Дона Тарт
Щиглецът (181)

IV.

Когато бях момче, след като майка ми умря, винаги полагах усилия да я задържа в мислите си, докато заспивах, с надеждата, че може да я сънувам, само че никога не ставаше така. Или по-скоро я сънувах постоянно, но като отсъствие, не като присъствие: полъх, преминаващ през току-що опразнен дом, почеркът й в някакъв бележник, ароматът на парфюма й, улици в непознати, изчезнали градове, за които знаех, че тя е вървяла по тях само преди мигове, но вече я няма, сянка, мярнала се по огряна от слънцето стена. Понякога я виждах сред тълпата, или в някое потеглящо такси, и пазех като съкровище спомена за тези мигове, макар че никога не успявах да я догоня. Тя винаги ми се изплъзваше в крайна сметка: пропусках на косъм обаждането й, изгубвах телефонния й номер; или дотичвах капнал, останал без дъх на мястото, където тя трябваше да бъде, само за да видя, че си е тръгнала. Когато пораснах, тези постоянни разминавания бяха изпълнени с по-тежка, много по-болезнена тревога; обземаше ме паника, когато узнавах от някакъв невероятен източник, че тя живее в другата част на града, в жилище в бедняшките квартали, където аз по неразбираеми причини не съм я посещавал от години. Обикновено се опитвах отчаяно да спра такси или да стигна по някакъв начин до нея, когато се събуждах. Тези сценарии се повтаряха с упоритост, граничеща с жестокост, напомняйки ми на съпруга на една от клиентките на Хоуби, невротик от Уолстрийт, който, когато изпаднеше в определено настроение, държеше да разказва три едни и същи истории от войната във Виетнам, с едни и същи, механично повтарящи се думи и жестове: същото шумно възпроизвеждане на изстрелите, отсеченото тактуване с ръка, винаги в един и същ момент. Лицата на всички ставаха напълно безизразни, когато, дойдеше ли време за напитките след вечеря, той подхващаше рутинното си изпълнение, което бяхме наблюдавали милион пъти и което беше също толкова непоклатимо и непроменимо, колкото и безмилостният кръг, в който се въртях в сънищата си, търсейки майка си, нощ след нощ, година след година, сън след сън. Той все се препъваше в един и същи дървесен корен и падаше; все не успяваше да стигне навреме до приятеля си Гейдж, също както и аз никога не успявах да намеря майка си.

Но тази нощ, най-сетне, аз успях да я намеря. Или, по-точно казано, тя намери мен. Чувствах го като нещо, което няма да се повтори, макар че може би през някоя друга нощ, в някой друг сън, тя отново ще дойде така при мен — може би, когато умирам, макар да ми се струва малко прекалено да се надявам на това. Със сигурност не бих се боял толкова от смъртта (не само от собствената си смърт, но и от смъртта на Уелти, на Анди, Смъртта изобщо), ако вярвах, че близък човек идва да ни посрещне на прага, защото — сега, докато пиша това, сълзите ми напират — си спомням как горкият Анди ми беше казал с изписан по лицето си ужас, че от хората, които е познавал и обичал, само майка ми е мъртва. Затова — може би, когато вълните са изхвърлили Анди, кашлящ и плюещ, в онази страна отвъд водата, може би именно майка ми е коленичила край него, за да го приветства с добре дошъл на непознатия бряг. Може би е глупаво дори да обличаш в думи подобни надежди. Но може би е още по-глупаво да не го правиш.

Така или иначе — независимо дали щеше да се повтори или не — това беше дар за мен; и ако тя имаше право на едно-единствено посещение, ако само то й бе позволено, тя си беше запазила това право за действително важен момент. Защото, съвсем неочаквано, тя се появи. Стоях пред някакво огледало и се взирах в отразената стая зад гърба си, с интериор, който много ми напомняше на магазина на Хоуби, или беше по-скоро една по-просторна негова версия с излъчване на вечност; кафяви стени, лъскави като тялото на музикален инструмент, и един отворен прозорец, който ми приличаше на изход към някаква много по-голяма, озарена от слънчева светлина сцена. Пространството, което виждах в рамката зад себе си, беше не толкова пространство в традиционния смисъл на думата, колкото съвършено композирана хармония, една по-просторна, по-истинска на вид реалност, обгърната от дълбоко мълчание, отвъд всякакво слово и звук; там всичко бе яснота и покой, и същевременно, като във въртян назад филм, човек можеше да си представи как на такова място разлятото мляко се връща обратно в каната, скачащата котка полита обратно и се отпуска спокойно на масата, крайпътна спирка на място, където времето не съществува, или по-скоро съществува, движейки се във всички посоки, всички събития и движения се случват едновременно.

А после аз отклоних поглед за миг и когато погледнах отново, видях отражението й зад себе си, в огледалото. Гласът ми изневери. По някакъв начин разбирах, че нямам право да се обръщам — това беше в разрез с правилата, каквито и да бяха правилата на това място — но ние можехме да се видим един друг, очите ни можеха да се срещнат в огледалото, и нейната радост, задето ме виждаше, беше не по-малка от моята, че виждам нея. Беше самата тя. Въплътено присъствие. В присъствието й имаше духовна реалност, дълбочина, послание. Тя се намираше между мен и мястото, откъдето бе дошла, каквото и да бе то, каквато и да бе страната отвъд. И всичко се въртеше около момента, в който очите ни се срещнаха, изненадата, развеселения поглед на красивите й сини очи с тъмни кръгове около ирисите, светлосини очи, изпълнени със светлина: здравей! Обич, прозрение, тъга, закачлива усмивка. В образа имаше движение и покой, покой и промяна — целият заряд и вълшебство на картина от велик художник. Десет секунди, вечност. Пълен кръг, път назад към нея. Можеше да го осъзная за миг, да живея в този миг завинаги: тя съществуваше само в огледалото, в пространството на тази рамка, и макар че не беше жива, не можеше да се каже точно, че е жива, не беше и мъртва, защото още не беше родена и същевременно никога не е била неродена — и странно, но същото се отнасяше и до мен. И аз знаех, че тя може да ми каже всичко, което искам да знам (живот, смърт, минало, бъдеще), въпреки че той беше вече тук, в усмивката й, отговорът на всички въпроси, предколедната усмивка на човек, съхраняващ тайна, толкова прекрасна, че не иска да я издаде преждевременно, все още не: „е, ще трябва да почакаш и ще разбереш, нали?“ Но тъкмо когато тя понечи да проговори — въздъхвайки примирено и с обич, онази толкова позната ми въздишка, която мога да чуя и сега — аз се събудих.