Дона Тарт
Щиглецът (185)

VIII.

Е, да. Предполагам, че може. Или, за да цитирам още един от бисерите сред многото парадоксални твърдения на баща ми, понякога трябва да загубиш, за да спечелиш.

Защото оттогава измина вече близо година и през цялото това време аз почти не престанах да пътувам, единайсет месеца, които прекарах почти изключително в чакални на летища, хотелски стаи и всякакви други места, през които човек само преминава, стоянки за таксита, „Заминаващи полети“, „Пристигащи полети“, пластмасовите подноси, застоялият въздух, нахлуващ през вентилационните отвори, подобни на хриле на акула — и макар че още не е дошъл Денят на благодарността, в заведенията на „Старбъкс“ по летищата вече пускат леки за слушане стандартни коледни парчета, като „Tannenbaum“ в изпълнение на Винс Гуаралди и „Greensleeves“ на Колтрейн; и сред онези много, много неща, за които имах време да размишлявам (като например за какво си струва да живееш? за какво си струва да умреш? преследването на кои неща би било чиста глупост?), мислих много и за онова, което каза Хоуби: за онези образи, които докосват сърцето и го карат да разцъфти като цвете, образите, които отварят пътя към една много, много по-всеобхватна красота, която можеш да търсиш цял живот и така и да не откриеш.

И това време, което прекарах сам и на път, ми се отрази добре. Година беше времето, което ми отне спокойното, самотно странстване, в процеса на което откупих обратно все още достъпните фалшификати, сделки след деликатни преговори, които предпочетох да провеждам лично: три-четири пътувания месечно, до Ню Джърси, Ойстър Бей, Провидънс и Ню Канаан, а после и по-надалеч — Маями, Хюстън, Далас и Шарлотсвил, Атланта, където, по покана на очарователната ми клиентка Минди, съпруга на много богат търговец на автомобилни резервни части на име Ърл, прекарах три доста приятни дни в къщичката за гости край нов-новеничък замък, иззидан от кораловорозови камъни, със собствена зала за билярд, „пъб за джентълмени“ (с автентичен, вносен барман, роден в Англия) и покрито стрелбище с автоматично зареждане на мишени. Някои от клиентите ми, управляващи хедж фондове и интернет компании, имат втори жилища на екзотични места, екзотични най-малкото за мен, Антигуа, Мексико и Бахамските острови, Монте Карло и Жуан ле Пен и Синтра, интересни местни вина, коктейли в терасирани градини с палми и агаве и бели чадъри, пърхащи на вятъра край басейните като корабни платна. А в промеждутъците се намирах в състояние, което би могло да бъде описано като „бардо“^[1], летях насам-натам сред монотонния рев на двигателите, издигахме се с прозорци, поръсени с водни капки, нагоре през напластени облаци към светлината, слизахме към дъждовните облаци, дъжда, ескалаторите, надолу, надолу, към бъркотията от лица в сектора за получаване на багаж, зловещо подобие на живот след смъртта, в пространството между земя и не-земя, свят и не-свят, полирани до блясък подове и катедрално ехо под стъклени покриви, анонимната топлина на тълпите, масова идентичност, от която не желая да бъда част и действително не съм, но от друга страна се чувствам почти така, сякаш вече съм умрял, чувствам се различен и съм различен, изпитвам известна притъпена наслада да влизам и излизам от груповото съзнание, да дремя по пластмасовите столове и да се скитам по лъскавите пътеки между щандовете на безмитните магазини, и, разбира се, всички са изключително мили, когато ме посрещат след приземяването, вили с покрити тенискортове и частни плажове и — след задължителната обиколка, всичко е много мило, след като съм се възхитил на този Бонар и онзи Вюйар, след лекия обяд край басейна — подписвам един тлъст чек и потеглям, значително обеднял, обратно с такси до хотела.

Това е голямо изместване. Не знам как точно да го опиша. От искане към не искане, от желание към безразличие.

Разбира се, има и много други неща извън това. Шокът, аурата. Всичко е по-плътно, по-ярко и аз имам чувството, че се намирам на прага на нещо неизразимо. Откривам кодирани послания в бордните списания. „Енергийна защита“. „Безкомпромисно обгрижване“. Енергия, цветове, сияния. Всяко нещо е знак, сочещ към нещо друго. И после, отпуснал се на леглото в някоя охладена от климатик стая с цвят на порцелан и балкон към „Променад дез Англе“ в Ница, аз гледам облаците, отразяващи се в плъзгащите се стъклени врати, аз се питам удивено как е възможно дори тъгата да ме прави щастлив, как мокетите, мебелите имитация на „бидермайер“ и тихият говор на водещия по „Канал Плюс“ може да създават по някакъв начин у мен усещането, че всичко това е уместно и правилно.

Бих искал да забравя, но не мога. То е нещо като звън на камертон. Просто присъства. С мен е през цялото време.

Бял шум, безлично бучене. Затъпяващото оживление на терминалите. Но дори тези бездушни, изолирани места са просмукани със смисъл, осеяни със знаци като със звезди, изпълнени с ехото на сигналите. „Скай Мол“. Преносими стереосистеми. Отразени в огледалата островчета — „Драмбуйе“, „Танкъри“, „Шанел №5“. Взирам се в неразбиращите лица на останалите пътници — мъкнещи куфарчета и раници, пристъпващи бавно към изхода на самолета — и мисля за онова, което каза Хоуби: красотата променя тъканта на реалността. Постоянно си спомням и една по-традиционна мъдрост — а именно че преследването на чистата красота е капан, най-прекият път към горчивината и скръбта, че красотата трябва да се съчетае с нещо по-смислено.

Само че — какво е това по-смислено нещо? Защо съм създаден такъв, какъвто съм? Защо ме вълнуват само тези неща, които не би трябвало да ме вълнуват, и защо не ме е грижа за нещата, които би трябвало да ме интересуват? Или, за да го представя по друг начин: как е възможно да виждам така ясно, че всичко, което обичам, всичко, на което държа, е илюзия и все пак — поне за мен — това вълшебство да е единственото, за което си струва да се живее?

Има нещо, което навява голяма тъга, нещо, което едва сега започвам да осъзнавам: не ни е дадено да избираме сърцата си. Не можем да се принудим да искаме онова, което е добро за нас или е добро за другите. Не можем да избираме какви хора да бъдем.

Защото — нима това не се набива в главите ни постоянно, още от детството, тази неподлагана на съмнения банална фраза от човешката култура? От Уилям Блейк до Лейди Гага, от Русо до Руми, от „Тоска“ до мистър Роджърс^[2], все едно и също, учудващо еднакво послание, прието от най-висшите до най-нисшите кръгове на обществото: когато ни обземат съмнения, какво да правим? Как да разберем кое е най-доброто за нас? Всеки психоаналитик, всеки кариерен консултант, всяка принцеса от филмите на „Дисни“ знае отговора: „Бъди такъв, какъвто си“. „Следвай гласа на сърцето си“.

Само че има нещо, което наистина, наистина много ми се иска някой да ми обясни. Какво да правим, ако ни се е паднало сърце, на което не е препоръчително да се доверяваме? Ами ако сърцето, по свои неведоми причини, ни води своенравно по неописуемо сияен път, за да обърнем гръб на здравето, на домашния уют, на гражданската отговорност, на здравите социални контакти, на всички общоприети, сладникаво възпявани добродетели и вместо това ни тласка към прекрасния пламък на разрухата, самоунищожението, катастрофата? Права ли е Китси? Ако най-дълбоката ти същност те примамва с песен право по пътя към кладата, по-добре ли е да й обърнеш гръб? Да запушиш ушите си с восък? Да пренебрегнеш цялото онова нередно великолепие, за което крещи сърцето ти? Да стъпиш на пътя, който ще те отведе съвестно към нормалното съществуване, рано лягане, рано ставане, редовни профилактични прегледи, стабилни връзки, стабилно професионално израстване, „Ню Йорк Таймс“ и късна закуска в неделя, и всичко това — с обещанието, че така по някакъв начин ще станеш по-добър човек? Дали не е за предпочитане да скочиш с главата надолу — като Борис — и да се изсмееш в лицето на справедливия гняв, с който крещят името ти?

Не става дума за външни изяви, а за дълбок смисъл. Величие, което е в света, но не е от този свят, величие, което светът не разбира. Онзи първи проблясък на чистата различност, в чието присъствие разцъфтяваш и не спираш да цъфтиш.

Същност, която не искаш. Сърце, на което не можеш да се възпротивиш.

Макар че годежът ми не е развален, поне не официално, ми — беше дадено да разбера — с изискан тон, фино, дискретно, в духа на семейство Барбър — че никой не ме държи отговорен за нищо. Което е идеално. Нищо не е било казано, нищо не се казва и сега. Когато ме канят на вечеря (както се случва често, когато съм в Ню Йорк), атмосферата е лека, приятна, дори оживена, с едва доловима интимност, в която няма нищо лично; отнасят се с мен като с член на семейството (почти), когато и да се появя там, съм добре дошъл; успях да убедя госпожа Барбър да поизлезе от апартамента, прекарахме няколко приятни следобеда заедно, обядвахме в „Пиер“, после посетихме един-два търга; а Тоди, спазвайки безукорна коректност, дори успя веднъж да спомене небрежно, като че ли напълно случайно, името на някакъв много добър лекар, без изобщо да намеква, че аз бих могъл да се нуждая от нещо подобно.

[Що се отнася до Пипа: въпреки че тя бе взела книгата за Оз, беше оставила огърлицата, заедно с едно писмо, което отворих с такова нетърпение, че буквално разкъсах плика, разкъсвайки и самото писмо. Идеята — която започнах да разбирам, след като коленичих и събрах парчетата — беше следната: обичала да ме вижда, времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк, означавало много за нея, и кой друг на този свят би могъл да избере за нея такава прекрасна огърлица? била съвършена, повече от съвършена, но тя не можела да я приеме, това би било прекалено, съжалявала и — може би думите й били неуместни, ако било така, се надявала да й простя, но не трябвало да мисля, че тя не отвръща на любовта ми, защото ме обичала, обичала ме. (Обичаш ме? попитах се смутено.) Само че било сложно, не мислела само за себе си, но и за мен, защото и двамата, аз и тя, тъй като сме били преживели много сходни неща, ужасно много сме си приличали — прекалено много. И тъй като и двамата сме пострадали така тежко, толкова рано в живота си, така насилствено и непоправимо, по начин, който повечето хора не разбират и не биха могли да разберат, дали не било малко… рисковано? Дали не било въпрос на самосъхранение? Няма ли като две свръхчувствителни, преследвани от мисълта за смъртта личности да започнем прекалено много да разчитаме един на друг? Това не означавало, че тя не се справя добре в момента, защото се справяла, но всичко можело да се промени за миг за всеки от нас, нали? Връщането назад, рязкото хлъзване обратно надолу, нали това била опасността? Тъй като слабостите и дефектите ни били много сходни, дали нямало опасност единият да дестабилизира прекалено бързо другия? И макар че въпросът бе оставен някак да виси във въздуха, осъзнах незабавно и с немалко учудване какво искаше да каже тя. (Глупаво от моя страна — да не съм го забелязал досега, след всички онези травми, премазания крак, многото операции; очарователно провлеченият й глас, очарователно провлечената походка, бледността, постоянната склонност да обгръща с ръце тялото си, шаловете, пуловерите, обичая й да навлича много пластове дрехи, ленивата, сънлива усмивка: и самата тя, онази унесена Пипа от детството ни, беше възход и падение, морфиновата близалка, за която бях копнял толкова много години.)

Но, както читателят на тези редове несъмнено се е убедил (ако те някога намерят читатели), представата да бъда повлечен надолу не крие ужас за мен. Не че бих искал да повлека някого със себе си, но… нима не мога да се променя? Не може ли аз да бъда силният? Защо не?]

[Можеш да имаш всяко от тези момичета, ако пожелаеш, каза Борис, седнал на дивана до мен в апартамента си в Антверпен, дъвчейки шамфъстък, докато двамата гледахме „Убий Бил“.

Не, не мога.

И защо? Аз бих избрал Снежната принцеса. Но ти искаш другата, и защо не?

Защото тя има приятел.

И какво от това — попита Борис.

Който живее с нея.

И какво от това?

И ето че аз самият се питам: Какво от това? Ами ако замина за Лондон? Какво от това?

И този въпрос или води към пълна катастрофа, или е най-разумният въпрос, който съм си задавал през живота си.]

Странно, но писах всичко това с идеята, че Пипа ще го прочете някой ден — а разбира се, тя няма да го прочете. Никой няма да го прочете, по очевидни причини. Не съм писал по памет: онази празна тетрадка, която учителката ми по английски ми даде преди толкова много години, се оказа първа от цяла поредица, начало на нередовен, но пожизнен навик, установил се, когато бях тринайсетгодишен, започнал с поредица официално звучащи и същевременно странно интимни, като до връстник, писма до майка ми: дълги, маниакални, преливащи от носталгия писма, сякаш писани до жива майка, която копнее за новини от мен, описващи къде съм „отседнал“ (никъде не употребявам глагола „живея“), писма, в които описвам подробно какво съм ял и какво съм пил, какво съм гледал по телевизията, какви книги съм чел и на какви компютърни игри съм играл, какви филми съм гледал, какво са направили и казали Барбърови, какво са направили и казали татко и Ксандра — тези писма (старателно датирани и подписани, готови да бъдат откъснати от тетрадката и да бъдат пратени по пощата) се редуваха с отчаяни изблици на „Мразя всички!“ и „Иска ми се да бях умрял!“, после минаваха месец-два само с по някой драснат ред, днес съм у Б., от три дни не съм ходил на училище, а вече е петък, животът ми в хайку, аз самият в почти зомбирано състояние, божичко, така се надрусахме снощи, че аз май припаднах, играхме на някаква игра, наречена „Лъжливи зарове“, вечеряхме с корнфлейкс и ментови бонбони за приятен дъх.

Но дори когато отидох в Ню Йорк, аз продължих да пиша. „Защо, по дяволите, тук е толкова по-студено, отколкото си спомням, и защо тази глупава, шибана настолна лампа ме натъжава толкова?“ Описвах задушаващо скучни официални вечери; записвах разговори и описвах сънищата си; вземах си старателно бележки за онова, на което ме учеше Хоуби долу, в магазина.

за махагон от осемнайсети век по-лесно се намират подходящи парчета, отколкото за орех — погледът се заблуждава, когато дървото е по-тъмно

когато е изкуствено направено — прекалено равномерно!

1. в шкафа за книги износването личи по долните рафтове, където по-често се бърше прах и се пипа, но не и по горните

2. при мебели с ключалки оглеждай за драскотини под ключалката, където дървото може да бъде ожулено, ако ключалката е отваряна с ключ, който е висял на връзка

Между тези записки имаше бележки за резултати от търгове от поредицата „Забележителни произведения на американското изкуство“ („Партида 77, украсен многорък свещник, изпъкнало огледало, $7500“) и — все по-често — злокобни списъци и таблици, за които мислех, че ще бъдат неразбираеми за човек, попаднал случайно на тетрадката, а всъщност са повече от ясни:

Дек. 1–8 320.5 мг

Дек. 9–15 202.5 мг

Дек. 16–22 171.5 мг

Дек. 23–30 420.5 мг

… и навсякъде в тези описания на ежедневието, издигайки ги над това, което бяха в същността си, е тайната, видима единствено за мен: разцъфтяваща в мрака, не спомената нито веднъж с думи.

Защото, ако нашите тайни определят същността ни, различна от лицето, което представяме пред света, тогава картината беше онова, което ме открои от жизнената повърхност и ми даде възможност да разбера кой съм. И тя е там: в тетрадките ми, на всяка страница, макар да не присъства видимо. Мечта и вълшебство, магия и бълнуване. Единна теория на полето. Тайна за тайната.

[Това дребосъче, бе казал Борис в колата, докато пътувахме за Антверпен, знаеш ли, художникът го е виждал — не е рисувал птичката по памет, разбираш ли? Това е съвсем истинско — дребосъче, приковано към стената, там. Ако го видех сред дузина други птици, бих го разпознал веднага, без проблем.]

И той е прав. Аз също бих го разпознал. И ако можех да се върна назад във времето, бих срязал незабавно верижката и нямаше изобщо да ме е грижа, че картината ще остане ненарисувана.

Само че нещата всъщност са доста по-сложни. Кой знае защо изобщо Фабрициус се е заел да рисува щиглеца? Мъничък, уникален шедьовър, единствен по рода си. Бил е млад, прочут. Имал видни покровители (макар че, за съжаление, нито една от работите, рисувани за тях, не е оцеляла). Човек може да си го представи като младия Рембранд, затрупан с внушителни поръчки, ателието му — отрупано с накити, бойни брадви, бокали и животински кожи, дори леопардови, лъскави доспехи, властта и тъгата, криещи се в светската суета. Защо тогава такъв обект? Самотно домашно птиче? Изборът в никакъв случай не е характерен за времето и епохата, тогава са рисували предимно мъртви животни, във вид на внушителни ловни трофеи, отпуснати тела на зайци, птици и риби, натрупани на купчини, очакващи да бъдат сготвени и поднесени на масата. Защо ми се струва толкова важен фактът, че стената е гола — по нея няма окачени гоблени и ловни рогове, никакъв декор — и че той се е постарал да отбележи така ясно видимо името си и годината, нали надали е знаел (не би могъл, нали?), че 1654 година, годината, в която е нарисувал картината, е и годината на неговата смърт? Долавя се сякаш някаква тръпка на предчувствие, сякаш е имал усещането, че тази малка, загадъчна картина ще е една от малкото му работи, които ще го надживеят. Преследва ме мисълта за различните нива на тази аномалия. Защо не е избрал нещо по-типично? Защо не пейзаж — морски или не, историческа сцена, поръчан портрет на някоя видна личност, хора от простолюдието, пиещи в кръчма, защо не дори букет лалета, за Бога, а този малък, самотен пленник? Прикован към пръчката, на която стои? Кой би могъл да знае какво е искал да ни каже Фабрициус с избора на мъничкия си модел? И ако е вярно това, което се казва често, че всяка голяма картина е своеобразен автопортрет — ако Фабрициус иска да ни каже с това нещо за себе си, какво е то? Художник, считан за ненадминато велик от най-великите художници на своето време, художник, загинал толкова млад, толкова отдавна, и за когото не знаем почти нищо? За себе си като художник той казва много неща. Работата му говори със свой собствен глас. Стегнатият рисунък на крилете, перцата, изобразени с резки подрасквания с дръжката на четката. Почти видима е лекотата, с която се е движила четката, уверените движения на ръката му, наслоявала плътно боите. И все пак, съществуват и едни полупрозрачни петна, рисувани с такава обич редом с другите, нанесени с плътни, смели удари, че в този контраст се долавя нежност и дори закачка, видим е грундът, докосван от косъмчетата на четката; той иска да почувстваме колко мека е перушината на гърдите, колко лека и нежна е на пипане, колко крехко е крачето, вкопчено в металната пръчка.

Но какво говори картината за самия Фабрициус? Не казва нищо за религиозна, любовна или семейна обвързаност; нищо за наличие или отсъствие на гражданско съзнание, професионални амбиции или преклонение пред властта и богатството. Долавя се само биенето на едно малко сърчице и самотата, огряната от слънцето стена и съзнанието, че няма път за бягство. Време, което не се движи, време, което не може да бъде наречено време. И там, пленен в сърцето на светлината, стои малкият затворник и не трепва. Спомням си нещо, което бях чел за Сарджънт: как, когато рисувал портрети, Сарджънт винаги търсел животното, което се крие в модела му (склонност, която, след като вече имах повод да я търся, откривах навсякъде в работите му: дългите лисичи муцуни и заострените уши на неговите богати наследници, щръкналите като на заек зъби на интелектуалците и лъвските муцуни на индустриалните магнати, пухкавите деца, ококорили очи като бухалчета). А в този уверено рисуван портрет не може да не видиш човешкото у щиглеца. Раним, но запазил достойнство. Един затворник се взира в друг.

Но кой би могъл да знае какъв е бил замисълът на Фабрициус? Не са оцелели достатъчно негови работи, та дори да се опитваме да гадаем. Птичката се взира в нас. Не е идеализирана, не са й придадени човешки черти. Тя си е птица. Бдителна и примирена. Няма поука от историята. Няма извод. Има само двойна бездна — онази между художника и пленената птица и другата, между запечатания от него образ на птицата и начина, по който го виждаме ние, векове по-късно.

Да, познавачите може да се вълнуват от модерния рисунък и начина, по който е ползвана светлината, от историческата значимост и уникалната стойност на творчеството на фламандските майстори. Но това не вълнува мен. Както бе казала майка ми преди толкова много години, майка ми, която бе обикнала картината просто защото бе видяла нейна репродукция в книга, която взела като дете от библиотеката на окръг Команчи: не е важна значимостта. Историческата стойност я умъртвява. През тези непреодолими разстояния — между птицата и художника, между художника и зрителя — аз чувам съвсем ясно онова, което ми казва картината, онова „Ей, ти!“ от ъгъла, както беше го описал Хоуби, долитащо през делящите ни четиристотин години, и то е нещо много специално и лично. Долавям го в окъпаното в светлина пространство, в ударите на четката, които художникът ни позволява да видим, да видим отблизо, като това, което са в действителност — пигментни петънца, дело на човешка ръка, виждаме сякаш как космите на четката преминават по платното — а после, от разстояние, виждаме чудото, или шегата, както бе казал Хорст, въпреки че всъщност то е и едното, и другото, процесът на преображение на материята, в който боята е боя, но същевременно и пера, и кости. В тази точка действителността се пресича с идеала, шеговитото, става сериозно, а сериозното се превръща в шега. Вълшебната точка, в която всяка идея и нейната противоположност са еднакво верни.

И аз се надявам, че тук, или поне в начина, по който аз възприемам картината, се крие и една по-голяма истина за страданието — макар да съм започнал да съзнавам, че единствените истини, които ме вълнуват, са онези, които не разбирам и не мога да разбера. Онова, което е загадъчно, многозначно, необяснимо. Онова, което не можеш да вградиш в разказ, което няма своя история. Проблясъците от светлина по едва видимата верижка. Петно слънчева светлина върху жълта стена. Самотата, която отделя всяко живо същество от друго живо същество. Скръбта, неделима от радостта.

Защото — какво би било, ако точно този, специално този щиглец (а той е много специален) не е бил пленен или роден в плен, ако не живееше в нечий дом, където художникът Фабрициус е могъл да го види? Няма как той да е разбирал защо е принуден да води такъв мъчителен живот: стряскан от шумовете (така си го представям аз), тормозен от дима, от лая на кучетата, миризмите от готварницата, дразнен от пияници и деца, привързан така, че може да литва само дотам, докъдето позволява късата верижка. И все пак достойнството му е разбираемо дори за едно дете: една капчица смелост, само перца и крехки кости. Не е плах, дори не е лишен от надежда, стои уверено и не отстъпва. Отказва да се скрие от света.

И мислите ми се въртят все повече около този отказ да отстъпиш. Защото, независимо от това, което казва един или друг, независимо от това колко често и колко убедително ми го казват, никой никога няма да успее да ме убеди, че животът е някаква великолепна наслада, която те изпълва с удовлетворение. Защото ето каква е истината — животът е истинска катастрофа. Основните факти на съществуванието — опитите ни да се издържаме, да намерим приятели, и всичко останало, което вършим — са катастрофа. Забравете тези смехотворни глупости в духа на „Нашият град“^[3], които всички повтарят: чудото, въплътено във всяко новородено бебе, радостта, която доставя едно простичко цвете, „Живот, не можем да осъзнаем цялата ти прелест“^[4] и така нататък. За мен — и аз ще повтарям това упорито, до смъртта си, докато забия нихилистичния си нос в земята и вече нямам сили да го казвам: по-добре да не се раждаш, отколкото да се озовеш в тази помийна яма. В това бунище, пълно с болнични легла, ковчези и разбити сърца. Без освобождение, без право на обжалване, без право на „поправка“, както казваше Ксандра, път, който води единствено към старостта и раздялата, и никакъв друг изход освен смъртта. [„Трябва ни бюро жалби!“, така, спомням си, ми натякваше Борис, когато един следобед у тях се бяхме насочили към объркано метафизичния въпрос защо майките ни, защо именно те — ангели, богини — е трябвало да умрат? докато бащите ни бяха живи и здрави, пиеха до безпаметство, влачеха се сред неразбория, и упорито продължаваха да се тътрят напред, сеейки хаос и безпорядък, във видимо цветущо здраве? „Взели са не онези, които е трябвало да вземат! Допусната е грешка! Всичко е нечестно! На кого да се оплачем сред цялата тази свинщина? Кой отговаря за всичко тук?“]

И — може да е смешно да продължавам в този тон, въпреки че и това е без значение, защото никой никога няма да види тези редове — но има нещо напълно нелогично в онова, което знаем, а именно че всичко свършва зле за всички, дори за най-щастливите сред нас, и че накрая ще изгубим всичко, което има значение за нас — и все пак да съзнаваме, че независимо от всичко, независимо от жестоко предопределения изход на играта, е възможно да я играем дори с известна наслада.

Да се опитваш да изтръгнеш някакъв смисъл от това ми се струва очарователно старомодно занимание. Може би забелязвам някаква схема във всичко това просто защото съм се взирал прекалено дълго. От друга страна, за да парафразирам думите на Борис, може би виждам схема, защото тя съществува.

В известен смисъл написах тези страници и като опит да разбера. От друга страна, на друго ниво, аз не искам да разбера и да се опитвам да разбера, защото, постъпвайки така, ще изневеря на фактите. Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че никога не съм чувствал така ясно загадката на бъдещето: усещането, че пясъкът в пясъчния часовник изтича, трескавото препускане на времето напред. Незнайни, неизбрани от нас, неискани сили. А аз пътувам толкова отдавна, толкова отдавна се будя призори в хотели в непознати градове, толкова отдавна съм на път, че чувствам вибрацията на самолетните двигатели в костите си, в тялото си, имам чувството за постоянно движение, през континенти и часови пояси, което продължава дълго след като съм слязъл от самолета и пристъпвам със залитане към поредната хотелска рецепция, „здравейте, аз съм Ема/ Селина/Чарли/Доминик, добре дошъл в Еди-кой си хотел!“ уморени усмивки, попълване на формуляри с треперещи ръце, спускане на поредните транспаранти и после — отпускам се на поредното чуждо легло, около мен се полюшва поредната непозната стая, облаци и сенки, болестно ликуване, усещане, че си умрял и си вече в Рая.

Защото едва снощи сънувах, че съм на път, сънувах и змии, телата им бяха нашарени с кръгове, бяха отровни, със заострени като стрели главички, и макар че бяха съвсем близо до мен, аз не се боях, съвсем не. А в главата ми се въртеше един стих, който бях чул някъде: когато сме край теб, забравяме смъртта^[5]. Такива са прозренията, които ме обземат зад спуснатите транспаранти в хотелските стаи, озарени от ярката светлина на минибаровете, докато от коридора непознати гласове говорят на чужди езици, там, където преградата между световете изтънява.

И постоянно, след Амстердам, който бе всъщност моят Дамаск, спирката по пътя, белязана с апогея на моето обръщане — може би така би трябвало да се опише — аз продължавам да се вълнувам дълбоко от преходността, въплътена в хотелите, не по някакъв елементарен туристически начин, а с почти трансцендентална пламенност. Някъде през октомври, всъщност беше около Деня на мъртвите, бях отседнал в един крайморски хотел в Мексико, където вятърът издуваше пердетата из коридорите, а стаите имаха имена на цветя. Стая „Азалия“, стая „Камелия“, стая „Олеандър“. Пищност и великолепие, полъх на морски бриз в коридорите, които сякаш водеха към вечността, и всяка стая имаше врата с различен цвят. Божур, глициния, роза, пасифлора. И кой знае — може би именно това ни чака в края на пътя, величие, което не можем да си представим до мига, когато прекрачим прага и се взрем, обзети от удивление, когато Бог най-сетне свали ръце от очите ни и ни каже: „Погледни!“.

(„Минавало ли ти е някога през ум да сложиш край на всичко?“ попитах по време на една скучна част от „Животът с прекрасен“, разходката с Дона Рийд на лунна светлина, докато седях в Антверпен и наблюдавах как Борис, с помощта на лъжичка и вода, отмервана с капкомер, си забърква, както казваше той, „дозичка“.

Остави ме на мира! Ръката ме боли! Той вече ми беше показал кървавата линия, почерняла по краищата, врязана дълбоко в бицепса му. Нека стрелят по теб по Коледа, да те видим тогава как ще седиш и ще гълташ само аспирини!

Да, но все пак е лудост да го правиш така.

Е — можеш да вярваш, може да не вярваш — за мен това не е кой знае какъв проблем. Правя го само по специални поводи.

Чувал съм подобни приказки и преди.

Е, такава е истината. Засега ползвам рядко. Познавам хора, които си бият рядко доза, вече три-четири години, и са си съвсем наред, стига да не го правят по-често от два-три пъти месечно. Освен това, каза благоразумно Борис — синята светлина от екрана проблясваше по лъжичката — нали така и така съм алкохолик. Злото е сторено, и толкова. Ще пия, докато умра. Ако нещо стане причина за смъртта ми — той посочи с глава бутилката „Русский стандарт“ на ниската масичка — ще е това. Казваш, че никога не си си инжектирал нищо?

Вярвай ми, и с останалите начини имах достатъчно проблеми.

Да, това поставя тежка стигма, буди страх, разбирам. Що се отнася до мен — честно, в повечето случаи предпочитам да смъркам — в клубове, ресторанти, когато обикалям насам-натам, е много по-лесно да се отбиеш в тоалетната и да смръкнеш малко. А този начин — винаги копнееш за него. И на смъртното ми легло ще копнея за доза. По-добре никога да не започваш. Въпреки че… наистина е много дразнещо да гледаш някакъв тиквеник да седи, да пуши крек с лула и да обяснява колко мръсно и несигурно нещо е спринцовката, и че никога не би го ползвал, разбираш ли — като че ли е кой знае колко по-разумен от теб.

А ти защо започна?

Защо започват хората? Приятелката ми ме беше зарязала. Онази, с която ходех тогава. Исках да се държа лошо и самоунищожително, ха. Е, желанието ми се изпълни.

Джими Стюарт с пуловер с емблемата на университета си. Сребриста луна, треперещи гласове. Момичета от Бъфало, излезте тази вечер, излезте тази вечер. А защо тогава не спреш?, попитах.

Защо да спирам?

Наистина ли трябва да обяснявам защо?

Ясно, но ако не ми се иска?

Но ако наистина можеш да спреш, защо да не спреш?

От меч живееш, от меч умираш, отбеляза рязко Борис и натисна с брадичка копчето на много професионален на вид турникет, докато навиваше ръкава си нагоре.)

И колкото и ужасно да звучи това, аз го разбирам. Не можем да избираме какво да искаме и какво да не искаме, и това е суровата, самотна истина. Понякога искаме онова, което искаме, дори да съзнаваме, че то ще ни убие. Не можем да избягаме от себе си. (Едно признавам на баща ми — той поне се беше опитал да поиска разумното — майка ми, чантата с документи, мен — преди да побеснее напълно и да побегне от него.)

И колкото и да ми се иска да повярвам, че има някаква истина отвъд илюзията, започнах да се убеждавам, че отвъд илюзията няма истина. Защото между „реалността“ от една страна и момента, в който съзнанието докосва реалността, има едно междинно пространство, краят на дъгата, където се ражда красотата, където две различни плоскости се преливат една в друга и се смесват, давайки ни онова, което животът не ни дава: и това е пространството, обитавано от изкуството, пространството, обитавано от магията.

А аз бих добавил — обитавано и от любовта. Или по-скоро тази междинна зона илюстрира противоречието, залегнало в основата на любовта. Погледнато отблизо: осеяна с лунички ръка, притисната към черно палто, жаба оригами, килната на една страна. Отстъпиш ли назад, незабавно възниква илюзията: по-истинска от живота, безсмъртна. Самата Пипа е играта между тези две неща, едновременно любов и не-любов, има я и я няма. Снимки по стената, смачкан чорап под леглото. Моментът, когато посегнах да махна едно пухче от косата й, а тя се разсмя и избегна докосването ми. И също както музиката е разстоянието между нотите, също както красотата на звездите се крие в разстоянието между тях, също както, когато слънцето докосне дъждовните капки под определен ъгъл, опасва с пъстроцветна лента небето — така и пространството, в което съществувам аз и искам да продължа да съществувам, и честно казано, се надявам и да умра в него, е именно това междинно разстояние, в което отчаянието се пречупи в чистата различност и създаде нещо по-висше.

Затова и реших да напиша тези страници така, както ги написах. Защото само когато встъпиш в тази междинна зона, на пъстрата граница между истината и неистината, става изобщо поносимо да съществуваш и да пишеш това.

Важно е онова, което ни учи да разговаряме със себе си; онова, което ни учи да си пеем от отчаяние. Но картината ме научи и на друго — че можем да разговаряме един с друг, прехвърляйки бариерата на времето. И аз чувствам, че има нещо много сериозно, много важно, което трябва да ти кажа, мой несъществуващи читателю, и чувствам, че трябва да ти го кажа така настоятелно, както ако стоях в стаята пред теб. Че животът — каквито и други качества да има — е кратък. Че съдбата е жестока, но може би не е произволна. Че Природата (с което искам да кажа Смъртта) винаги побеждава, но това не означава, че трябва да се преклоним, да коленичим пред нея. Че дори ако невинаги сме щастливи, че сме тук, нашата задача е да се потопим в живота така или иначе; да газим право напред, напряко през тази помийна яма, с отворени очи и открити сърца. И когато умираме, когато се издигаме над материалното и когато потъваме отново, позорно, в материалното, за нас е гордост и привилегия да обичаме онова, което смъртта не може да докосне. Защото, макар че забвението и злополучията са преследвали тази картина през вековете — по същия начин я е следвала и любовта. И доколкото тя е безсмъртна (а тя е безсмъртна), аз имам един мъничък, светъл, непроменим дял в това безсмъртие. И аз добавям своята любов към историята на хората, които са обичали красивите неща, които са ги търсили, които са ги спасявали от огъня, издирвали са ги, когато са изчезнели, опитвали са се да ги съхранят и да ги спасят, предавайки ги буквално от ръка на ръка, и сияйната им песен се издига над разрухата на времето и достига до нови и нови поколения любители на красотата.