Дона Тарт
Щиглецът (2)

II.

Ако тя бе оживяла, нещата щяха да се развият по-добре. Но стана така, че тя умря, когато бях още хлапе; и макар че всичко, което ми се е случило оттогава до днес, е станало изцяло по моя вина, все пак, когато я изгубих, аз изгубих от поглед всякакъв ориентир, който би ми помогнал да се добера до по-щастливи места, до по-приятен живот, в който бих бил заобиколен с повече хора.

Нейната смърт беше вододелът: Преди и След. И колкото и потискащо да е да го призная толкова години по-късно, аз все още не съм срещнал човек, който да ме накара да се почувствам обичан така, както го правеше тя. В нейно присъствие всичко оживяваше; тя хвърляше около себе си вълшебно, театрално сияние, затова и да видиш нещо през нейните очи означаваше да го видиш в по-ярки от обичайните цветове — спомням си как, няколко седмици преди тя да умре, отидохме с нея на късна вечеря в един италиански ресторант в Гринич Вилидж, и как тя ме дръпна за ръкава при вида на внезапната, почти мъчителна красота на една торта за рожден ден със запалени свещи, която носеха тържествено откъм кухнята, по тъмния таван играеше кръг бледа светлина, а после грейналата торта бе поставена сред семейството, придавайки красота на лицето на една възрастна жена, всички се усмихваха, сервитьорите отстъпиха с ръце зад гърбовете си — беше съвсем обикновена вечеря по случай рожден ден, каквато може да се види във всеки не особено скъп ресторант в центъра, и аз съм сигурен, че не бих си я спомнял, ако тя не беше умряла толкова скоро след това, но след смъртта й мислех за тази сцена отново и отново, и всъщност сигурно ще си я припомням, докато съм жив: насядалите в кръг хора, озарени от светлината на свещите, жива картина на онова обикновено, ежедневно щастие, което изчезна, когато изгубих нея.

А тя беше и красива. Това е почти второстепенно; но все пак, наистина беше така. Когато била току-що пристигнала в Ню Йорк от Канзас, работела от време на време като модел, но се смущавала прекалено много пред обектива, за да се справя добре; каквото и да бе това, което имаше у нея, то не се пренасяше върху филмова лента.

И все пак тя си беше изцяло тя: скъпоценна рядкост. Не си спомням да съм виждал някога човек, който действително да прилича на нея. Имаше черна коса, бледа кожа, която през лятото се осейваше с лунички; порцелановосини очи с много светлина в тях; а в наклона на скулите й имаше такава ексцентрична смесица от племенна примитивност и духа на „келтското възраждане“^[1], та понякога хората предполагаха, че е исландка. Всъщност беше полуирландка, получероки, родена в един град в Канзас, близо до границата с Оклахома; обичаше да ме разсмива, наричайки се „оуки“^[2], макар да беше стройна, изпъната като струна и елегантна като състезателен кон. За съжаление на снимка екзотичните й черти излизат прекалено резки и сурови — луничките й са покрити с фон дьо тен, косата й — прибрана назад в опашка, ниско долу на врата, като на благородник от „Сказание за Генджи“; а онова, което не се чувства, е топлотата й, онова нейно качество на забавна непредсказуемост, което обичах най-много у нея. От застиналостта, която излъчват снимките й, става ясно доколко не се е доверявала на обектива; изглежда нащрек като тигрица, която се готви да посрещне нападение. Но в живота не беше такава. Движеше се с вълнуваща бързина, жестовете й бяха внезапни и леки, винаги кацваше на ръба на стола като някаква елегантна водна птица, готова всеки момент да отлети стреснато. Обичах парфюма й с аромат на санталово дърво, тръпчивия му, изненадващ мирис, обичах шумоленето на колосаната й пола, когато се навеждаше да ме целуне по челото. А смехът й бе достатъчен да ви накара да захвърлите всичко, което правите, и да я последвате по улицата. Където й да отидеше, мъжете я гледаха с крайчеца на очите си, а понякога я гледаха и по начин, който малко ме безпокоеше.

Вината за смъртта й беше моя. Хората винаги прекалено припряно са ме убеждавали, че не е така; и да, бях просто дете, кой би могъл да знае, ужасна злополука, лош късмет, би могло да се случи с всеки — всичко това е съвършено вярно и все пак аз не вярвам в нито една от тези думи.

Случи се в Ню Йорк, на 10 април, преди четиринайсет години. (Дори ръката ми трепва и отказва да напише датата; налага се да я принудя да го стори, да насилвам писалката да продължи да се движи по хартията. Беше съвсем обикновен ден, но сега той стърчи на календара като ръждясал пирон.)

Ако денят се бе развил според предвижданията, той би избледнял в небето незабелязан, погълнат без следа заедно с останалата част от годината, през която бях в осми клас. Какво ли бих си спомнял от него сега? Нищо или почти нищо. Но, разбира се, тъканта на онази сутрин е по-ясно видима от настоящето, чак до влагата в подгизналия въздух. През нощта бе валяло, имаше страхотна буря, някои магазини бяха наводнени и две станции на метрото — затворени; ние двамата стояхме на жвакащия под стъпките ни килим пред сградата, в която се намираше жилището ни, и чакахме, докато нейният любимец, портиерът Голди, който я обожаваше, вървеше заднешком по Петдесет и седма улица с вдигната ръка, и надуваше свирката си, за да спре такси. Коли профучаваха, разплисквайки вълни от мръсна вода; натегнали от дъжд облаци се търкаляха над небостъргачите, разместваха се, понесени от вятъра и откриваха късове ясно небе, а долу, на улицата, сред изгорелите газове от колите, вятърът беше влажен и топъл, като пролетен.

— О, пълен е, госпожо — опита се Голди да надвика уличния шум, отстъпвайки встрани, когато едно такси зави с плисък край ъгъла и изгаси светлината, означаваща, че е свободно. Той беше най-дребният от портиерите: изпит, жизнен нисък човечец, светлокож пуерториканец, бивш боксьор от категория „перо“. Въпреки че лицето му беше подпухнало от пиене (понякога застъпваше нощна смяна, лъхащ на уиски), той все още беше жилав, мускулест и с бързи реакции — постоянно се закачаше, често излизаше да изпуши по някоя цигара на ъгъла, пристъпвайки от крак на крак и духайки в облечените си с бели ръкавици ръце, когато беше студено, разказваше вицове на испански и разсмиваше останалите портиери.

— Много ли бързате тази сутрин? — попита той майка ми. На табелката с името му пишеше „Бърт Д.“, но всички го наричаха Голди заради златния зъб и заради фамилното му име, Де Оро, защото „оро“ означава „злато“ на испански.

— Не, има време, всичко е наред — но тя изглеждаше уморена, а ръцете й трепереха, докато завързваше отново шала си, който се изплъзваше и плющеше на вятъра.

Голди сигурно и сам бе забелязал това, защото в погледа, който хвърли към мен (застанал по-назад, сякаш в опит да се измъкна, край бетонната колона пред сградата, аз гледах навсякъде, освен към майка си), се долавяше известно неодобрение.

— Няма ли да пътуваш с метрото — обърна се той към мен.

— О, имаме да свършим някои неща — заяви майка ми, не особено убедително, когато забеляза, че не знам какво да отговоря.

Обикновено не обръщах особено внимание на дрехите й, но онова, което бе облякла онази сутрин (бял шлифер, розов шал от тънка материя, двуцветни мокасини в черно и бяло), е така трайно жигосано в паметта ми, че вече ми е трудно да си я представям, облечена по друг начин.

Бях тринайсетгодишен. Мъчително ми е да си спомням каква неловкост цареше между нас двамата през онази последна сутрин, държахме се толкова отчуждено, че дори портиерът забеляза; във всеки друг случай щяхме да разговаряме приятелски, но през тази сутрин нямаше кой знае какво да си кажем, защото бях временно отстранен от училище. Предния ден й се бяха обадили в офиса, където работеше; беше се прибрала у дома мълчалива и гневна, а ужасното беше, че аз дори не знаех защо точно съм отстранен, макар че до около 75 процента бях сигурен, че господин Биймън (на път от кабинета си към учителската стая) бе погледнал от прозореца на площадката на втория етаж точно в най-неподходящия момент и ме бе видял да пуша на територията на училището. (Или по-скоро ме бе видял да стоя край Том Кейбъл, докато той пушеше, което на практика в моето училище се считаше за нарушение от същата величина). Майка ми ненавиждаше пушенето. Родителите й — обичах да слушам разкази за тях и считах за лош късмет това, че и двамата бяха починали, преди да мога да ги срещна — били приятни хора, обикаляли западните щати и се изхранвали с обучение на коне от породата „Морган“; били веселяци, обичали коктейлите, играели канаста, всяка година посещавали дербито в Кентъки и държали цигари в сребърни кутии из цялата къща. После, един ден, когато се прибрала от конюшните, баба ми се превила на две, закашляла се и започнала да плюе кръв; и останалите ученически години на майка ми били белязани от контейнерите с кислород на верандата и спуснатите щори на спалнята.

Но — както се опасявах, и то не без основание — цигарата на Том беше само върхът на айсберга. От известно време имах неприятности в училище. Всичко започна, или по-скоро се разрасна лавинообразно, когато баща ми избяга и изостави майка ми и мен преди няколко месеца; ние и двамата не го харесвахме особено, и по правило и аз, и майка ми се чувствахме по-добре без него, но другите хора изглеждаха шокирани и обезпокоени от това, че ни изостави така внезапно (без да остави средства, пари за моята издръжка или адрес за връзка), а учителите в моето училище в горната част на Уест Сайд толкова ме съжаляваха, проявяваха такава готовност да демонстрират разбирането и подкрепата си, че отпускаха на мен, стипендианта, всевъзможни специални преференции, отлагаха срокове за предаване на работи, даваха ми втори и трети шансове: а аз се възползвах от толерантността им дотолкова, че в рамките на месеци успях да затъна в много дълбока яма.

Затова ние двамата — майка ми и аз — бяхме повикани в училището ми на разговор. Срещата беше насрочена за единайсет и половина, но тъй като майка ми беше принудена да помоли да я освободят от работа за цялата сутрин, бяхме тръгнали рано към Уест Сайд — за да закусим (и, както предполагах, да поговорим сериозно), а и за да може тя да купи подарък за рождения ден на своя колега. Беше стояла будна до два и половина предната нощ, в светлината на монитора лицето й изглеждаше напрегнато — пишеше писма, опитвайки се да разчисти насъбралата се работа, като компенсация за отсъствието си от офиса на сутринта.

— За вас не знам — казваше с доста ожесточен тон Голди на майка ми — но мен ако питате, омръзна ми тази пролетна влага. Дъжд, дъжд… — Той потръпна, подръпна с театрален жест яката си нагоре и вдигна поглед към небето.

— Казват, че следобед щяло да се проясни.

— Да, знам, но вече съм готов за лятото. — Той потри ръце. — Хората напускат града, мразят това време, оплакват се от жегите, но аз, аз съм си тропическа птица. Колкото по-топло, толкова по-добре. Хайде, да идва вече! — Той плесна с ръце и отново тръгна заднешком по улицата. — И знаете ли какво обичам най-много — как всичко притихва, когато дойде юли. Сградите опустяват, става сънливо, всички заминават — нали разбирате? — Той щраква с пръсти след едно профучаващо такси. — Това е моят отпуск.

— Но не се ли сварявате в тази горещина? — По-необщителният ми баща мразеше тази нейна черта, склонността й да заговаря сервитьорки, портиери и кашлюкащите старци, навъртащи се в пункта за химическо чистене. — Искам да кажа, през зимата човек може поне да се облече по-дебело…

— Вижте, вие работили ли сте на вратата зимно време? Казвам ви, студено е. Няма значение колко палта и шапки ще навлека. Стоиш тук през януари, през февруари, а вятърът вее откъм реката. Бррр.

Притеснен, аз гризях нокътя на палеца си и се взирах в такситата, прелитащи покрай вдигнатата ръка на Голди. Знаех, че чакането до разговора в единайсет и половина ще бъде мъчително; едва успявах да стоя кротко и да се въздържам да не изтърся някой уличаващ въпрос. Нямах представа какво може да сервират на майка ми, когато ни поканеха в стаята за разговори; самата дума „разговор“ предполагаше събиране на ръководството, обвинения, разобличения и дори възможно изключване. Отнемането на стипендията ми за нас би било равносилно на катастрофа; откакто баща ми ни напусна, ние бяхме без пукната пара; едва успявахме да платим наема. И най-важното: умирах от ужас да не би господин Биймън да е успял да разбере по някакъв начин, че ние с Том Кейбъл бяхме влизали с взлом в празни вили, когато му гостувах в Хамптънс^[3]. Казвам „взлом“, макар да не бяхме насилвали ключалки, а и не бяхме нанасяли никакви щети (майката на Том беше брокер в агенция за недвижими имоти; влизахме във вилите с резервните ключове, които измъквахме от чекмеджето в кабинета й). Най-често се ровехме в шкафовете и чекмеджетата на скриновете, но се случваше и да отмъкнем по нещо: бири от хладилника, компютърни игри или някой диск с филми („Дани кучето“ с Джет Ли), както и пари, общо деветдесет и два долара: смачкани банкноти от пет и десет долара, измъкнати от буркан в една кухня, купчини монети, извадени от джобове в пералните помещения.

Помислех ли за това, ми призляваше. Бяха минали месеци, откакто бях гостувал на Том, но макар да се опитвах да се убедя, че няма как господин Биймън да знае, че сме влизали в тези къщи — как би могъл? — въображението ми се мяташе и стрелкаше панически на зигзаг. Бях твърдо решен да не издавам Том (макар да не бях сигурен, че той не ме е издал), но това ме поставяше в голямо затруднение. Как бях приел да извърша подобна глупост? Влизането с взлом беше престъпление; хората лежаха в затвора за такива неща. Предната нощ бях лежал буден с часове, измъчвах се, въртях се в леглото, гледах как дъждът плющи на неравни пристъпи по прозореца на стаята ми и се питах какво да кажа, ако ми хвърлят в лицето това обвинение. И как бих могъл да се защитавам, когато дори не знаех какво знаят те?

Голди въздъхна тежко, отпусна ръка и се върна до мястото, на което стоеше майка ми.

— Не е за вярване — поде той, продължавайки да следи с уморен поглед уличното движение. — Имало наводнение в Сохо, чули сте за това, нали, а Карлос каза, че някои улици около сградата на ООН били блокирани.

Наблюдавах мрачно тълпата работници, които слизаха от автобуса, прекосяващ града, навъсени като ято стършели. Може би щяхме да имаме повече късмет, ако отидехме няколко преки по-нататък, но и аз, и майка ми познавахме Голди достатъчно добре, за да знаем колко обиден ще бъде, ако си тръгнем. И точно тогава — така внезапно, че всички трепнахме — едно такси със запалена лампичка се отклони рязко и спря до нас, вдигайки вмирисаната вода от канавката във ветрилообразна пелена от пръски.

— Внимавайте! — каза Голди и отскочи встрани, когато таксито спря — и после, забелязал, че майка ми няма чадър, добави: — Чакайте — и тръгна към фоайето, където държеше колекция от изгубени и забравени чадъри в една месингова ваза до камината, за да ги раздава в дъждовни дни.

— Не — подвикна след него майка ми, бъркайки в чантата за мъничкия си сгъваем чадър на райета в бонбонени цветове, — не се безпокой, Голди, всичко е наред…

Голди дотича обратно до бордюра и затвори вратата на таксито след нея. После се приведе и почука на прозореца.

— Желая ви благословен ден — каза той.