Дона Тарт
Щиглецът (182)

V.

Когато отворих очи, беше сутрин. Всички лампи в стаята продължаваха да горят, аз лежах под завивките, но нямах никакъв спомен как съм се озовал под тях. Всичко продължаваше да е окъпано, наситено с нейното присъствие — с по-голяма от привичната широчина, височина и дълбочина, в рамка с цветовете на дъгата, сякаш породена от някаква оптическа игра, и помня как си казах, че сигурно така се чувстват хората, след като са им се явили светци — не че майка ми беше светица, но появата й беше внезапна и изумителна като пламък, грейнал в тъмна стая.

Все още полузаспал, аз се отпуснах под завивките, полюшван от сладкия спомен за съня, който се плискаше тихо около мен. Дори нахлуващите от коридора утринни звуци приемаха атмосферата и цвета на нейното присъствие; защото в полусънното ми състояние ми се струваше, че ако се заслушам внимателно, мога да доловя характерния лек, бодър шум от стъпките й, примесен в потракването на подносите в количката на румсървиса по коридора, в свистенето на въжетата на асансьора, отварянето и затварянето на вратите му: много градски звук, звук, който свързвах със Сътън Плейс и с нея.

После, внезапно, разкъсвайки последните нишки на биологичната луминесценция, останала след съня, екна звън на камбани откъм близката църква, толкова силен, че аз се изправих в леглото, обзет от паника, и затърсих очилата си. Бях забравил какъв ден беше днес: Коледа.

Изправих се неуверено на краката си и отидох до прозореца. Камбани, камбани. Улиците бяха бели и пусти. Скреж блестеше по керемидите на покривите; отвън, на „Херенграхт“, танцуваха и прехвърчаха снежинки. Ято черни птици грачеха и се виеха над канала, изпълвайки небето с трескаво оживление, стрелкаха се със замах встрани и вълнообразно като едно компактно, интелигентно цяло, завихряха се, и движенията им сякаш преминаваха в мен на клетъчно ниво, бяло небе, снежни вихрушки и буен, брулещ вятър, за какъвто говорят поетите.

Първият закон на реставраторите. Никога не прави нещо, ако не си сигурен, че можеш да го премахнеш.

Взех душ, избръснах се и се облякох. После разчистих спокойно и опаковах багажа си. Трябваше да намеря начин да върна пръстена и часовника на Гюри, ако предположим, че той беше все още жив, нещо, в което все повече се съмнявах: само часовникът струваше цяло състояние — серия BMW7, с равностойността можеше да се направи първоначална вноска за покупка на апартамент. Щях да ги изпратя с куриерска служба на Хоуби, за да ги съхранява, и да оставя бележка с името му за Гюри на рецепцията — за всеки случай.

Заскрежени стъкла на прозорците, снегът придаваше призрачен вид на калдъръмените улици, затрупани, безмълвни, нямаше никакво движение, наслагване на векове, четиридесетте години на двайсети век, под които прозираха четиридесетте на седемнайсети.

Важно беше да не се замислям прекалено много. Важното беше да яхна вълната на енергията, породена от съня, която бе останала с мен и след като се събудих. Тъй като не говорех холандски, щях да отида в американското консулство и да ги помоля те да се обадят в холандската полиция. Щях да разваля Коледата на някой чиновник от консулството, празничния семеен обяд. Но не смеех да чакам, защото си нямах доверие. Може би нямаше да е зле да сляза долу и да прегледам сайта на Държавния департамент на САЩ и да осъвременя познанията за правата си на американски гражданин — със сигурност на света имаше много по-лоши места, на които да се озовеш в затвора, и може би, ако разкажех откровено всичко, което знаех (Хорст и Саша, Мартин и Фритс, Франкфурт и Амстердам), те щяха да успеят да открият картината.

Но кой можеше да знае как щяха да се развият събитията? Бях сигурен само в едно — на отлагането бе сложен край. Каквото и да се случеше, нямаше да бъда като баща си, да се измъквам, да кроя планове до последния момент, когато обърна колата и се разби в пламъците; щях да тръгна напред и да приема онова, което идваше към мен; и в този ход на мисли отидох в тоалетната, хвърлих вътре пергаментовия плик и пуснах водата.

Това беше: бързо както в случая с Мартин, и също толкова необратимо. Какво казваше баща ми? „Изправи се лице в лице с последствията“. Нещо, което самият той така и не направи.

Бях обходил всички ъгли на стаята, бях свършил с всичко необходимо, оставаха само писмата. Дори почеркът ме караше да се присвия от неудобство. Но — тази мисъл ме накара да трепна, готов да отстъпя — наистина трябваше да пиша на Хоуби: не самосъжалителните пиянски излияния, а делово писмо от няколко реда, да му обясня къде се намират чековата ми книжка, счетоводната книга, ключа от трезора. Може би щеше да е по-добре да призная писмено продажбата на фалшивите мебели, и да изясня категорично, че той няма нищо общо с нея. Може би бих могъл да поискам това изявление да бъде нотариално заверено в американското консулство; може би Холи (или който и да било друг) щеше да се съжали над мен и да помоли някой да го направи, преди да се обади в полицията. Гриша щеше да потвърди много неща, без да рискува да бъде замесен; никога не бяхме го обсъждали, той никога не ми беше задавал въпроси, но знаеше, че има нещо нередно във всички тези потайни прескачания до склада.

Оставаха Пипа и госпожа Барбър. Господи, онези писма, които бях писал на Пипа и така и не бях изпратил! Най-добрият, най-творческият ми опит, след катастрофалната й поява с Евърет, беше започнал и завършил с един ред, чийто тон според мен беше бодър и същевременно трогателен: „Заминавам за малко“. Като предполагаема бележка на самоубиец навремето тя ми изглеждаше, поне заради краткостта, като малък шедьовър. За съжаление обърках дозата и се събудих дванайсет часа по-късно, потънал в онова, което бях повърнал по завивката, и ми се наложи да се смъкна с усилие долу, защото в десет сутринта имах среща със служители от данъчните служби.

Като оставим това настрана, писмо на човек, комуто предстои да влезе в затвора, беше нещо различно, и щеше да е най-добре да си остане ненаписано. Пипа не се заблуждаваше, знаеше отлично що за човек съм. Не можех да й предложа нищо. Аз бях болестта, несигурността, всичко, от което тя се стремеше да избяга. Влизането в затвора щеше само да потвърди онова, което тя вече знаеше. Най-доброто, което можех да направя, бе да преустановя контактите си с нея. Ако баща ми бе обичал наистина майка ми — ако я беше обичал наистина така, както твърдеше, че я е обичал навремето — нима не би направил същото?

И после… госпожа Барбър. Такова съзнание може да те озари на потъващ кораб; то бе от онези крайно изненадващи неща, които не си в състояние да помислиш за себе си, докато не видиш абсолютния край, спасителните лодки във водата и кораба в пламъци — но в крайна сметка, когато мислех да се самоубия, именно представата за онова, което щях да причиня на нея, ме измъчваше най-много.

Излизайки от стаята — трябваше да сляза долу, за да помоля да поръчат куриер от FedEx и да прегледам сайта на Държавния департамент, преди да се обадя в консулството — аз спрях. Малка торбичка с бонбони, превързана с панделка, висеше на дръжката на вратата, а на нея имаше бележка, написана на ръка: „Весела Коледа!“ Отнякъде се носеше смях, прекрасно ухание на силно кафе, горена захар и прясно изпечен хляб лъхаше отдолу и се носеше по коридора. Всяка сутрин си бях поръчвал хотелската закуска и я изяждах мрачно — нали Холандия беше прочута с кафето си? Но тъй като пиех всеки ден, не бях в състояние дори да почувствам вкуса му.

Пъхнах торбичката с бонбони в джоба на сакото си, застанах в коридора и си поех дълбоко въздух. Дори осъдените на смърт имаха право да си поръчат нещо за последната вечеря — тема, която Хоуби (който готвеше неуморимо и се наслаждаваше на храната) беше подхващал нерядко в края на вечерта, заедно с арманяка, докато обикаляше, търсейки празни кутийки от енфие и чинийки, за да ги предложи като импровизирани пепелници на гостите си: за него това беше въпрос от сферата на метафизиката, най-подходящ за обсъждане на пълен стомах, след като той раздигнеше чиниите от десерта и поднесеше последното плато с карамели, ароматизирани с жасмин, защото — когато наистина вижда края, който ще дойде с края на нощта, когато затваря очи и махва с ръка за сбогом на света — какво би избрал човек всъщност? Някой утешителен спомен за миналото? Обикновено печено пиле, като обяда през някоя неделя, потънала в детството? Или би протегнал за последен път ръка към лукса, към далечния хоризонт — фазан с горски плодове, бели трюфели от Алба? Що се отнася до мен, преди да изляза в коридора, аз дори не съзнавах, че съм гладен, но в този момент, докато стоях там с бунтуващ се стомах и лош вкус в устата, и възможността за едно последно хранене на свобода, имах чувството, че никога не съм долавял по-прекрасна миризма от тази, топла и сладка: кафе и канела, обикновени кифли с масло от „континенталната закуска“. Странно, казах си, когато се върнах в стаята и взех менюто на румсървиса: да искаш нещо толкова леснопостижимо, да изпитваш апетит към самия апетит.

— Весела Коледа! — каза половин час по-късно момчето, което донесе закуската от кухнята, набит, разчорлен тийнейджър, като образ от картините на Ян Стейн, с увита като венец лъскава гирлянда в косата и клонче имел зад ухото.

После започна да повдига със замах сребърните капаци на блюдата.

— Специален холандски коледен хляб — посочи той иронично. — Само за днешния ден. — Бях поръчал „Празнична закуска с шампанско“, която включваше малка бутилка шампанско, яйца, приготвени със зехтин с трюфели и хайвер, плодова салата, плато с пушена сьомга и пастет, и половин дузина купички със сосове, кисели краставички, каперси, подправки и туршия от лукчета.

Той отвори шампанското и си тръгна (след като му дадох като бакшиш почти всички пари в евро, които ми бяха останали), и аз тъкмо си бях налял кафе и отпивах предпазливо, питайки се дали стомахът ми ще го понесе (още ми се гадеше и отблизо кафето не миришеше чак толкова прелестно), когато телефонът иззвъня.

Беше служителят от рецепцията.

— Весела Коледа, господин Декър — каза той припряно. — Съжалявам, но при вас се качва посетител. Опитахме се да го задържим на рецепцията…

— Какво?

Застинах. Ръката ми с чашата остана на половин път към устата.

— Качва се. Сега. Опитах се да го задържа. Помолих го да почака, но той отказа. Тоест… колегата го помоли да почака. Той тръгна нагоре, преди да успея да ви се обадя…

— Аха. — Огледах стаята. Цялата ми решителност се беше изпарила за миг.

— Моят колега — чу се как служителят разговаря приглушено с някого — колегата ми тъкмо тръгна след него по стълбите… и тъй като стана съвсем внезапно, си казах, че би трябвало…

— Каза ли си името? — попитах, отивайки към прозореца, докато се питах дали ще успея да го счупя с някой стол. Не бях на висок етаж, не се изискваше да скачам отвисоко, надали бяха повече от дванайсет фута.

— Не, не каза, господине. — Човекът говореше много бързо. — Не можахме… искам да кажа, той беше много решителен… промъкна се направо покрай рецепцията, преди…

В коридора настана суматоха. Някой крещеше на холандски.

— … тази сутрин персоналът ни е по-ограничен, вярвам, че ще проявите разбиране…

Някой заблъска решително по вратата — трепнах рязко, уплашено, сякаш отново виждах безкрайно бликащия от челото на Мартин фонтан, и разлях кафето си. Мамка му, казах си, поглеждайки костюма и ризата — бяха съсипани. Не можаха ли да почакат да приключа със закуската? От друга страна, мислех си, докато попивах кафето със салфетка и се взирах мрачно във вратата: може пък да бяха хората на Мартин. Може би всичко щеше да свърши по-бързо, отколкото бях предполагал.

Но вместо това, когато отворих вратата — почти не можех да повярвам на очите си — пред мен застана Борис. Раздърпан, със зачервени очи, с доста очукан вид. Имаше сняг в косата му, сняг и по раменете му. Бях прекалено стъписан, за да изпитам облекчение.

— Какво… — казах, докато той ме прегръщаше, а после, обръщайки се към служителя на хотела, който се насочваше целеустремено към нас: — Не, всичко е наред.

— Виждате ли? Защо трябваше да чакам? Защо да чакам? — каза гневно Борис, размахвайки ръка към служителя, който се беше заковал на място и се взираше в нас. — Нали ви казах? Казах ви, че знам къде е стаята му! Как да знам, ако не ми е приятел? — После, към мен: — Не разбирам за какво е този цирк. Смешно! Стоя си там цяла вечност, а на рецепцията — никой. Никой! Пустинята Сахара! — хвърли яростен поглед към служителя. — Чаках, чаках. Позвъних! После, тъкмо тръгнах нагоре — „чакайте, чакайте, господине“ — това с лигаво, бебешко гласче — върнете се — и ето ти го, хуква подир мен…

— Благодаря — казах на служителя, или по-скоро на гърба му, тъй като, след като бе гледал известно време ту мен, ту Борис, едновременно учудено и ядосано, той се бе обърнал и си бе тръгнал, без да каже дума. — Много ви благодаря. Наистина! — подвикнах по коридора след него; добре беше да се знае, че спират хората, които хукват несъпроводени по стълбите.

— Няма защо, господине. — Той не си даде труда да се обърне. — Весела Коледа.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — попита Борис, когато вратите на асансьора най-сетне се затвориха и ние останахме сами. — Или ще си стоим тук и ще се гледаме нежно?

Миришеше лошо, като че ли не се беше къпал с дни, изражението му беше едновременно леко презрително и изключително самодоволно.

— Аз… — сърцето ми биеше силно, отново започваше да ми се гади — да, разбира се, влез за минута.

— Минута? — Огледа ме пренебрежително от глава до пети. — Да не си тръгнал за някъде?

— В интерес на истината, да.

— Потър… — каза той донякъде развеселено, оставяйки на пода чантата си, докосвайки челото ми с опакото на ръката си — изглеждаш зле. Явно имаш температура. Изглеждаш така, като че ли си изкопал сам Панамския канал.

— Чувствам се отлично — отвърнах аз рязко.

— Не изглеждаш отлично. Приличаш на умряла риба. И защо си се нагиздил така? Защо не отговаряш на обажданията ми? Какво е това? — попита той, поглеждайки зад мен, забелязал масичката от румсървиса.

— Заповядай, хапни.

— Е, ако нямаш нищо против, така и ще направя. Каква седмица! Пътувал съм през цялата шибана нощ. Гаден начин да прекараш Бъдни вечер… — той изхлузи палтото си и го остави да се свлече на пода, — е, ако трябва да бъдем честни, помня и по-лоши случаи. Поне на магистралата нямаше много коли. Отбихме се в някакво ужасно място на пътя, само там беше отворено — бензиностанция, кренвирши с горчица, обикновено ми харесват, но божичко, стомахът ми… — беше взел чаша от бара и си наливаше шампанско.

— А ти тук… — той махна с ръка — добре си живееш, виждам. В разкош — той изрита обувките си и размърда пръстите на краката си, обути в мокри чорапи. — Божичко, пръстите ми са замръзнали. Ужасна киша е по улицата — снегът става на вода. — Той придърпа един стол. — Поседи с мен. Хапни нещо. Дошъл съм съвсем навреме — беше вдигнал похлупака от чинията, която се подгряваше на спиртник и душеше яйцата с аромат на трюфели. — Изглеждат вкусни — и са още топли! Какво, какво е това? — попита той, когато аз бръкнах в джоба си и му подадох пръстена и часовника на Гюри. — О, да! Бях забравил. Няма значение, можеш да му ги върнеш сам.

— Не, ти можеш да го направиш вместо мен.

— Е, би трябвало да му се обадим. Тук има храна за петима. Защо да не звъннем долу — той вдигна бутилката шампанско и огледа нивото на течността с такова изражение, сякаш изучаваше тревожни финансови статистики, — да поискаме още едно такова, само че голяма бутилка или дори две, и още кафе, а може би и чай? Аз — той придърпа стола си по-близо до масата — умирам от глад! Ще му кажа — той взе парче пушена сьомга и го провеси над отворената си уста, после го налапа и бръкна в джоба си за телефона, — ще му кажа да зареже колата някъде и да дойде при нас, искаш ли?

— Добре.

Когато го видях, нещо у мен помръкна, почти както ставаше, когато бях дете и баща ми го нямаше, оставах дълги часове сам у дома и когато чувах превъртането на ключа в ключалката, ме заливаше неволно облекчение, а после, когато го видех в действителност, сърцето ми се свиваше.

— Какво? — Той облиза шумно пръстите си. — Не искаш ли Гюри да дойде? А кой кара колата цяла нощ? Кой не е спал? Може поне да му осигурим една закуска. — Той вече беше започнал да яде яйцата. — Много неща се случиха.

— Много неща се случиха и с мен.

— Къде отиваше?

— Поръчай си, каквото искаш. — Извадих хотелската карта, с която отключвах стаята си, и му я подадох. — Ще кажа да не приключват сметката. Кажи да я добавят към сметката на стаята.

— Потър — той хвърли салфетката и понечи да тръгне след мен, после — за моя голяма изненада — се разсмя. — Върви тогава! При новия си приятел или при заниманието, което е толкова важно за теб.

— Много неща се случиха с мен.

— Е — каза той самодоволно, — не знам какво се е случило с теб, но мога да твърдя, че на мен са ми се случили поне пет хиляди пъти повече неща. Ама че седмица беше! Направо да се опише в книга. Докато ти тънеше в лукс в хотела, аз — той пристъпи напред, постави ръка върху ръкава ми — почакай.

Телефонът му беше иззвънял; полуизвърнат, той заговори бързо на украински, после млъкна и прекъсна рязко разговора, забелязал, че аз тръгвам към вратата.

— Потър. — Той ме сграбчи за раменете, взря се настоятелно в очите ми, после ме обърна и ме бутна обратно в стаята, затваряйки вратата зад себе си с ритник. — Какво става, по дяволите? Като че ли си излязъл от „Нощта на зомбитата“. Как се казваше онзи филм, който харесвахме? Онзи, черно-белият? Не „Живите мъртви“, а онзи, поетичният…

— „Аз живях редом със зомби“. На Вал Лутън.

— Точно така, него имам предвид. Седни. Тук тревата е много силна, дори да си навикнал, трябваше да те предупредя…

— Не съм пушил никаква трева.

— … защото, казвам ти, когато дойдох тук за първи път, трябва да съм бил двайсетинагодишен, по онова време пушех като обезумял трева, всеки ден, мислех, че мога да се справя с всичко и… о, божичко. Вината си беше моя — държах се като тъпак с оня човек в кафенето. „Дайте ми най-силното, което имате“. Е, и той ми я даде. Дръпнах си три пъти и краката вече не ме слушаха. Не можех да се изправя! Все едно че бях забравил как да движа краката си! Никакво периферно зрение, никакъв контрол върху мускулите. Тотално откъсване от действителността? — беше ме избутал към леглото; после седна до мен и обгърна с ръка раменете ми. — И, разбираш ли, ти ме познаваш, но… никога не е било така! Сърцето ми се блъскаше, биеше бързо, все едно че тичах непрестанно, а през цялото време си седях на едно място — не разбирах къде съм, бях в ужасен мрак! Бях съвсем сам и дори поплаках малко, нали разбираш, обърнах се на ум към Бог, „Какво съм направил, за да заслужа това?“ Не знам как съм излязъл от онова място! Беше като ужасен сън. И това само от трева, имай предвид! Трева! Дойдох на себе си на улицата, краката ми бяха като желе, бях се вкопчил в една стойка за велосипеди на площад „Дам“. Имах чувството, че колите ще се качат на тротоара и ще ме премажат. Най-сетне успях да се добера до апартамента на гаджето ми в Йордаан^[1] и дълго време лежах в празната вана. Така че… — той оглеждаше със съмнение петната от кафе по ризата ми.

— Не съм пушил трева.

— Чух, каза ми вече! Просто ти разказвах една история. Казах си, че може да ти е интересно, поне малко. Е… няма от какво да се срамувам — допълни той. — Както и да е. — Последва мълчание, което ми се стори безкрайно. — Забравих да кажа… забравих да кажа — той наля минерална вода в чашата ми, — след онова, което ти казах, онзи случай, когато се лутах по „Дам“, се чувствах зле цели три дни. Тогава моето момиче каза: „Хайде да поизлезем, Борис, не може да продължаваш да лежиш тук и да провалиш целия ни уикенд“. Тогава повърнах в музея „Ван Гог“. Много стилно и елегантно.

Когато се плъзна по разраненото ми гърло, студената вода ме накара да настръхна и събуди един примитивен, физически спомен от детството: болката, която ми причиняваше пустинната светлина, мъчителният следобеден махмурлук, тракането на зъбите ми в охладената от климатика стая. Двамата с Борис бяхме толкова зле, че не преставахме да повръщаме, превивахме се от смях, защото повръщахме, и от това започваше да ни се повръща още повече. Давех се, дъвчейки престояли бисквити, които бях намерил в една кутия в стаята си.

— Е — Борис хвърли кос поглед към мен, — може да е просто някакъв вирус. Ако не беше навръх Коледа, бих слязъл долу, за да ти купя нещо за стомаха. Ето, заповядай — той сипа някаква храна в чинията ми и я побутна към мен. Взе бутилката от кофичката с лед, провери пак колко шампанско е останало и го изля докрай в полупразната ми чаша с портокалов сок (полупразна, защото той беше пил от нея).

— И така — той вдигна своята чаша с шампанско към мен, — желая ти Весела Коледа! Да сме живи и здрави дълги години! Роди се Христос, нека Го славим! А сега — той отпи голяма глътка от шампанското си — беше оставил кифлите направо на покривката и трупаше храна за себе си в керамичното блюдо, в което беше поднесен хлябът — съжалявам, знам, че искаш да узнаеш всичко, но аз съм гладен и трябва първо да се нахраня.

Пастет. Хайвер. Коледен хляб. Въпреки всичко аз също бях гладен и решавайки да бъда благодарен за мига и за храната пред себе си, започнах също да се храня, така че известно време и двамата мълчахме.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той след малко, поглеждайки към мен. — Изтощен си. — Взе си още сьомга. — Има някакъв лош грип, и Шърли го прихвана.

Мълчах. Едва бях започнал да осъзнавам за себе си факта, че той е тук, в стаята, с мен.

— Мислех, че си излязъл с някое момиче. Е, ето къде бяхме ние с Гюри — продължи той, когато аз не отговорих. — Бяхме във Франкфурт. Да… това знаеш. Ама че луда история беше! Но… — той допи шампанското, отиде до минибара и клекна, за да види какво има в него.

— Паспортът ми у теб ли е?

— Да, паспортът ти е у мен. Брей, хубаво вино има тук! И тези симпатични бутилчици „Абсолют“!

— Къде е?

— Ааа… — Той се упъти с големи крачки към масата, с бутилка червено вино под мишница, понесъл и три бутилчици водка, които пъхна в кофичката с лед. — Ето ти го — измъкна паспорта от джоба си и го подхвърли небрежно на масата. — А сега — той седна отново — да вдигнем ли заедно тост?

Седях на ръба на леглото си, без да мърдам, с чинията с недоядена храна в скута си. Паспортът ми.

В настъпилото дълго мълчание Борис се пресегна през масата и тракна със средния си пръст по ръба на чашата ми с шампанско, стъклото звънна остро, прозвуча като почукването с лъжичка по чашата, когато дойде време за тостовете.

— Мога ли да привлека за малко вниманието ви? — попита той иронично.

— Какво?

— Тост? — и наклони чашата си към моята.

Потърках с ръка челото си.

— И за какво?

— Моля?

— За какво точно смяташ да вдигнеш тост?

— Коледа? Божията милост? Става ли?

Колкото по-дълго ставаше мълчанието между нас, макар и не точно враждебно, толкова повече то придобиваше отчетлива, заплашваща да излезе извън контрол отсянка на гняв. Най-сетне Борис се облегна отново на стола си, посочи с глава чашата ми и каза:

— Неприятно ми е да настоявам, но когато приключиш да се блещиш в мен, може би ще…

— Трябва да си изясня всичко това рано или късно.

— Кое?

— Предполагам, че ще трябва да си го изяснявам дълго време в мислите си. Няма да е лека задача. Разбираш ли, това — тук, другото — там. На две различни купчини. А може би дори три.

— Потър, Потър, Потър… — каза той с приятелски, леко пренебрежителен тон и отново се приведе напред, — глупак си ти. Не си способен да изпиташ благодарност, не цениш красотата на мига.

— Неспособен да изпитам благодарност. Смятам да пия за това.

— Какво? Нима не помниш онази наша единствена щастлива Коледа? Щастливите отминали дни? Които няма да се върнат никога? Баща ти — той замахна нашироко с ръка — на масата в ресторанта? Великолепната вечеря, радостта ни? Щастливото посрещане на празника? Не почиташ ли този спомен в сърцето си?

— За Бога!

— Потър — изпъшка той, — ама и ти си голяма работа. По-лош си от жена. „Бързо, бързо.“ „Ставай, тръгвай.“ Не прочете ли съобщенията ми?

— Какво?

Борис, който протягаше ръка към чашата си, застина на място. После хвърли бързо поглед към пода и аз изведнъж осъзнах много ярко присъствието на чантата му до стола.

Борис почука развеселено с нокътя на палеца по предните си зъби.

— Давай.

Думите увиснаха над останките от закуската. Разкривени очертания в сребърния купол на капака върху металното блюдо.

Вдигнах чантата и се изправих; усмивката му изчезна, защото аз тръгнах към вратата.

— Чакай! — каза той.

— Какво да чакам?

— Няма ли да я отвориш?

— Виж какво… — Познавах се прекалено добре и си нямах доверие; не биваше да се бавя, нямаше да допусна едно и също нещо да се повтори два пъти…

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Ще отнеса това долу. За да го заключат в сейфа — не знаех дали в хотела изобщо има сейф, знаех само, че не искам картината да бъде близо до мен — беше на по-сигурно място при непознати, в някое гардеробно помещение, където и да било. Освен това имах намерение да се обадя в полицията в мига, когато Борис си тръгнеше, но не по-рано; нямаше смисъл да го въвличам в това.

— Но ти дори не отвори чантата! Дори не знаеш какво има вътре!

— Чух вече.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Може би не искам да знам какво има вътре.

— О, така ли? А може пък да искаш. Не е онова, което си мислиш, че е — допълни той малко злорадо.

— Не е?

— Не е.

— А откъде знаеш какво си мисля, че е?

— Разбира се, че знам какво мислиш, че е! И грешиш. Съжалявам. Но — той вдигна ръце — вътре има нещо много, много по-добро.

— По-добро?

— Да.

— Как може да е по-добро от…

— Просто е така. Много, много по-добро. Налага се да ми повярваш. Отвори и виж — каза той, кимвайки рязко към чантата.

— Какво е това? — попитах, след като бях мълчал зашеметено около трийсет секунди. Вдигнах една тежка като тухла пачка от банкноти по сто долара; после още една.

— Това съвсем не е всичко — и той потри тила си с длан. — Само малка част.

Погледнах чантата, после него.

— Част от какво?

— Е — той се усмихна самодоволно, — реших, че ефектът ще е по-драматичен, ако донеса пари в брой, нали?

От съседната стая долитаха приглушено репликите от някакъв комедиен сериал, точно отмерения, записан смях.

— Каква хубава изненада за теб! Имай предвид, това не е всичко. Реших да е в долари, за да ти е по-удобно, когато се прибереш. Горе-долу толкова, колкото беше сумата, с която дойде — даже малко повече. Всъщност още не са платили — не е пристигнал превод. Но се надявам да стане скоро.

— Те? Кои не са платили? Какво не са платили?

— Тези пари са мои. Мои, лични. От домашния ми сейф. Отбих се в Антверпен, за да ги взема. По-приятно е така — по-приятно за теб, като отвориш чантата, нали? Истинска коледна сутрин, хо-хо-хо, нали? Но ще получиш още много.

Прехвърлях купчината пари и оглеждах пачките, после ги връщах обратно. С бандероли, направо от „Ситибанк“.

— „Благодаря, Борис“, „О, няма защо“ — отговори той иронично със собствения си глас. — „За мен беше удоволствие“.

Купища пари. Непредсказуемо, неподлежащо на контрол събитие. Банкнотите шумоляха под пръстите ми. Всичко това имаше някакъв очебиен емоционален заряд, който не можех да осъзная.

— Както казах — това е само малка част. Два милиона евро. В долари е много, много повече. Така че — весела Коледа! Това е моят подарък за теб! Мога да ти отворя сметка в Швейцария за остатъка и да ти дам депозитна книжка, така че… какво? — той се отдръпна почти уплашено, когато аз прибрах купчините пачки в чантата, затворих я и я побутнах обратно към него. — Не! Твои са!

— Не ги искам.

— Струва ми се, че не разбираш. Позволи ми да обясня, моля те.

— Казах, че не ги искам.

— Потър… — той скръсти ръце и ме изгледа хладно, също както ме беше изгледал в бара на поляка, — друг човек на мое място би си тръгнал доволен и никога не би се върнал.

— Защо тогава не го направиш?

— Аз… — той се озърна, като че ли в търсене на причината — ще ти кажа защо не! В името на старите времена. Въпреки че се отнасяш с мен като с престъпник. И защото искам да те обезщетя…

— За какво?

— Моля?

— За какво точно? Ще ми обясниш ли? Откъде, по дяволите, са тези пари? Как това би могло да поправи нещо, мамка му?

— Е, всъщност не би трябвало да прибързваш с…

— Не ме интересуват парите! — вече почти крещях. — Интересува ме картината! Къде е картината?

— Ако почакаш само секунда и не избухваш…

— За какво са тези пари? Откъде са? Какъв точно е техният източник? Бил Гейтс? Дядо Коледа? Феята на зъбчетата?

— Моля те. Драматизираш всичко като баща си.

— Къде е тя? Какво си направил с нея? Няма я, нали? Разменена? Продадена?

— Не, разбира се, аз… хей! — той издърпа рязко назад стола си, стържейки с краката му по пода. — Божичко, Потър, успокой се. Разбира се, че не съм я продал. Защо ми е да правя такова нещо?

— Не знам! Откъде бих могъл да знам? За какво е всичко това? Какъв беше смисълът на цялата история? Защо изобщо дойдох тук с теб? Защо трябваше да ме въвличаш в това? Реши да ме доведеш тук, за да ти помогна да избиваш хора? Така ли е?

— Никога през живота си не съм убивал човек — каза студено Борис.

— О, господи! Наистина ли го казваш? Какво се очаква от мен, да се засмея? Наистина ли те чух да казваш, че никога…

— Това беше самоотбрана. И ти го знаеш. Не ходя насам-натам с желанието да причинявам зло на хората за удоволствие, но ще се защитавам, ако се налага. А ти — каза той, принуждавайки ме с повелителен жест да замълча, — що се отнася до Мартин, като изключим факта, че в противен случай аз нямаше да бъда тук сега, а най-вероятно и ти…

— Ще ми направиш ли една услуга? Ще млъкнеш ли? Може ли да отидеш ей там и да останеш така една минута? Защото точно сега не искам нито да те чувам, нито да те виждам.

— … що се отнася до Мартин, ако в полицията знаеха, сигурно щяха да ти дадат медал, а същото щяха да направят и много невинни, които вече не са живи, благодарение на него. Мартин беше…

— Или всъщност можеш да си вървиш. Така ще е по-добре.

— Мартин беше дявол. У него нямаше нищо човешко. Вината не беше негова. Нямаше никакви чувства, разбираш ли? Знам, че Мартин е причинявал на разни хора много по-лоши неща от това просто да ги застреля. Не в нашия случай — каза той припряно, махвайки с ръка, като че ли около това се въртеше цялото недоразумение, — нас той щеше да застреля просто защото се чувстваше задължен, не поради другото, поради извратеността и злото у него. Но беше ли Мартин добър човек? Беше ли изобщо истинско човешко същество? Не. Не беше. А и Фритс не беше цвете. Така че — цялото това твое разкаяние, терзанията ти — трябва да ги видиш в по-различна светлина. Трябва да видиш извършеното от теб като героизъм в името на едно по-висше благо. Не може постоянно да виждаш живота в такива мрачни краски, нали разбираш, много лошо ти се отразява.

— Мога ли да ти задам само един въпрос?

— Колкото поискаш.

— Къде е картината?

— Виж какво… — Борис въздъхна и отклони поглед. — Това беше най-доброто, което можах да направя. Знам колко много искаше да си я върнеш. Но не мислех, че ще се разстроиш толкова от това, че няма да я имаш.

— Може ли просто да ми кажеш къде е?

— Потър… — той постави ръка на сърцето си, — съжалявам, че се разгневи толкова. Не го очаквах. Но нали ти каза, че и без това не възнамеряваш да я задържиш. Искаше да я върнеш. Нали така каза? — допълни той, защото аз продължавах да го гледам вторачено.

— В какъв смисъл това е най-доброто, по дяволите?

— Е, ще ти обясня! Ако млъкнеш и ме оставиш да говоря! Вместо да беснееш, да се мяташ напред-назад с пяна на устата и да разваляш Коледата и на себе си, и на мен!

— За какво говориш?

— Идиот — той почука по слепоочието си с кокалчетата на свитите си пръсти. — Откъде според теб са дошли тези пари?

— Как бих могъл да знам, мамка му?

— Това са парите от наградата!

— Награда?

— Да! За откриването на картината!

Трябваше да измине малко време. Стоях прав. Наложи се да седна.

— Сърдиш ли се? — попита предпазливо Борис.

Гласове в коридора. Отраженията на мътната зимна светлина по месинговата стойка на лампата.

— Мислех, че ще се зарадваш. Не се ли радваш?

Но аз все още не се бях съвзел достатъчно, за да проговоря. Можех само да се взирам втрещено в него.

Забелязал изражението ми, Борис отметна косата от лицето си и се разсмя.

— Ти сам ми даде идеята. Мисля, че не съзнаваше колко е добра! Гениална! Ще ми се сам да се бях сетил. „Обади се на ченгетата от отдела за откраднати произведения на изкуството! Обади се на тях!“ Откачена история! Така си мислех първоначално. Ти си малко куку на тази тема, ако трябва да бъдем съвсем честни. Само че… — той сви рамене, — последва поредица от неблагополучни събития, както сам отлично знаеш, и след като се разделихме с теб на моста, аз се обадих на Чери, какво да правим, какво да правим, известно време кършихме ръце, после се поослушахме и… — той вдигна чашата си към мен — действително гениална идея! Защо е трябвало да се съмнявам в теб? Когато и да било? Ти си мозъкът зад всичко това от самото начало! Докато аз съм бил в Аляска — където трябваше да ходя пет мили пеш до бензиностанцията, за да си открадна един десерт „Нестле“ — виж какво направи ти. Душата на делото! Защо трябваше да се усъмня в правотата ти? Защото, като се замислих, видях — той вдигна ръце, — че си прав. Кой би помислил? Повече от милион долара награда за твоята картина! И то дори не за връщане на самата картина, а за информация, довела до откриването й! Никакви въпроси! Пари в брой, чисти, необременени!

Отвън вятърът навяваше сняг по прозореца. В съседната стая някой кашляше силно, или се смееше силно, не можех да преценя.

— Напред-назад, напред-назад, през всички тези години. Игра за балами. Води до неприятности, опасна. И — сега си задавам този въпрос — за какво изобщо ми беше това? При положение че може да се получат направо и съвсем законно всички тези пари? Защото ти беше прав — те са сериозни, делови хора. Не задават никакви въпроси. Единственото, което ги интересуваше, беше да намерят картината — Борис запали цигара и пусна кибритената клечка в чаша вода, където тя загасна със съскане. — Аз самият не присъствах, ще ми се да бях, но не мислех, че ще е разумно да съм там наблизо, ако ме разбираш. Екип на немските специални служби! Бронежилетки, пушки. Никой да не мърда! Всички по лице на земята! Голяма суматоха, тълпа на улицата! Ах, как ми се иска да бях видял изражението на Саша!

— Обадил си се на ченгетата?

— Е, не лично! Моето момче, Дима — Дима е бесен на немците заради стрелбата в паркинга му. Напълно ненужна и му създаде големи главоболия. Разбираш ли… — той кръстоса неспокойно крака и издуха голям облак дим, — досещах се къде крият картината. Има един апартамент във Франкфурт. Навремето принадлежеше на една бивша приятелка на Саша. Хората крият там разни неща. Но нямаше абсолютно никакъв начин да вляза там, дори с половин дузина помощници. Ключалки, алармени инсталации, камери, кодове. Единственият проблем… — той се прозя и избърса уста с опакото на ръката си, — е всъщност проблемите бяха два. Първият беше, че полицията вероятно щеше да се нуждае от доказателства, за да получи разрешение да претърси апартамента. Не можеш просто да се обадиш и да назовеш крадеца, представяйки се като анонимен гражданин, който иска да помогне, нали разбираш. И вторият проблем — не можех да си спомня точния адрес на този апартамент. Пазеха го в голяма тайна — аз самият съм бил там само веднъж — беше късно през нощта, а и аз не бях съвсем във форма. Знаех горе-долу кой е кварталът… не беше много добро място, в доста от сградите се бяха нанесли незаконно разни типове… карах Гюри да ме вози с колата по улиците, насам-натам, насам-натам. Отне цяла шибана вечност. И знаеш ли какво направих накрая? Сведох нещата до една редица сгради, но не бях сто процента сигурен в коя точно беше апартаментът. Затова слязох от колата и тръгнах пеш. Колкото и да ме беше страх да бъда на тази улица — колкото и да се боях да не ме видят — излязох и тръгнах пеш. Със собствените си два крака. И с полузатворени очи. Все едно че малко се хипнотизирах, разбираш ли, опитвах се да си припомня колко крачки съм извървял, опитвах се да го почувствам с тялото си. Така или иначе, не бива да избързвам. Дима — той започна да рови старателно из парчетата хляб на масата — снахата на братовчеда на Дима, всъщност бившата му снаха, тя се ожени за холандец и имат син на име Антон — двайсет и една-две годишен, безупречен, с фамилно име Ван ден Бринк — Антон е холандски поданик и от малък говори холандски, което е много удобно за нас, нали разбираш? Антон… — той захапа едно хлебче, направи гримаса и изплю едно ръжено семенце — Антон работи в един бар, посещаван от много богати хора, близо до „П. К. Хоофтстраат“, в лъскавата част на Амстердам — улиците на „Гучи“ и „Картие“. Добро момче е той. Говори английски, холандски, от руския знае само една-две думи. Така или иначе, Дима накара Антон да се обади в полицията и да съобщи, че е видял двама немци, като даде за единия точното описание на Саша — бабешки очилца, риза като от „Малка къща в прерията“, татуировка с примитивни мотиви на ръката, която Антон можеше да възпроизведе до съвършенство, защото му я бяхме показали на снимка… така или иначе, Антон се обади на ченгетата, които се занимават с крадени картини и им каза, че видял как тези двама немци, страшно пияни, се скарали в бара, и били толкова ядосани, че забравили там… какво? Една папка! Е, естествено, папката беше специално подготвена. Мислехме да подхвърлим и обработен телефон, но никой от нас не е толкова печен в тези неща, та не можехме да бъдем сигурни, че няма да го проследят обратно до нас. Затова… аз разпечатах няколко снимки — онази, която ти показах, плюс още няколко, които имах в телефона си… щиглецът заедно с брой на вестник, по който можеше да се определи датата на снимката, нали разбираш. Вестникът беше отпреди две години, но… нямаше значение. Антон беше намерил случайно папката, нали разбираш, под един стол, заедно с други документи, свързани с онази история в Маями, за да се направи връзка с предишния случай, когато е била видяна картината. Адресът във Франкфурт беше вътре, за удобство, както и името на Саша. Всичко това беше идея на Мириам, нейна е заслугата, трябва да я почерпиш с едно голямо питие, когато се прибереш у дома. Прати ни някои неща от Америка с FedEx — много, много убедителни. Имаха името на Саша, имаха…

— В затвора ли е Саша?

— И още как — изкиска се Борис. — Взехме откупа, музеят прибра картината, ченгетата успяха да приключат случая, застрахователната компания си прибра парите, поуката остава за обществеността, всички печелят.

— Откуп?

— Е, награда, откуп, наречи го, както искаш.

— Кой изплати тези пари?

— Не знам — отвърна Борис с жест на раздразнение. — Музеят, правителството, частно лице. Има ли значение?

— За мен има.

— Е, не би трябвало да има. Би трябвало да млъкнеш и да бъдеш благодарен. Защото — той вирна брадичка и повиши тон, за да ме накара да млъкна, — знаеш ли какво, Тио? Знаеш ли какво? Познай! Познай какъв късмет имахме! При тях е била не само твоята птица, но… кой би предположил? Още много откраднати картини!

— Две дузини или дори повече! Някои от тях били изчезнали от много години! Освен това… не всички са толкова красиви и очарователни като твоята, всъщност повечето не са. Това е моето лично мнение. Но за четири-пет от тях все пак имаше обявени големи награди — по-големи, отколкото за твоята. И дори някои от по-неизвестните — умряла патица, досаден портрет на някакъв непознат тлъст мъж — дори за тях има по-малки награди, петдесет хиляди, тук-там и по сто хиляди. Кой би предположил? „Сведения, довели до връщането на картината“. Събраха се доста. И, надявам се — каза той с малко строг тон, — ти ще ме извиниш за това?

— За кое?

— Защото — казват, че е „един от случаите с най-много открити картини в историята“. Надявах се, че тъкмо това ще ти хареса — може би няма, кой знае, но се надявах. Откраднати от музеите шедьоври, върнати на обществеността! Оцелели съкровища на културата! Голямо ликуване! Всички ангели пеят! Но това нямаше да се случи, ако не беше ти.

Седях и мълчах слисан.

— Разбира се — допълни Борис, сочейки с глава към отворената чанта на леглото, — това не е всичко. В чантата има и хубави коледни подаръци за Мириам, Чери и Гюри. Освен това дадох веднага трийсет процента на Антон и Дима. По петнайсет процента на всеки. Всъщност Антон свърши цялата работа, така че според мен той трябваше да получи двайсет, а Дима — десет. Но за Антон това са много пари, така че той е щастлив.

— Открили и други картини. Не само моята.

— Да, не чу ли какво казах току-що…

— Какви други картини?

— О, някои много известни и прочути! Били изчезнали преди много години!

— Като например?

Борис изсумтя раздразнено.

— О, не знам имената, знаеш, че няма защо да ми задаваш подобни въпроси. Няколко модерни работи — много забележителни и скъпи, всички бяха страшно развълнувани, макар че аз, честно казано, не разбирам цялата тази дандания около тях. Защо такова нещо, все едно рисувано от дете в детската градина, трябва да струва толкова много? „Грозно петно“. „Черна пръчка с пискюли“. Но пък имаше и много работи с историческа стойност. Едната картина беше на Рембранд.

— Да не е морски пейзаж?

— Не — хора в някаква тъмна стая. Малко скучна. Но пък имаше един хубав Ван Гог, морски бряг. И после… о, не знам, Дева Мария, Иисус, много ангели. Имаше дори скулптури. И азиатски произведения на изкуството. Според мен не струваха нищо, но предполагам, че са много скъпи — Борис изгаси цигарата си, натискайки я ожесточено. — Което ми напомня… онзи успя да избяга.

— Кой?

— Китаецът на Саша — Борис отиде до минибара и се върна с тирбушон и две чаши. — Не бил в апартамента, когато дошли ченгетата, имал е късмет. И — ако е умен, а той е умен — няма да се върне — Борис вдигна ръце с кръстосан показалец и среден пръст. — Ще си намери някой друг богат мъж, който да го издържа. Това му е работата. Хубава работа, ако можеш да си я уредиш. — Прехапал устни, той изтегли тапата — пльок! — Иска ми се да бях се сетил за това с картините още преди години! Големи, лесни пари! Законно плащане! Вместо това тичане подир подскачащата топка, толкова много години. Напред-назад — той размаха тапата, — напред-назад. Убийствено за нервите! Толкова време, толкова главоболия, тези лесни, отпускани от правителството пари са били направо под носа ми! Казвам ти — той прекоси стаята и ми наля червено вино, струята забълбука шумно — в някои отношения Хорст вероятно е също толкова доволен, че нещата се развиха така. Той обича доларите не по-малко от всеки друг, но от друга страна страда и от чувство за вина, има някакви идеи за обществено благо, културно наследство, дрън, дрън.

— Не разбирам какво е мястото на Хорст в тази история.

— Да, и аз не разбирам, и никога няма да разберем — каза категорично Борис. — Всички действат много предпазливо, много учтиво. И да, да — каза той нетърпеливо и отпи бързо, някак крадешком, глътка от виното си — да, сърдит съм на Хорст — малко, може би няма да му вярвам толкова, колкото му вярвах преди, може би всъщност изобщо няма да му вярвам особено. Но… Хорст твърди, че нямало да изпрати Мартин, ако знаел, че сме ние. Може и да казва истината. „Никога, Борис, никога не бих го направил“. Кой би могъл да знае? Честно казано — между нас да си остане — мисля си, че той го казва само за да не си навреди допълнително. Защото, след като работата с Мартин и Фритс така или иначе пропадна, какво друго би могъл да направи? Освен да се оттегли без скандали? Да твърди, че не е знаел? Имай предвид, не знам това със сигурност — допълни той. — Това е просто моя теория. Версията на Хорст е друга.

— А именно?

— Хорст твърди — Борис въздъхна, — според Хорст той нямал представа, че Саша е взел картината, не и преди ние да я отмъкнем и Саша да му се обади изневиделица с молба Хорст да му помогне да си я върне. По чисто съвпадение се оказало, че Мартин е в Амстердам — бил пристигнал тук от Лос Анджелис за празниците. За друсалките Амстердам е много популярно място за посрещане на Коледа. И да, дотук — той потри едното си око, — съм почти сигурен, че Хорст казва истината. Обаждането на Саша действително е било изненада за него. Казал, че се оставя на неговата милост. Нямали време за приказки, трябвало да се действа бързо. Как би могъл Хорст да знае, че сме ние? Саша дори не беше в Амстердам — научил бе всичко по разкази, от китайчето, чийто немски не е кой знае какво — а Хорст е получил описание от трета ръка. Всичко се връзва, ако го погледнеш от определен ъгъл. Освен това… — той сви рамене.

— Какво?

— Ами… Хорст със сигурност не знаеше, че картината е в Амстердам, нито пък че Саша се опитва да получи заем срещу нея, не и докато Саша, изпаднал в паника, му се обадил, след като ние я взехме. Що се отнася до това, уверен съм, че е така. Но: дали Хорст и Саша не са участвали заедно в първоначалния план картината да изчезне, да бъде изпратена във Франкфурт, след онзи провал в Маями? Възможно е. Хорст харесваше много, изключително много тази картина. Изключително много. Казах ли ти, че веднага я позна, в мига, когато я видя? Без да се замисля? Каза името на художника и всичко останало.

— Тя е една от най-прочутите картини на света.

— Е — Борис сви рамене, — както съм ти казвал, той е образован човек. Израснал е, заобиколен от красиви неща. Ако оставим това настрана, Хорст не знае, че папката е мое дело. Ако разбере, няма да се зарадва особено. И все пак — той се засмя на глас, — би ли могло подобно нещо да му мине през ума? Съмнявам се. През цялото това време, толкова много пари за награда, просто са си стояли така! Чисти, законни! Грейнали като слънцето, видими за всички! За себе си знам, че никога не съм се сещал за подобно нещо — никога досега. Радост и щастие по целия свят! Открити откраднати шедьоври! Антон е големият герой — позира за снимки, говори по „Скай Нюз“! Снощи на пресконференцията всички се изправиха на крака и му ръкопляскаха! Всички го обичат — както беше с онзи човек, който успя да приводни самолета в реката преди няколко години и спаси всички пътници, помниш ли? Но за мен хората не ръкопляскат на Антон — а на теб.

Имаше толкова много неща, които трябваше да кажа на Борис, а не можех да кажа нито едно. И все пак, единственото, което можех да почувствам, беше съвсем абстрактна благодарност. Може би, казах си — протегнах се към чантата, извадих купчина пари и се взрях в тях — може би добрият късмет, също както и лошият, изискват известно време, за да бъдат осъзнати. Първоначално не чувстваш нищо. Емоциите идват по-късно.

— Доста приятно, а? — каза Борис, очевидно облекчен, че идвам на себе си. — Щастлив ли си?

— Борис, трябва да вземеш половината от това.

— Вярвай ми, погрижил съм се за себе си. Сега имам достатъчно, та дълго време да мога да не върша нищо, което не искам да върша. Кой знае — може дори да реша да отворя някой бар в Стокхолм. А може би не. Ще е малко скучно. Но ти… тези пари са изцяло твои! А ще дойдат и още. Помниш ли онзи път, когато баща ти ни даде по петстотин долара на всеки? Разхвърляше ги като перушина! Много благородно, с жест! Е… знаеш ли какво бяха те за мен тогава? Когато през по-голямата част от времето ходех гладен? Когато бях тъжен и самотен? Когато не притежавах абсолютно нищо? Това беше цяло състояние! Повече пари, отколкото бях виждал някога накуп! А ти… — носът му се беше зачервил; стори ми се, че ще кихне — винаги почтен и добър, ти споделяше с мен всичко, което имаше… и какво направих аз?

— О, Борис, стига — казах аз смутено.

— Откраднах от теб — ето какво направих. — Очите му блестяха с пиянска влага. — Отнех най-скъпото ти притежание. И как можах да се отнеса толкова зле с теб, при положение че ти желаех само доброто?

— Стига. Не, наистина — престани — казах, когато видях, че плаче.

— Какво бих могъл да кажа? Ти ме попита защо съм я взел. И какво мога да отговоря аз? Мога само да кажа, че нещата никога не са точно такива, каквито изглеждат… изцяло добри, изцяло лоши. Би било толкова по-лесно, ако беше така. Дори баща ти… той ме хранеше, разговаряше с мен, отделяше ми време, даваше ми подслон в дома си, даваше ми дрехите от гърба си… ти мразеше толкова много баща си, но в някои отношения той беше добър човек.

— Не бих употребил думата „добър“.

— Е, аз бих.

— Ти си единственият, който би го направил. И би сгрешил.

— Виж. Аз съм по-толерантен от теб — заяви Борис. Оживен от перспективата за спор, той подсмръкна и преглътна сълзите си. — Ксандра — баща ти — ти винаги си искал да ги представяш като лоши и порочни. И да, така е… — баща ти се държеше деструктивно… безотговорно… като дете. Имаше широка душа и това го измъчваше много. Но той стори на себе си повече зло, отколкото е сторил някога на някой друг. Вярно е и това — продължи той с драматичен тон, отхвърляйки възраженията ми, — че той те окраде, или поне се опита да го направи, знам, но знаеш ли какво? Аз също те окрадох, но ми се размина. Кое е по-лошо? Защото, казвам ти — той побутна чантата с върха на обувката си, — светът е много по-странен, отколкото ние си представяме или бихме могли да го опишем. И аз знам как разсъждаваш, или по-скоро как предпочиташ да разсъждаваш, но може би това е един момент, в който не можеш да сведеш нещата до чисто „добро“ и чисто „зло“, както правиш винаги? Като онези твои две различни купчини — лошото тук, доброто — там. Може би нещата не са толкова прости. Защото — по целия път в колата дотук, докато пътувахме цяла нощ, навсякъде по магистралата светеше коледната украса и — не се срамувам да ти го кажа, задавих се от сълзи — защото мислех, не можех да не мисля, за онази история от Библията… спомняш ли си, за неверния пристойник, който откраднал лептата на вдовицата, но после пристойникът отишъл в чужди земи и инвестирал мъдро лептата и върнал стократно умножена лептата на вдовицата, която бил откраднал? И тя му простила с радост, а после заклали угоеното теле, яли и се веселили?^[2]

— Струва ми се, че смесваш няколко истории.

— Е, мина много време, откакто ходех на църковно училище в Полша. И все пак, онова, което искам да кажа — за което мислех в колата снощи, докато идвахме насам от Антверпен — е, че добрите дела невинаги имат добри последици, както и че от лошото невинаги следва лошо. Дори добрите и мъдрите не могат да преценят резултата на всички постъпки. Страх да те хване! Помниш ли княз Мишкин, от „Идиот“?

— В момента наистина не съм способен да водя интелектуални разговори.

— Знам, знам, но само ме изслушай. Чел си „Идиот“, нали? Така. Е, за мен „Идиот“ беше разтърсваща книга. Всъщност, толкова разтърсваща, че оттогава насам не съм чел много романи, освен разни от рода на „Татуировка дракон“. Защото — аз се опитвах да го прекъсна — е, можеш да ми кажеш това по-късно, какво си мислел ти, но позволи ми да ти кажа защо книгата ме разстрои толкова. Защото всичко, което Мишкин прави, през цялото време, е добро… самопожертвователно… отнася се към всички с разбиране и съчувствие, и какъв е резултатът от добротата му? Убийство! Катастрофа! Измъчваха ме много тревожни размисли заради това. Нощем лежах буден, измъчван от тревога. Защото… защо? Как бе възможно да става така? Четох книгата може би три пъти, мислех си, че нещо не разбирам. Мишкин е добър, обича всички, чувствителен, винаги прощава, никога не върши нищо нередно — но се доверява на неподходящите хора, взема неправилни решения, причинява болка на хората около себе си. Много мрачно послание се съдържа в тази книга. „Защо да бъдем добри?“ Но… ето каква мисъл ми хрумна снощи, докато пътувах в колата насам. Ами ако… ако нещата са по-сложни? Ами ако и обратното е вярно? Защото, ако понякога добри постъпки могат да имат лоши последици… къде пише, споменава ли се някъде, че лошите постъпки имат задължително лоши последици? Може би понякога… погрешният път е правилният? Можеш да избереш погрешния път и той все пак да те отведе там, където искаш да отидеш? Или, ако го кажем по друг начин, понякога се случва да оплескаш всичко и накрая все пак да излезе нещо добро.

— Не съм сигурен, че разбирам каква е идеята зад всичко това.

— Е, трябва да кажа, че лично аз никога не съм поставял такава строга граница между „добро“ и „лошо“. За мен тази граница често заблуждава. Двете неща никога не са напълно откъснати едно от друго. Едното не може да съществува без другото. Докато обичта е движещата сила на постъпките ми, аз знам, че правя най-доброто, което мога. Но ти — зает постоянно да осъждаш, да жалиш безкрай за отминалото време, да се ругаеш, да се обвиняваш, да се питаш „какво би било, ако…“, „какво би било, ако…“. „Животът е жесток“. „Иска ми се да бях умрял, вместо…“ Е, помисли за следното: какво би било, ако твоите постъпки и избори, били те добри или лоши, не са от значение пред лицето на Бог? Ами ако схемата е предначертана? Не, не… почакай… това е въпрос, над който си струва да се позамислиш. Ами ако нашите грешки и лоши постъпки са именно това, което определя съдбата ни и в крайна сметка ни кара да се обърнем към доброто? Ами ако някои от нас могат да стигнат дотам единствено по този път?

— Докъде да стигнат?

— Разбери, като казвам „Бог“, аз просто отнасям думата „Бог“ към една дългосрочна схема, която ние не сме в състояние да разшифроваме. Гигантски, бавно движещи се атмосферни фронтове, които нахлуват към нас отдалеч и ни отвяват в произволни посоки като… — той махна красноречиво с ръка като подир отвяно от вятъра листо. — Но може би тези сили не са чак толкова безлични и произволни, ако разбираш какво искам да кажа.

— Съжалявам, но наистина не мога да разбера идеята ти.

— Не ти трябва идея. Идеята е, че може би идеята е прекалено огромна, за да можем да я видим или разтълкуваме сами. Защото — веждата му отново се плъзна нагоре, като крило на прилеп, — е, ако ти не беше изнесъл картината от музея и Саша не я беше откраднал, и на мен не ми беше хрумнало да поискам наградата за откриването й — нали тогава дузината други откраднати картини все още нямаше да бъдат намерени? И можеше да си останат завинаги изгубени? Да си стоят, опаковани в кафява хартия, затворени в онзи апартамент? Без никой да ги гледа? В самота, загубени за света? Може да е трябвало една картина да изчезне, за да бъдат намерени всички?

— Струва ми се, че това може по-скоро да се определи като „безмилостна ирония“, отколкото като „Божи промисъл“.

— Но защо трябва да му даваме име? Не може ли двете да са едно и също нещо?

Спогледахме се. И тогава ми хрумна, че въпреки всичките му недостатъци, които бяха многобройни и впечатляващи, аз харесвах Борис и се чувствах добре в негово присъствие, защото, почти от мига, когато се видяхме за първи път, ми стана ясно, че той никога не се страхува. Малко бяха хората, които се движеха с такава свобода и жизнерадостно безразличие из света, запазвайки същевременно такава ексцентрична и непреклонна вяра в онова, което в детството ни той обичаше да нарича „Планетата на Земята“.

— И така — Борис допи виното си и си наля още, — какви са твоите големи планове?

— По отношение на какво?

— Преди малко бързаше да излезеш. Защо не поостанеш още малко тук?

— Тук?

— Не, нямам предвид тук в смисъл на тук, не в Амстердам — съгласен съм с теб, че вероятно е по-добре за нас да напуснем града, а що се отнася до мен, не изпитвам и желание да се връщам тук в скоро време. Исках да кажа, защо не се поотпуснеш и не си починеш малко, преди да отлетиш обратно? Ела с мен в Антверпен. Ще видиш жилището ми. Ще се запознаеш с приятелите ми! Ще се отървеш за малко от твоите женски проблеми.

— Не, прибирам се у дома.

— Кога?

— Още днес, ако мога.

— Толкова скоро? Не! Ела в Антверпен! Там предлагат страхотии услуги, не като тук, при червените фенери — две момичета за две хиляди евро, само трябва да се обадиш два дни по-рано. Всичко по две. Гюри може да ни откара — аз ще седя отпред; ти можеш да легнеш отзад и да поспиш. Какво ще кажеш?

— Всъщност мисля, че бихте могли да ме откарате до летището.

— Всъщност… мисля, че е по-добре да не го правим. Ако аз продавах билети, вероятно нямаше изобщо да те пусна на самолет. Видът ти е на човек с птичи грип или дори с пневмония — той развързваше връзките на мокрите си обувки и се опитваше да натъпче краката си в тях. — Уф! Ще ми отговориш ли на един въпрос? Защо — той вдигна една от съсипаните си обувки, — кажи ми, защо купувам тези префърцунени италиански кожени обувки, след като ги унищожавам за една седмица? А при това старите ми „кларкове“ — помниш ли ги? — вършеха отлична работа, когато се налагаше да бягам бързо! Да скачам от прозорци! Служиха ми години наред! Все ми е едно, че изглеждат тъпо с костюмите ми. Ще си намеря още такива обувки, и ще нося само тях до края на живота си. Къде ли е отишъл Гюри? — той погледна смръщено часовника си. — Не би трябвало да има толкова проблеми с паркирането навръх Коледа.

— Ти обади ли му се?

Борис се плесна по челото.

— Не, забравих. Мамка му! Той вероятно вече е закусил. Или е премръзнал до смърт в колата. — Той допи остатъка от виното си и пъхна в джоба си малките бутилки водка. — Багажът ти готов ли е? Да? Фантастично. Значи можем да тръгваме — забелязах, че увива останалия хляб и сиренето в една платнена салфетка. — Слез долу и оправи сметката. Въпреки че… — той огледа с неодобрение петната по палтото, хвърлено на леглото ми — наистина би трябвало да се отървеш от това нещо.

— Как?

Той посочи с глава тъмния канал пред прозореца ми.

— Наистина ли?

— Защо не? Няма закон, забраняващ хвърлянето на палта в канали, нали?

— Бих казал, че сигурно има.

— Е… кой знае. Надали се следи стриктно за спазването му, ако питаш мен. Нямаш представа какви боклуци плават тук, когато боклукчиите стачкуват. Пияни американци повръщат вътре, изобщо каквото ти дойде на ум. Все пак — той хвърли поглед през прозореца — съгласен съм с теб, че вероятно не би трябвало да се прави посред бял ден. Може да го отнесем в багажника до Антверпен и да го хвърлим в пещта за изгаряне на боклук. Апартаментът ми ще ти хареса много — той измъкна телефона си и започна да набира. — Малко жилище, подходящо за човек на изкуството, само че няма изкуство. А когато отворят магазините, ще излезем да ти купим ново палто.