, Марк, който беше лекар, бе повикан да идентифицира тялото й, но никой не ми беше казвал кой знае какво по този въпрос.

— Спомням си, че съм чел навремето за един войник, не знам, май беше при Шайлоу^[1] — говореше ми, но като че ли вниманието му не беше насочено изцяло към мен. — Или Гетисбърг? Войникът дотолкова се побъркал от преживения шок, че започнал да погребва птички и катерици на бойното поле. Много дребни животни също били загинали в престрелките. Имало много мънички гробове.

— При Шайлоу загинали 24 000 души за два дни — изтърсих аз.

Очите му стреснато се спряха върху мен.

— И 50 000 при Гетисбърг. Заради новите оръжия. Куршумите „Миние“ и винтовките с пълнител. Затова броят на труповете бил толкова голям. В Америка до Първата световна война се е водела окопна война. Повечето хора не го знаят.

Беше ми ясно, че той не знае как да реагира.

— Интересуваш се от Гражданската война, така ли? — каза той, след като помълча, за да обмисли думите си.

— Ъъъ… да — отвърнах рязко. — Донякъде.

Знаех много за артилерията на Съюза, защото бях писал доклад на тази тема, толкова наблъскан с факти и технически подробности, че учителят ме накара да го напиша отново, а знаех и за снимките, които Брейди бе правил на убитите при Антийтъм: бях ги виждал онлайн, млади момчета с изцъклени очи и почернели от кръв усти и носове. — В училище се занимавахме шест седмици с Линкълн.

— Брейди е имал фотографско ателие недалеч оттук. Виждал ли си го?

— Не.

Някаква хваната за миг мисъл се канеше да изплува на повърхността на съзнанието ми — нещо много важно и необлечено с думи, събудено от споменаването на онези войници с безизразни лица. Но сега всичко бе изчезнало освен образът — мъртви момчета с разперени крака и ръце, вперили очи в небето.

Последвалото мълчание беше особено мъчително. Никой от нас не знаеше как да продължи. Най-сетне Хоуби отпусна крака, после ги кръстоса отново.

— Исках да кажа… извинявай. Че те разпитвам така настоятелно — допълни той със затихващ глас.

Не знаех къде да се дяна от неудобство. Идвайки към тази част на града, бях така изпълнен с любопитство, че бях пропуснал да предвидя възможността да ми бъдат задавани въпроси.

— Знам, че трябва да ти е трудно да говориш за това. Само че… не предполагах…

Обувките ми. Интересно защо никога не се бях вглеждал в обувките си. В ожулените им носове. В разнищените връзки. „Ще отидем до «Блумингдейлс» в събота и ще ти купя нови.“ Само че това така и не се бе случило.

— Не искам да ти припомням отново станалото. И все пак… той беше ли в съзнание?

— Да. Донякъде. Искам да кажа… — Неговото напрегнато, тревожно лице събуди у мен някакво желание да изръся куп неща, които не бе необходимо той да знае, а и не беше редно да описвам — разпилени вътрешности, онези грозни, повтарящи се сцени, които разкъсваха потока на мислите ми дори когато бях буден.

Портрети в тъмни цветове, порцеланови шпаньоли на полицата над камината, златното махало на часовника се люлее — тик-так, тик-так.

— Чух го да вика. — Потрих едното си око. — Когато дойдох на себе си. — Все едно че се опитвах да опиша сън. Просто не ставаше. — Тогава отидох при него и останах при него и… не беше чак толкова страшно. Или по-скоро не беше така, както си представяте — допълних, защото последните ми думи прозвучаха като лъжа, каквато си и бяха.

— Той разговаря ли с теб?

Преглътнах с усилие; кимнах. Тъмен махагон; палми в саксии.

— Беше в съзнание?

Кимнах отново. Чувствах неприятен вкус в устата си. Не беше нещо, което човек би могъл да опише накратко — бяха все неща, които нямаха логична връзка и последователност, прахта, воят на алармите, как той стискаше ръката ми, ние двамата сами, заедно, сякаш бяхме прекарали време, дълго колкото цял живот, разбърканите изречения, имената на градове и хора, които не познавах. Искрите, отскачащи от оголените жици.

Очите му не се откъсваха от моите. Гърлото ми беше пресъхнало, малко ми се повдигаше. Мигът не преминаваше в следващ миг, както би могло да се очаква, аз чаках той да продължи да задава въпроси, да каже каквото и да било, но той мълчеше.

Накрая той тръсна отново глава, сякаш имаше нужда да проясни мислите си.

— Това е… — Изглеждаше не по-малко объркан от мен; с халата и дългата си сива коса приличаше на крал без корона в някоя историческа пиеса за деца.

— Съжалявам — той отново поклати глава. — Всичко това е новина за мен.

— Не ви разбрах?

— Ами, виждаш ли, просто… — той се приведе напред и замига бързо и развълнувано, — това е нещо съвсем различно от онова, което ми беше казано. Казаха, че загинал на място. Бяха много, много категорични в това отношение.

— Но… — Аз го зяпнах удивено. Нима предполагаше, че си измислям?

— Не, не — каза той припряно и вдигна ръка, за да ме успокои. — Просто… сигурно го казват на всички. „Загинал на място“? — повтори той мрачно, докато аз продължавах да се взирам в него. — „Не е почувствал болка“. „Не е разбрал какво се случва“.

Тогава — внезапно — започнах да разбирам, смразяващите заключения, налагащи се от думите му, нахлуха в мислите ми. Майка ми също бе „загинала на място“. И за нея също бе казано, че „не е страдала изобщо“. Социалните работници бяха повтаряли това толкова упорито, че аз не се бях сетил да си задам въпроса откъде можеха да бъдат толкова сигурни.

— Въпреки че, държа да отбележа, на мен ми беше трудно да си представя, че си е отишъл така — наруши Хоуби рязко възцарилото се мълчание. — Светкавица, и той пада, без да разбере нищо. Имах чувството, че не е било така, както го описваха, нали разбираш?

— Моля? — вдигнах поглед, дезориентиран от сблъсъка с ужасната нова вероятност.

— Истинско прощаване — каза Хоуби. До известна степен сякаш говореше на себе си. — Така би го искал той. Последен поглед, предсмъртно хайку — не би желал да си тръгне, преди да размени с някого няколко думи преди път. „Чайна сред черешов цвят, на пътя към смъртта.“

Не следях мислите му. В потъналата в сенки стая един-единствен слънчев лъч пронизваше като острие пролуката между завесите и пресичаше стаята, пречупваше се в пламъци върху един поднос с гравирани стъклени чаши, разпиляваше трептящи и танцуващи призми, които се местеха и полюшваха по стените като инфузории под микроскоп. Макар да се долавяше силна миризма на изгорели дърва, камината беше обгоряла отвътре, черна, закритият с решетка отвор за почистване — задръстен с пепел, като че ли отдавна никой не бе палил огън в нея.

— Момичето — подхванах аз плахо.

Погледът му отново се спря върху мен.

— Имаше и едно момиче.

За миг той като че ли не ме разбра. После се облегна на стола си и замига бързо, като че ли някой бе плиснал вода в лицето му.

— Какво е станало? — попитах стреснато. — Къде е тя? Добре ли е?

— Не… — той потърка носа си, — не.

— Но е жива, нали? — почти не можех да повярвам.

Той повдигна вежди по начин, който според мен означаваше „да“.

— Имала е късмет.

Но тонът му, поведението му подсказваха тъкмо обратното.

— Тя тук ли е?

— Ами…

— Къде е? Мога ли да я видя?

Той въздъхна с нещо близко до раздразнение и каза:

— Препоръчано й е спокойствие и да не се вижда с никого. — Започна да рови в джобовете си. — Тя не е на себе си… трудно е да се предвиди как ще реагира.

— Но нали ще се оправи?

— Е, да се надяваме, че ще стане така. Но още не е прескочила трапа — за да използвам тази доста неясна фраза, която лекарите държат да използват.

Беше извадил цигари от джоба на халата си. Запали една с треперещи ръце, после хвърли пакета на японската масичка между двама ни.

— Е? — каза той и размаха ръка, за да пропъди дима, който се издигаше към лицето му. После забеляза, че се взирам в пакета — бяха френски цигари, от онези, които пушеха хората в старите филми.

— Не ми казвай, че и ти искаш да запалиш.

— Не, благодаря — отвърнах след неловко мълчание. Бях почти сигурен, че се шегува — но не напълно.

От своя страна той ме наблюдаваше зорко, примигвайки някак угрижено през цигарения дим, като че ли току-що бе осъзнал нещо важно, свързано с мен.

— Това си ти, нали? — попита той неочаквано.

— Моля?

— Ти си момчето, нали? Момчето, чиято майка е загинала там?

Бях прекалено стъписан, за да отговоря веднага.

— Какво… — започнах. Всъщност исках да кажа „Откъде знаете“, но не бях в състояние да подредя докрай думите си.

Той потри смутено едното си око и внезапно се облегна назад, притеснен като човек, който е разлял питието си на масата.

— Съжалявам. Не се… искам да кажа… не се изразих както трябва. Господи? Аз съм… — Направи неясен жест, сякаш искаше да каже „изтощен съм, не мога да мисля свързано“.

Извърнах глава, което не беше много възпитано — зашеметен от нежелано надигане на емоции, от което чак ми призля. Откакто майка ми загина, почти не бях плакал, и със сигурност не и пред друг човек — не плаках дори на мемориалната служба, по време на която хора, които едва я познаваха (а някои, като например Матилд, бяха превръщали живота й в ад) хлипаха и бършеха носовете си с кърпички около мен.

Той забеляза, че съм разстроен; понечи да каже нещо, после се отказа.

— Ял ли си? — попита неочаквано.

Бях прекалено учуден, за да отговоря. Храната бе последното, за което бих се сетил в момента.

— Аха, така и предположих — каза той и се изправи, а ставите на дългите му крака изпукаха. — Хайде да видим дали няма да успеем да забъркаме нещо.

— Не съм гладен — отвърнах, което прозвуча така грубо, че веднага съжалих. От смъртта на майка ми насам имах чувството, че единственото, за което мислят хората около мен, е да ме тъпчат с храна.

— Не, не, разбира се, че не си. — Той пропъди със свободната си ръка един облак цигарен дим. — Но ела с мен, моля те. Достави ми това удоволствие. Не си вегетарианец, нали?

— Не! — заявих засегнато. — Откъде ви хрумна?

Той се изсмя — кратко, рязко.

— Спокойно! Много от приятелите й са вегетарианци, тя също.

— О! — отвърнах едва чуто, а той сведе бавно към мен развеселения си поглед, внезапно станал по-оживен.

— Е, за твое сведение и аз не съм вегетарианец — продължи той. — Не възразявам да ям всякакви смешни и странни неща. Така че според мен ще се справим.

Той бутна една врата, която се отвори и аз го последвах по един коридор, чиито стени бяха отрупани с потъмнели огледала и стари картини. Макар че той вървеше бързо пред мен, аз бях обзет от желанието да се бавя и се заглеждах: семейни портрети, бели колони, веранди и палмови дървета. Игрище за тенис; персийски килим, проснат на морава. Прислужници с бели шалвари, със сериозни изражения, строени в редица. Погледът ми спря на фотография на господин Блакуел — изглеждаше достолепен с орловия си нос, елегантно облечен в бяло, леко изгърбен дори на млади години; стоеше облегнат на каменна стена край море, в някаква местност с палми, а до него — седнала отгоре на стената, с ръка на рамото му, така че изглеждаше с една глава по-висока от него — беше Пипа, още толкова малка, че сигурно е ходела на детска градина. Колкото и мъничка да беше тя, приликата беше ясно забележима: цветът на кожата, очите, главата, все така леко наклонена на една страна и косата — червена като неговата.

— Това е тя, нали? — попитах — и в същия миг осъзнах, че няма как да е тя. Тази снимка, с избледнели цветове, на която хората бяха облечени по отдавна отминала мода, бе правена много преди аз да се родя.

Хоуби се обърна и се върна, за да погледне.

— Не — каза той тихо, сключил ръце зад гърба си. — Това е Джулиет, майката на Пипа.

— Къде е тя?

— Джулиет ли? Мъртва е. Рак. Миналия май се навършиха шест години, откакто почина — и после, сякаш осъзнал, че думите му са прозвучали прекалено сухо, допълни: — Уелти беше по-големият брат на Джулиет. Всъщност полубрат. Един и същ баща — различни жени — той беше трийсет години по-възрастен от нея. Но я отгледа като собствено дете.

Пристъпих напред, за да погледна по-отблизо. Тя се беше облегнала на него, притиснала мило буза в ръкава му.

Хоуби се покашля.

— Тя се родила, когато баща им бил шейсетгодишен — каза той тихо. — Бил прекалено възрастен, за да проявява интерес към малко дете, особено като се има предвид, че поначало нямал слабост към деца.

В далечния край на коридора видях открехната врата; той я отвори докрай и застана на прага, взирайки се в мрака. Застанах на пръсти и надникнах иззад него, но той отстъпи назад почти незабавно и затвори вратата, чиято ключалка изщрака.

— Тя ли е там?

Макар че в помещението бе прекалено тъмно, за да се види кой знае какво, бях забелязал недружелюбното проблясване на животински очи, смущаващ зеленикав отблясък в дъното на стаята.

— Не сега.

Говореше толкова тихо, че едва го чувах.

— Какво е това там с нея? — прошепнах, бавейки се умишлено пред вратата — не ми се искаше да се отдалечавам оттук. — Котка ли?

— Куче. Медицинската сестра не одобрява, но тя иска то да спи в леглото й, а честно казано, и няма как да го измъкна оттам — скимти и драска по вратата… Ето, насам.

Вървеше бавно, с пропукващи стави, приведен напред като много старите хора, после бутна една врата и влязохме в претъпкана с вещи кухня, с капандура на тавана и червена готварска печка със заоблени очертания — доматеночервена, с елегантна линия, подобна на космически кораб в рисунка от петдесетте години. По пода имаше купчини книги — сборници с готварски рецепти, речници, стари романи, енциклопедии; по лавиците беше пълно със старинен порцелан, съдовете бяха натъпкани нагъсто, с поне половин дузина различни шарки. Край прозореца до пожарната стълба дървена статуя на светец с избледнели цветове вдигаше ръка за благослов; на бюфета, до сребърния сервиз за чай, рисувани фигурки на животни се редяха две по две, за да влязат в Ноевия ковчег. Но умивалникът беше пълен догоре с чинии, а по плотовете и первазите на прозорците имаше шишенца с лекарства, мръсни чаши, цели преспи от ужасяващо много неотворена поща, и кафяви, увехнали растения в саксии.

Той ме настани край масата, избутвайки встрани сметки за ток и стари броеве от списание „Антик“.

— Чай произнесе той — така, сякаш си припомняше точка от списък с продукти за пазар.

Докато шеташе около печката, аз се взирах в кръговете от кафе върху покривката. Размърдах се неспокойно, избутах стола си назад и започнах да се оглеждам.

— Ъъъ… — казах след малко.

— Да?

— Ще може ли да я видя по-късно?

— Може би — каза той, застанал гърбом към мен. Разбиваше припряно нещо и телта се удряше в порцелановия съд — трак, трак, трак. — Ако е будна. Изпитва много силни болки, а от лекарствата постоянно й се спи.

— Какво се е случило с нея?

— Ами… — тонът му беше въздържан и делови — тъкмо с такъв тон отговарях на хората, които ме разпитваха за майка ми. — Ударена е много силно по главата, има фрактура на черепа, честно казано, беше дълго време в кома, а левият й крак е счупен на толкова много места, че имаше опасност да го загуби. — „Като стъклени топчета в чорап“ — каза той и се засмя невесело. — Така каза лекарят, който гледаше рентгеновите снимки. Счупен на дванайсет места. Пет операции. Миналата седмица — каза той, полуизвърнат към мен — й извадиха пироните, и когато тя помоли да се прибере у дома, й позволиха. С условието поне през известна част от деня за нея да се грижи медицинска сестра.

— Може ли вече да ходи?

— Боже мой, не — отвърна той и взе цигарата, за да си дръпне; по някакъв начин успяваше да готви с едната ръка и да пуши с другата, приличаше на някой капитан на влекач или на готвач в лагер на дървари от старите филми. — Не е в състояние дори да седи повече от половин час.

— Но ще се оправи.

— Е, на това се надяваме — отвърна той, но не изглеждаше особено обнадежден. Знаеш ли какво — той хвърли отново поглед към мен, — като се вземе предвид, че и ти си бил вътре, удивително е, че си добре.

— Ами… — Никога не успявах да намеря подходящ отговор, когато хората отбелязваха, както често се случваше, че съм „добре“.

Хоуби се покашля и загаси цигарата.

— Такаа. — Разкаянието, че ме е засегнал болезнено, бе изписано на лицето му. — Предполагам, че и теб са разпитвали? Криминалистите?

Сведох поглед към покривката.

— Да.

Имах чувството, че колкото по-малко се говори по този въпрос, толкова по-добре би било.

— Е, за теб не знам, но на мен ми се сториха много свестни — и много добре информирани. Има един ирландец — виждал е много такива неща, разказваше ми за куфари бомби в Англия и на парижкото летище, за някакъв случай с взрив в кафе на открито в Танжер, разбираш ли, дузини мъртви, а човекът, който седял точно до бомбата, изобщо не пострадал. Казваше, че са виждали някои много странни ефекти, особено в по-стари сгради. Затворени пространства, неравни повърхности, светлоотразяващи материали — всичко това можеше да доведе до непредсказуеми последици. Било същото като при акустиката, така каза. Взривните вълни са също като звукови вълни — отскачат и променят посоката си. Понякога се случва да се счупят витрини на мили от взрива. Или пък — той отметна с китка косата, паднала в очите му, — понякога, по-наблизо до взрива, възниква нещо, което той нарече „защитен ефект“. Разни неща много близо до центъра на взрива остават непокътнати — примерно съвсем здрава чаша за чай в къща, взривена от ИРА, такива неща. Разбираш ли, хвърчащите стъкла и отломки убиват повечето хора, и те достигат често много надалеч. Камъче или парче стъкло, летящо с такава скорост, не се различава от куршум.

Плъзнах пръст по шарките на покривката.

— Аз…

— Извинявай. Сигурно това не е най-подходящата тема за разговор.

— Не, не — казах припряно; всъщност за мен беше голямо облекчение да чуя някой да говори открито, при това добре информирано, на тема, която повечето хора около мен избягваха особено старателно. — Не става дума за това. Просто…

— Да?

— Питах се… Как е успяла да излезе?

— Ами имала е късмет. Била затрупана под разни отломки — пожарникарите нямало да я открият, ако едно от кучетата им не ги насочило. Успели да се промъкнат донякъде, вдигнали една носеща греда с крик… знаеш ли, има още едно удивително нещо, тя била в съзнание, говорела с тях през цялото време, макар че сега не си спомня нищо от това. Чудото е, че са успели да я измъкнат, преди да бъде издадена заповед за напускане на сградата… а колко дълго беше в безсъзнание ти?

— Не помня.

— Е, късметлия си. Ако е трябвало да напуснат и да я оставят там, все още затрупана — както, доколкото знам, е станало с много хора… охо, готови сме — допълни той, когато чайникът засвири.

Чинията, която постави пред мен, не съдържаше нещо особено привлекателно на вид — някаква пухкава жълтеникава смес, запечена върху филии. Но миришеше приятно. Опитах предпазливо — беше топено сирене, с нарязани на ситно домати, черен пипер и разни други неща, които не успях да идентифицирам, но вкусът беше великолепен.

— Извинете, какво точно е това? — казах, отхапвайки отново внимателно от филията.

Той доби смутено изражение.

— Ами всъщност няма някакво специално име.

— Чудесно е — казах, забелязвайки с учудване колко бях гладен. Понякога, в зимните неделни вечери, майка ми запичаше филийки със сирене, които бяха много подобни на вкус.

— Обичаш ли сирене? Трябваше да се сетя да те попитам.

Кимнах, устата ми беше прекалено пълна, за да отговоря.

Макар че госпожа Барбър постоянно ми предлагаше сладолед и сладкиши, кой знае защо изпитвах чувството, че не съм се хранил нормално от деня, когато загина майка ми; най-малкото не бях ял такива неща, които бяха нормални за нас — ядяхме запържени зеленчуци с месо, бъркани яйца или замразени макарони със сирене, а аз седях на сгъваемата кухненска стълбичка и й разказвах как е минал денят ми.

Докато се хранех, Хоуби седеше от другата страна на масата, подпрял брадичка на големите си бели ръце.

— В какво те бива най-много? — попита той внезапно. — Спорт?

— Моля?

— От какво се интересуваш? Разни спортни игри, такива неща?

— Ами… — от видеоигри. Като Age of Conquest, Yakuza Freakout, нали разбирате?

Той изглеждаше озадачен.

— Ами в училище? Кои предмети предпочиташ?

— Струва ми се, история. И английски — допълних, когато той не каза нищо. — Но през следващите шест седмици часовете по английски ще са много досадни — прекъснахме литературата, върнахме се към граматиката и сега се занимаваме с анализ на изречения.

— Литература? Английска или американска?

— Американска. Тъкмо сега се занимаваме с нея, по-скоро досега се занимавахме. Тази година изучаваме и американска история. Но напоследък беше доста скучно. Тъкмо приключваме с Голямата депресия, но когато стигнем до Втората световна война, ще стане по-интересно.

Това беше най-приятният разговор, който бях водил от доста време насам. Задаваше ми куп интересни въпроси, например какво съм чел от изучаваните по литература неща, и по какво се различава прогимназията от началното училище; кой предмет ме затруднява най-много (испански) и кой исторически период ми е най-интересен (не бях сигурен, интересно ми беше всичко с изключение на Юджин Дебс и историята на профсъюзното движение, на която бяхме отделили прекалено много време), и какъв бих искал да стана, когато порасна? (нямах представа) — съвсем обичайни въпроси, но независимо от това ми беше приятно да разговарям с възрастен, който като че ли проявяваше към мен интерес, който не беше свързан със сполетялото ме нещастие, не се опитваше да изкопчи някаква свързана с това информация и не се ориентираше по списък, озаглавен „За какво да говорим с травматизирани деца“.

Бяхме преминали към писателите — от Т. Х. Уайт и Толкин до Едгар Алън По, друг мой любимец.

— Баща ми казва, че По бил втора категория писател — казах аз. — Че бил нещо като Винсънт Прайс^[2] на американската литература. Но аз мисля, че не е честно да се говори така.

— Наистина не е — каза сериозно Хоуби, наливайки си чай. — Дори да не харесваш По, той все пак е измислил криминалния жанр. И научната фантастика. В известен смисъл е предвидил в съчиненията си немалка част от двайсети век. Искам да кажа — честно казано, не го харесвам вече толкова, колкото го харесвах като момче, но дори да не го харесва, човек не може да го отхвърля като някакъв ексцентрик.

— А баща ми постъпваше именно така. Ходеше насам-натам и рецитираше „Анабел Ли“ с идиотски маниер, само за да ме вбеси. Защото знаеше, че харесвам стихотворението.

— В такъв случай баща ти е писател, така ли?

— Не — не разбирах откъде му бе дошло на ум подобно нещо. — Актьор е. Или по-скоро беше.

Преди да се родя, беше участвал с епизодични роли в няколко телевизионни сериала — нито веднъж не бе изпълнявал главна роля, а например на някой разглезен плейбой приятел на главния герой, или на неговия корумпиран бизнеспартньор, когото убиват.

— Дали не съм чувал за него?

— Не. Сега вече работи като чиновник. Или поне това работеше.

— А сега какво прави? — попита Хоуби. Беше сложил пръстена на малкия си пръст и от време на време го въртеше с палеца и показалеца на другата си ръка, сякаш за да се убеди, че е още на мястото си.

— Кой знае? Той ни напусна.

За мое учудване той се разсмя.

— Отървали сте се, а?

— Ами… — свих рамене, — не знам. Понякога не беше лош. Гледахме заедно спортни предавания и полицейски сериали, и той ми разказваше как постигат специалните ефекти, с кръвта, и подобни неща. Но има и… е, не знам. Например понякога идваше да ме вземе от училище пиян — всъщност не бях споделял това нито с Дейв, психиатъра, нито с госпожа Суонсън, нито с който и да било друг. — Не смеех да кажа на майка ми, но накрая й каза майката на мой съученик. А после… — беше дълга история, чувствах се притеснен, искаше ми се да я претупам набързо — му счупиха ръката в някакъв бар, сбил се с някого, имало някакъв бар, в който обичал да ходи всеки ден, само че ние не знаехме, на нас казваше, че работел до късно, имаше цял куп приятели, които ние не познавахме, те му пращаха картички, когато ходеха на почивка по разни места като Вирджинските острови, на домашния ни адрес, разбирате ли? По този начин разбрахме цялата история, мама се опита да го накара да ходи на срещите на „Анонимни алкохолици“, но той отказа. Понякога портиерите идваха в коридора пред апартамента ни и нарочно вдигаха шум, разбирате ли — за да знае той, че са там. За да не изгуби контрол над себе си.

— Да не изгуби контрол ли?

— Често имаше крясъци, такива неща. Крещеше най-вече той. Та… — съзнавах притеснено, че казвам повече, отколкото имах намерение да кажа, — в повечето случай той вдигаше шум. Например… о, не знам, например когато трябваше да стои с мен, защото майка ми имаше работа. Винаги беше в много лошо настроение. Нямах право да го заговарям, когато гледаше новини и спорт, това беше закон. Искам да кажа… — замълчах потиснато, преценявайки, че съм се оплел. — Така или иначе, мина много време оттогава.

Хоуби се облегна на стола си и ме загледа: едър, затворен, предпазлив човек, макар сините му очи да бяха неприкрито тревожни като на малко момче.

— А сега? — попита той. — Харесваш ли хората, при които живееш?

— Ами… — помълчах с пълна уста, чудейки се как да опиша семейство Барбър. — Симпатични хора са според мен.

— Радвам се. Разбира се, не мога да твърдя, че познавам Саманта Барбър, макар да съм работил за семейството й преди. Има усет.

Когато чух думите му, престанах да се храня.

— Познавате семейство Барбър?

— Него не. Само нея. Майка й беше сериозен колекционер — но доколкото разбирам, е завещала всичко на брата, заради някаква семейна разправия. Уелти щеше да може да ти разкаже повече за тези неща. Не че обичаше да клюкарства — допълни той припряно. — Уелти беше много дискретен, затваряше си устата, но хората обичаха да споделят с него, беше такъв човек, нали разбираш? Непознати хора изливаха душата си пред него — клиенти, хора, които едва познаваше, но той беше от хората, с които ти се иска да поговориш за грижите си.

— Но да — той скръсти ръце, — всички търговци на произведения на изкуството и антиквари в Ню Йорк познават Саманта Барбър. Моминското й име е Ван дер Плейн. Не купува много скъпи неща, макар че Уелти я бе виждал по търгове сегиз-тогиз, но със сигурност притежава някои красиви вещи.

— А откъде знаете, че живея със семейство Барбър?

Хоуби замига бързо.

— Пишеше във вестника — каза той. — Не си ли видял?

— Във вестника?

— В „Таймс“. Не си ли го чел? Не?

— Във вестника е пишело за мен?

— Не, не — отвърна той бързо. — Не точно за теб. За децата, загубили близките си при атентата в музея. Повечето бяха деца на туристи. Имаше едно малко момиченце… почти бебе… дете на латиноамерикански дипломат…

— Какво пишеше във вестника за мен?

Той направи гримаса.

— О, тежкото положение на сирачето… Дама благотворителка от висшето общество се намесва… такива неща, можеш да си представиш.

Взирах се в чинията си, обзет от неловкост. Сираче? Благотворителност?

— Беше много добре написано. Доколкото разбирам, ти си защитавал единия от синовете й от побойници в училище? — каза той и сведе едрата си посивяла глава, за да срещне погледа ми. — Онова, другото талантливо момче, което било прехвърлено заедно с теб в по-горен клас?

Поклатих объркано глава.

— Моля?

— Синът на Саманта, когото си защитил от група по-големи момчета в училище. Попречил си им да го набият и ти си понесъл ударите, такива неща?

Отново поклатих глава, напълно озадачен.

Той се разсмя.

— Каква скромност! Не бива да се притесняваш.

— Но… но то не беше така — казах объркано. — Тормозеха и биеха и двама ни. Всеки ден.

— Така пишеше във вестника. И това, че си го защитил, изглеждаше още по-впечатляващо. Помниш ли случая със счупената бутилка? — продължи той, защото аз мълчах. — Някой се опитвал да нарани сина на Саманта Барбър със счупена бутилка, и ти…

— О, това ли — казах смутено. — Не беше кой знае какво.

— Порязали теб, когато ти си се опитвал да му помогнеш.

— Не беше така! Кавано нападна и двама ни! На тротоара се търкаляше стъкло от счупена бутилка…

Той отново се разсмя — смях на едър мъж, плътен, грубоват, който беше в дисхармония със старателно култивирания му глас.

— Е, както и да се е случило — каза той, — несъмнено си намерил подслон при интересно семейство.

Изправи се, отиде до един шкаф, извади оттам бутилка уиски и си сипа два пръста в една не много чиста чаша.

— Саманта Барбър не изглежда като възможно най-сърдечната и гостоприемна жена поне не създава такова впечатление — каза той. — И все пак като че ли върши много добри дела, с всички тези фондации и благотворителни инициативи, нали?

Мълчах, докато той прибираше бутилката обратно в шкафа. През капандурата на тавана проникваше бисерносива светлина; ситен дъждец ръсеше по стъклото.

— Ще отворите ли отново магазина? — попитах.

— Ами… — Той въздъхна. — Уелти се занимаваше с тази част от бизнеса — беше поел изцяло клиентите и продажбите. Аз… аз съм дърводелец, не съм търговец. Brocanteur, bricoleur^[3]. Почти не стъпвам там — най-често съм долу, рендосвам и полирам. Сега, когато него го няма… е, всичко ми се струва различно. Обаждат се хора за неща, които е продал, докарват неща, които е купил, а аз не знам, не знам къде е документацията, не знам кое за какво е… има милион неща, за които бих искал да го питам, бих дал всичко, за да поговоря с него поне за пет минути. Особено… е, особено във връзка с Пипа. За лечението й и… така нататък.

— Разбирам — отвърнах, съзнавайки колко неубедително звучаха думите ми. Насочвахме се към притеснителна тема — за погребението на майка ми, продължителни мълчания, неуместни усмивки, тук думите не помагаха.

— Беше очарователен човек. Няма много такива като него. Хората винаги го съжаляваха заради проблема с гърба, но аз не съм срещал друг човек с такова природно предразположение да се чувства щастлив, и разбира се, клиентите го обожаваха… открит, винаги общителен, открай време… „светът няма да дойде при мен“, така казваше винаги, „следователно аз трябва да отида при него“…

Внезапно телефонът на Анди иззвъня; постъпваше някакво съобщение.

Хоуби — който тъкмо вдигаше чашата към устните си — трепна силно.

— Това пък какво беше?

— Момент — казах и бръкнах в джоба си. Съобщението беше от телефона на Фил Лефко, едно от момчетата от класа на Анди по японска култура: „Здрасти, Тио, Анди е, всичко наред ли е?“.

Припряно изключих и тикнах телефона обратно в джоба си.

— Извинете — казах. — Какво казвахте?

— Забравих. — Той се взря за миг-два в пространството, после поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще го видя отново. — Той сведе поглед към пръстена. — Това е типично за него — да те помоли да го донесеш тук… да ми го дадеш в ръцете. Аз… е, не казах нищо, но бях убеден, че някой го е откраднал в моргата…

Телефонът отново иззвъня с дразнещия си, писклив сигнал.

— О, съжалявам! — казах и бръкнах трескаво в джоба си за него. Съобщението от Анди гласеше: „Просто проверявам да не са те убили!!!!!!!“.

— Извинете — казах и задържах копчето, за да бъда сигурен, — този път наистина го изключих.

Но Хоуби само се усмихна и се взря в чашата си. Дъждът почукваше и се стичаше по стъклото на капандурата, хвърляйки воднисти сенки, които сякаш струяха надолу по стените. Прекалено притеснен, за да кажа нещо, чаках той отново да подхване разговора — а тъй като той не го направи, ние просто си седяхме спокойно, докато аз пиех изстиващия си чай („Лапсанг Сучонг“, с необичаен, опушен аромат), мислех за странния си живот и за мястото, на което се намирах.

После побутнах чинията си настрана.

— Благодаря — казах, както беше редно, а очите ми обхождаха стаята, — беше много вкусно — говорейки (както ми бе станало навик) заради майка си, за в случай че тя ме чуваше.

— О, каква учтивост! — отвърна той — усмихвайки се не присмехулно, а по начин, който аз възприех като приятелски. — Харесва ли ти?

— Кое?

— Ноевият ковчег. — Той кимна към бюфета. — Стори ми се, че гледаш натам.

Излъсканите от пипане дървени фигурки на животни (слонове, тигри, бик и крава, зебри, имаше всичко, включително и две мишки) стояха търпеливо и чакаха да се качат.

— Нейни ли са? — попитах, след като известно време бях мълчал очарован; защото животните бяха подредени с такава любов (големите котки не се поглеждаха; паунът беше обърнал гръб на спътницата си, за да наблюдава с възхищение собствения си образ, отразен в тостера), че си я представях как прекарва часове, подреждайки ги, в старанието си да го направи точно както трябва.

— Не — той сключи ръце върху масата, — беше една от първите антики, които купих навремето, преди трийсет години. На един базар за американско фолклорно изкуство. Аз нямам особена слабост към фолклорното изкуство, никога не съм имал — това нещо, което не е и особено доброкачествено, няма нищо общо с другите ми притежания, и все пак нали винаги именно онова, което не хармонира с всичко останало, което не е съвсем както трябва, кой знае защо е най-близо до сърцето?

Избутах стола си назад, не бях в състояние да остана повече на едно място.

— Сега мога ли да я видя? — попитах.

— Ако е будна — той изду устни, — е, не виждам защо не. Но само за минута — имай го предвид. — Когато се изправи, височината на едрата му фигура с приведени рамене ме стъписа отново, сякаш го виждах за първи път. — Освен това те предупреждавам — тя е малко замаяна. О — той се обърна, вече на прага, — и ще е най-добре да избягваш да споменаваш Уелти, ако успееш.

— Тя не знае ли?

— О, да — каза той сухо, — знае, но понякога, когато чуе да се говори за това, се разстройва, пита кога се е случило и защо никой не й е казал.