Дона Тарт
Щиглецът (184)

VII.

Той не пророни и дума. Дори не отговаряше на телефона, когато той звънеше. Бях капнал, всичко ме болеше от седенето в самолета, и макар че подминах двата трупа, му разказах всичко останало колкото можех по-ясно: кратки изречения, делови тон, не се опитвах нито да се оправдавам, нито да обяснявам. Когато свърших, той продължи да седи — бях разтревожен от възцарилото се мълчание, в кухнята не се чуваше нищо друго освен равномерното бръмчене на стария хладилник. Но накрая той се облегна и скръсти ръце.

— Понякога ходът на събитията се завърта странно, нали? — каза той.

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Имам предвид просто… — той потри очи — започвам да го разбирам, колкото повече остарявам. Колко странно нещо е времето. Колко много заблуди и изненади крие.

Единствената дума, която чух, или по-скоро разбрах, беше „заблуди“. После той се изправи рязко — в целия си двуметров ръст, в стойката му се долавяше едновременно строгост и съжаление, или поне на мен така ми се струваше, сянката на предците му — патрулни полицаи, а може би и сянка от изражението на охранител, който се кани да изхвърли някого от кръчмата.

— Тръгвам си — казах аз.

Той примигна бързо.

— Какво?

— Ще ти напиша чек за цялата сума. Само го задръж, докато не те уведомя, че можеш да го осребриш, само за това те моля. Никога не съм искал да ти причинявам неприятности, кълна се.

Той размаха и двете си ръце в познатия си стар жест, отхвърляйки думите ми.

— Не, не. Чакай тук. Искам да ти покажа нещо.

Стана и тръгна към дневната, подът поскърцваше под стъпките му. Забави се там известно време. И когато се върна, носеше един албум със снимки, толкова овехтял, че почти се разпадаше. Седна. Прелисти няколко страници. И когато намери страницата, която търсеше, побутна албума по масата към мен.

— Ето — каза той.

Беше избеляла моментална снимка. Малко момче с орлов нос, с птича физиономия, гледаше с усмивка към пианото в стая с палми, обзаведена в стил „бел епок“: не парижки, не съвсем, това беше Кайро. Двойка жардиниери, много френски бронзови статуетки, множество малки картини. Смътно ми се стори, че разпознавам едната — цветя в стъклена чаша — като работа на Мане. Но после очите ми се плъзнаха и спряха на точното копие на много по-познат образ, в рамка, един-два реда по-нагоре.

Разбира се, беше репродукция. Но дори на тази стара, избеляла снимка, сияеше със своя, обособяваща я, странно модерна светлина.

— Рисувано копие — поясни Хоуби. — Картината на Мане също. Нищо особено, но… — той скръсти ръцете си на масата — тези картини символизираха голяма част от детството му, най-щастливата част, преди да се разболее — единствено дете, обичано и глезено от прислугата… смокини, мандарини и цъфнал жасмин около балкона… той говореше арабски и френски, ти знаеше това, нали? И… — Хоуби стисна здраво сключените си ръце, после потупа устни с показалеца на едната — често говореше за това как с великите картини е възможно да ги опознаеш, почти да заживееш в тях, дори само когато гледаш копия. Дори при Пруст… има един прочут откъс, когато Одет отваря вратата, настинала и нацупена, косата й е разпусната, кожата на петна и Суан, който никога дотогава не й е обръщал внимание, се влюбва в нея, защото му напомня на момичето от една леко повредена фреска на Ботичели. А самият Пруст е познавал фреската само от репродукции. Никога не е виждал оригинала, който е в Сикстинската капела. И въпреки това… целият роман е свързан по някакъв начин с този момент. И в дефекта, в петната по бузите на момиче от картината, се крие част от привличането. Макар и само с помощта на копие, Пруст е съумял да въплъти своята визия за картината, да остави с нея свой отпечатък върху действителността, да извлече от нея нещо изцяло свое и да го даде на света. Защото формата на красивото си остава форма на красивото, без значение дали е преминала стотици пъти през копирна машина.

— Така е — казах, но не мислех за картината, а за „подменените деца“ на Хоуби. Предмети, оживели под докосването му, обработвани, докато изглеждаха така, сякаш по тях се бе изливала честата позлата на времето, копия, които караха хората да обичат стиловете „шератън“ и „хепълуайт“, дори да не бяха виждали такива мебели през живота си.

— Е… аз самият съм просто един стар майстор на копия, и говоря като такъв. Нали знаеш какво е казал Пикасо, „добрите творци копират, великите творци крадат“^[1]. И все пак, при срещата с истинското величие сякаш чувстваш лек токов удар. Няма значение колко пъти хващаш кабела и колко пъти други хора са го правили преди теб. Това е същата връзка — връзка с един по-висш живот. Носи винаги същия заряд. И тези копия — той се приведе напред, отново сключил ръце на масата — тези копия, с които той израснал, изчезнали, когато изгорили къщата им в Кайро, но ако трябва да ти кажа истината, за него те са били изгубени още преди това, когато осакатял и бил отпратен обратно в Америка, но… е, той беше човек като нас, чувстваше привличането на вещите, за него те имаха личност и душа, и макар че бе изгубил почти всичко друго в живота си, той така и не изгуби напълно тези картини, защото оригиналите им все още съществуваха в света. Няколко пъти пътува, за да ги види — всъщност веднъж пътувахме с влак до Балтимор, за да видим оригинала на неговия Мане, когато беше изложен там, преди години, тогава майката на Пипа беше още жива. За Уелти това беше доста път. Но знаеше, че никога вече няма да може да отиде до музея Д’Орсе. А тогава, в онзи ден, когато двамата с Пипа отидоха на изложбата на фламандците, как мислиш, коя картина искаше да й покаже той най-много?

Интересното в снимката беше, че това слабичко момче със събрани колене — с мила усмивка, спретнато в моряшкото си костюмче — беше същевременно и онзи умиращ старец, който бе стискал ръката ми, преди да издъхне: два различни, насложени кадъра, на които бе запечатана една и съща душа. А картината над главата му беше неподвижната точка, с която бе свързано всичко: сънища и знамения, минало и бъдеще, късмет и съдба. Тълкуванието не беше само едно. Имаше множество тълкувания. Това беше една постоянно разрастваща се загадка.

Хоуби се покашля.

— Мога ли да те попитам за нещо?

— Разбира се.

— Как я съхраняваше?

— В една калъфка от възглавница.

— Памучна?

— Ами… хасето памук ли е?

— Никакви уплътнения? Нищо, което да я предпазва?

— Само хартия и опаковъчна лента. Да — казах, а очите му се замъглиха уплашено.

— Трябвало е да ползваш пергамент и предпазно фолио с мехурчета.

— Сега вече знам.

— Съжалявам. — Той направи гримаса и притисна ръка към слепоочието си. — Все още се опитвам да го възприема. Летял си с „Континентал Еърлайнс“ с картината, която си предал за пренасяне в багажното отделение?

— Както вече казах, тогава бях на тринайсет години.

— Защо не си ми казал? Можеше да ми кажеш — настоя той, когато поклатих глава.

— Да, разбира се — отвърнах, малко прекалено бързо, но си спомнях изолацията и тревогите, сред които живеех по онова време; постоянния страх от социалните служби; тежката сапунена миризма в спалнята ми, чиято врата не можеше да се заключва, острия студ в каменносивото фоайе, когато чаках да се видя с господин Брейсгърдъл, страха да не ме отпратят някъде.

— Щях да измисля нещо. Макар че, когато се появи тук, бездомен, както беше… е, надявам се, че нямаш нищо против да го кажа, но дори твоят адвокат — знаеш го не по-зле от мен, това положение го притесняваше, много настояваше да те отведе оттук, а от моя гледна точка… ами няколко много стари приятели казаха „Джеймс, това е вече прекалено много за теб…“, нали разбираш защо разсъждаваха така — допълни той припряно, когато забеляза изражението ми.

— О, да, естествено.

Различните семейни двойки, Фоугъл, Гросман, Милдебъргър, които, макар че винаги се държаха любезно, успяваха да намекнат мълчаливо (поне на мен), че според тях „Хоуби и без това има достатъчно неща, с които трябва да се справя“.

— В известно отношение беше налудничаво. Знаех как изглежда в очите на хората. И все пак… е, посланието ми се струваше напълно ясно, нали Уелти те беше изпратил тук, и ето те и теб, като мъничко насекомо, постоянно се връщаше… — той се позамисли, намръщил чело в една по-изявена версия на постоянно угриженото си изражение — ще се опитам да ти обясня какво искам да ти кажа, макар и доста неумело. Когато майка ми умря, аз започнах да ходя насам-натам пеш, през цялото онова тежко, дълго лято. Понякога ходех пеш от Олбъни чак до Трой. В дъжда се криех под тентите на магазините. Бях готов на всичко, само и само да не се прибирам у дома, в онази къща, където нея вече я нямаше. Лутах се като привидение. Стоях в библиотеката, докато не ме изхвърлеха, а после се качвах на автобуса за Уотървлийт, возех се на него, после продължавах да се скитам. Бях едро момче, дванайсетгодишен, а висок като мъж, хората ме мислеха за скитник, домакините ме пъдеха с метли, застанали на праговете на къщите си. Но именно така се озовах в дома на госпожа Де Пейстър — тя отвори вратата, когато аз бях седнал на стъпалата пред нея и каза: „Трябва да си жаден, защо не влезеш?“ Портрети, миниатюри, дагеротипни фотографии, старата ми леля Еди-коя си, старият чичо Еди-кой си. Онази стълба, която се виеше спираловидно надолу. И аз стоях там… в спасителната лодка. Бях се добрал до нея. В онази къща понякога се налагаше да се ощипеш; за да си напомниш, че не си се озовал в 1909 година. Някои от най-прекрасните произведения на американската класика, които съм виждал до ден-днешен, и, божичко, онова стъкло на „Тифани“ — по онова време „Тифани“ не беше чак толкова забележителна марка, хората не й обръщаха внимание, още не беше на мода, вероятно вече тези предмети са стрували доста пари в града, но много такива неща можеха да се купят на безценица по вехтошарските магазинчета в щата. Скоро аз самият започнах да ги обикалям. Но там… там всичко беше нейно семейно наследство. Всяка вещ имаше своя история. И тя с удоволствие ми обясняваше точно къде да застана, в кой час, за да видя дадена вещ в най-добрата възможна светлина. В късния следобед, когато слънчевите лъчи се плъзгаха из стаята — той щракна с пръсти — щрак, крак! — те грейваха една по една, като коледни лампички.

От мястото, на което седях, можех да огледам ясно Ноевия ковчег на Хоуби: двойките слонове, зебри, издяланите от дърво животни, които вървяха две по две, чак до мъничката кокошка и мъничкия петел, зайците и мишките най-накрая. И споменът беше тук, неподвластен на думите, кодирано послание от онзи първи следобед: дъждът, струящ по капандурата, редицата непретенциозни фигурки на животинките, наредили се на тезгяха в кухнята в очакване да бъдат спасени. Ной: великият съхранител, великият спасител.

— Освен това — той беше станал, за да направи кафе, — предполагам, че е срамно през целия си живот да се вълнуваш толкова за съдбата на вещи…

— Кой го казва?

— Ами… — той се извърна към мен от печката, — не е същото, като да сме отворили тук приют за болни деца, в такъв смисъл. Нима има нещо благородно в това да кърпиш стари маси и столове? Възможно е това да действа опорочаващо на душата. Нагледал съм се на предостатъчно разпродажби на вещи след нечия смърт, за да го знам. Идолопоклонничество! Прекалената привързаност към вещите може да те унищожи. Само че… ако наистина се привържеш към някоя вещ, тя придобива свой живот, не е ли така? И нима целият смисъл на вещите — красивите вещи — не е в това, че те свързват човека с една по-висша красота? Онези първи образи, които разтварят широко сърцето ти и през целия си живот ти ги гониш, опитваш се да ги уловиш наново по един или друг начин? Защото, мисля… поправянето на стари вещи, съхраняването им, грижата за тях — на определено ниво няма рационално основание…

— Не съществува рационално основание за нито едно от нещата, на които държа.

— Е, и с мен е същото — каза той трезво. — Но — надникна късогледо в кутията за кафе, после започна да сипва с лъжичка кафе в каната — виж, съжалявам, че продължавам да дрънкам, но така, както аз виждам нещата, положението е доста заплетено, нали?

— Моля?

Той се разсмя.

— Какво мога да кажа? Великите картини — хората се тълпят да ги гледат, те се възпроизвеждат до безкрайност върху чаши, подложки за мишки и каквото още ти дойде на ум. И — като имаш предвид, че броя и себе си сред тези хора — може цял живот да ходиш с абсолютна вътрешна убеденост по музеите, обикаляш, наслаждаваш се на всичко, после излизаш и отиваш да обядваш някъде. Но — той прекоси кухнята и седна обратно край масата — ако една картина действително проникне до сърцето ти и промени начина, по който виждаш, мислиш и чувстваш, ти не си казваш „о, аз обикнах тази картина, защото тя има универсална стойност“. „Обичам тази картина, защото тя се обръща към цялото човечество“. Не това е причината човек да обикне дадено произведение на изкуството. По-скоро става дума за тих шепот, разнесъл се от някой ъгъл. „Ей, ти! Ей, малкия — да, да, ти!“ — той плъзна пръст по избелялата снимка — докосване на реставратор, докосване без истински допир, между повърхността и пръста му оставаше пространство, тъничко като нафора. — Едно съвсем лично трепване на сърцето. Твоята мечта, мечтата на Уелти, мечтата на Вермеер. Ти виждаш една картина, аз виждам друга, албумите я изместват с още една крачка встрани, дамата, която си купува картичка с картината в магазина на музея, вижда нещо още по-различно, и като казвам това, дори не броя хората, отделени от нас във времето — четиристотин години преди нас, четиристотин години, след като ние си отидем — никога няма да развълнува двама души по еднакъв начин, а повечето хора изобщо няма да я възприемат задълбочено, но истински великата картина прониква като невидим флуид в умовете и сърцата по всевъзможни, различни пътища, по уникални, много специфични начини. „Твоя, твоя. Картината е рисувана за теб“. И… о, не знам, спри ме, ако смяташ, че съм започнал да дърдоря безсмислици… — той прокара ръка по челото си — но самият Уелти казваше, че у някои вещи има нещо съдбоносно. Всеки търговец на антики, всеки специалист ги разпознава. Вещите, които се връщат отново и отново. За някой друг, някой, който не търгува с такива вещи, тази роля може да не изпълнява вещ, а някой град, някой цвят, време на деня. Гвоздеят, на който може да се закачи и заплете тъканта на съдбата ти.

— Говориш като баща ми.

— Е… нека го кажем по друг начин. Кой беше казал, че съвпаденията са просто начинът Бог да съхрани своята анонимност?

— Сега наистина заговори като баща ми.

— А може би комарджиите разбират това по-добре от останалите хора? Нима всичко, което си струва на този свят, не изисква да рискуваш за него? Не е ли възможно доброто понякога да идва при нас по странни и заобиколни пътища?