Дона Тарт
Щиглецът (19)

XII.

Затова и към единайсет и половина аз вече пътувах с автобуса по Пето авеню към Гринич Вилидж — в джоба си носех адреса на „Хобарт и Блакуел“, записан на листче с монограм от онези, които госпожа Барбър държеше до телефона.

Когато слязох от автобуса на Уошингтън Скуеър, се полутах около четиридесет и пет минути в търсене на адреса. Лесно бе да се загуби човек в непоследователно планирания Гринич Вилидж (улиците невинаги бяха успоредни, защото понякога сградите между пресечките бяха разположени не в квадрат, а в триъгълник, постоянно се отклонявах насам-натам по задънени улички), затова ми се наложи три пъти да спирам и да питам за пътя: в едно магазинче за вестници, пълно с бонгове и гей порносписания, в една претъпкана пекарна, където гърмеше оперна музика, а накрая попитах едно момиче в бял корсаж и гащеризон, което миеше отвън витрината на една книжарница с кофа и четка за стъкла.

Когато най-сетне открих Десета улица-Запад — която беше напълно пуста — тръгнах по нея, следейки номерата. Тази част на улицата беше позападнала, тук имаше предимно жилищни сгради. Пред мен по мокрия тротоар пристъпваха наперено три гълъба един до друг, като дребни, пречкащи се пешеходци. Много от номерата не бяха обозначени ясно и аз тъкмо се питах дали не съм пропуснал сградата и дали не трябва да се върна, когато внезапно погледът ми падна върху имената „Хобарт и Блакуел“, изрисувани със спретнат, старомоден шрифт в дъговиден надпис над витрината на един магазин. През прашните стъкла видях кученца от стафордширски порцелан и керамични котки, прашен кристал, потъмняло стъкло, старинни столове и дивани, тапицирани в излинял стар брокат, пищно изрисуван порцеланов кафез за птици, миниатюрни мраморни обелиски върху мраморния плот на еднокрака кръгла масичка и два папагала какаду от алабастър. Беше точно такъв магазин, какъвто би се харесал на майка ми претъпкан, позанемарен, с купчини стари книги по пода. Но решетките бяха спуснати, магазинът беше затворен.

Повечето магазини се отваряха чак към дванайсет или един по обяд. За да убия времето, тръгнах към „Елефант енд Касъл“ на Гринич стрийт, ресторант, в който понякога се отбивахме с майка ми, когато бяхме в центъра. Но щом се озовах вътре, осъзнах грешката си. Разностилните порцеланови слончета, дори сервитьорката с черна тениска и коса, вързана на опашка, която пристъпи с усмивка към мен: всичко това ми дойде в повече, виждах масата в ъгъла, на която бяхме обядвали с майка ми последния път, когато бяхме тук — наложи ми се да измънкам някакво извинение и да се измъкна заднешком.

Стоях на тротоара с бясно биещо сърце. Гълъби прелитаха ниско в опушено сивото небе. По Гринич авеню почти не се виждаха хора: двойка мъже с подпухнали очи, които изглеждаха така, сякаш се бяха карали цяла нощ; чорлава жена с прекалено голям за нея пуловер с висока яка, повела един дакел на каишка в посока към Шесто авеню. Беше малко странно да се озова в този квартал сам, защото не беше място, където е обичайно в сутрините на почивните дни по улицата да се срещат деца — имаше зряла, изтънчена и малко пиянска атмосфера. Всички изглеждаха махмурлии, като че ли току-що се бяха измъкнали с усилие от леглата си.

Тъй като все още почти нищо не беше отворено, и защото се чувствах малко не на място, а и не знаех какво друго да правя, тръгнах полека обратно към „Хобарт и Блакуел“. За мен, дошъл тук от Горен Манхатън, всичко в Гринич Вилидж изглеждаше дребно и остаряло, със сградите, покрити с бръшлян и лозници, с големите дървени саксии по улиците, в които бяха посадени домати и разни подправки. Дори табелите на баровете бяха дървени, с рисунки като на селските кръчми: на тях се виждаха коне и котараци, петли, гъски и прасета. Но малките мащаби, уютната атмосфера ме караха да се чувствам и някак изолиран — забелязах, че преминавам бързо, с наведена глава, покрай гостоприемно открехнатите врати, долавяйки ясно близостта на човешкия живот, течащ съвсем близо до мен в празничната неделна утрин.

Решетките на „Хобарт и Блакуел“ бяха все още спуснати. Имах чувството, че магазинът е затворен от доста време; беше прекалено студен и мрачен; не се долавяше никакво присъствие на хора, никакъв далечен признак на живот като на други места по улиците.

Взирах се през витрината и се опитвах да преценя какво да предприема по-нататък, когато внезапно забелязах движение — голяма сянка се плъзна в дъното на магазина. Спрях на място като закован. Сянката се плъзгаше леко, както, казват, се движели привиденията, не се оглеждаше наляво-надясно, шмугна се бързо покрай някаква врата и потъна в мрака.

Сянката беше изчезнала. Засенчил очите си с ръка, аз се взирах в мрачните дълбини на претъпкания магазин, после почуках по стъклото.

„Хобарт и Блакуел. Позвъни на зеления звънец.“

Звънец ли? Нямаше звънец; входът към магазина беше скрит зад желязна порта. Отидох до съседния вход — номер 12, скромна жилищна сграда — после се върнах към номер 8, една от старите нюйоркски кооперации от кафеникав камък. Там отпред имаше малка площадка със стълба към първия етаж, но този път видях и нещо, което не бях забелязал преди: тесен вход, сгушен между номер осем и номер десет, полускрит от наредените пред него старомодни тенекиени кофи за боклук. Четири-пет стъпала водеха надолу към някаква анонимна врата на около три фута под нивото на тротоара. Нямаше нито табела, нито надпис, но погледът ми беше привлечен от проблясъка на ярък жълто-зелен цвят — беше късче зелен изолирбанд, залепено до едно копче на стената.

Слязох по стълбите; натиснах звънеца и продължих да го натискам, трепвайки от разнеслия се истеричен звън (от който ми се прииска да си плюя на петите), поемайки си дълбоко дъх, за да си вдъхна смелост. После — така внезапно, че аз отскочих назад стреснато — вратата се отвори, и аз видях пред себе си един едър човек, какъвто съвсем не бях очаквал да видя тук.

Беше висок към метър и деветдесет: измършавял, но с благородна линия на челюстта и масивно телосложение; нещо у него ми напомняше на снимките на ирландски поети и боксьори, висящи по стените на една кръчма в центъра, където баща ми обичаше да пие. Косата му беше почти напълно посивяла и се нуждаеше от подстригване, кожата му имаше нездрав белезникав цвят, а под носа му имаше тъмноморави сенки, толкова дълбоки, че сякаш носът му бе счупен. Върху дрехите си бе навлякъл пищен халат с индийски десен и копринени ревери, който стигаше почти до глезените му и падаше на богати дипли около тялото му — такава дреха би могъл да носи главният герой в някой филм от трийсетте години: поизлиняла, но все пак впечатляваща.

Бях толкова стъписан, че изгубих дар слово. Той съвсем не проявяваше нетърпение, даже напротив. Гледаше ме безизразно със своите очи с потъмнели клепачи, очаквайки да кажа нещо.

— Извинете… — преглътнах; гърлото ми беше пресъхнало. — Не искам да ви безпокоя…

Той примигна кротко в настъпилото мълчание, сякаш искаше да каже, че ме разбира отлично, и че през ум не би му минало да предположи нещо подобно.

Порових в джоба си; извадих пръстена, поставих го на дланта си и му го показах. Едрото, бледо лице на мъжа застина. Гледаше ту мен, ту пръстена.

— Откъде имаш това? — попита той.

— Той ми го даде — отвърнах аз. — Каза ми да го донеса тук.

Човекът стоеше и ме гледаше вторачено. За миг очаквах да каже, че не разбира за какво говоря. После той отстъпи безмълвно назад и отвори вратата:

— Аз съм Хоуби — каза той, когато се поколебах. — Заповядай.