Дона Тарт
Щиглецът (180)

III.

По една или друга причина температурата ми се покачваше рязко, когато падаше нощта. Но сега, след като бях стоял толкова дълго на крака в студа, тя скачаше неравномерно, като траекторията на тежък предмет, хвърлян от време на време нагоре по стената на висока сграда, така че, докато се прибирах, аз почти не разбирах как успявам да се движа и защо не падам и на какво всъщност се дължи придвижването ми напред, в несъзнателна безтегловност се плъзгах високо над самия себе си по мокрите от дъжда улици край канала, издигах се във висините, откъснат от тялото си, понесен от въздушни течения и сякаш виждах отгоре себе си; бях направил грешка, като не взех такси от гарата, пред мен непрекъснато се мяркаха найлоновата торба в кофата за боклук, лъскавото розово лице на служителката на билетната каса и Борис, със сълзи в очите и кръв по ръката, притиснал обгореното място на ръкава си; вятърът виеше, главата ми гореше и на неравни интервали се сепвах от епилептично потръпващите тъмни сенки в периферното ми зрение: черни петна, фалшива тревога, нямаше никого, всъщност изобщо по улиците нямаше хора, като изключим — от време на време — по някой колоездач, тъмни, изгърбени силуети под дъжда.

Главата ми тежеше, гърлото ме болеше. Когато най-сетне успях да спра такси на улицата, се оказа, че съм само на няколко минути път от хотела. Единственото хубаво нещо беше, че когато се качих горе — премръзнал до кости, разтърсван от тръпки, се оказа, че са почистили стаята ми и са напълнили отново минибара, от който бях изпил всичко, дори бутилчицата „Коантро“.

Измъкнах двете бутилчици джин, смесих ги с топла вода от чешмата, седнах на тапицирания с брокат стол край прозореца, хванал отпуснато чашата с пръсти, и оставих часовете да преминават покрай мен: полубуден, полузаспал, докато строгата зимна светлина очертаваше правоъгълници, които падаха на килима и се стесняваха, докато изчезнеха напълно, а после стана време за вечеря, стомахът ме болеше, гърлото гореше от надигналата се в него жлъчка, и аз продължавах да седя там, в тъмното. Не беше нещо, което ми хрумваше за първи път, бях го обмислял многократно, при далеч не толкова тежки обстоятелства; поривът ме разтърси неочаквано и със замах, отровен шепот, от който така и не се бях освободил окончателно, но през някои дни само трептеше на прага на слуха ми, а в други се надигаше неконтролируемо и се превръщаше във вой, в ярка, истерична вълна от видения, не бях сигурен защо ставаше така, понякога можеше да го отключи дори някой лош филм или досадна официална вечеря, краткосрочната скука и дългосрочната мъка, временният пристъп на паника и постоянното отчаяние нанасяха удара си едновременно, припламваше пепелява, безутешна светлина, в която виждах, наистина виждах, поглеждайки назад през годините, с напълно ясна мисъл и непоколебимо отчаяние, че светът и всичко в него бяха непоносимо, непоправимо съсипани, че нищо никога не е било добро или хубаво, връхлиташе ме нетърпима душевна клаустрофобия, бях в стая без прозорци, от която нямаше изход, заливаха ме вълни от срам и ужас, „оставете ме на спокойствие“, майка ми, мъртва на мраморния под, „спрете, спрете“, мърморех на себе си в асансьори, в таксита, „оставете ме, искам да умра“, хладен, трезв, себеунищожителен гняв, който — неведнъж — ме бе тласкал да се кача замаян в стаята си и решително да се нагълтвам с произволни съчетания от хапчета и алкохол, каквито имах подръка; не успявах единствено поради развитата поносимост на организма и собственото си неумение, и оставах неприятно учуден, когато се събуждах, но облекчен заради Хоуби — задето не му се бе наложило да ме открие.

Черни птици. Оловносиви небеса, предвещаващи нещастие — като в картина на Егберт ван дер Пул.

Изправих се, запалих лампата на бюрото, залитайки в слабата й светлина с цвят на урина. Можех да чакам. Можех и да избягам. Но това не бяха толкова варианти на избор, колкото изпитания на издръжливостта: безполезните мятания и застивания на мишка в терариум, които само удължаваха напрежението и мъките й. Съществуваше и трети вариант: защото по различни причини бях убеден, че някой представител на консулството ще върне доста скоро повикването ми, ако оставех там съобщение, че съм американски поданик, извършил убийство, и че искам да се предам.

Акт на протест. Животът беше пустота и суета, беше непоносим. Нима му дължах някаква привързаност? Абсолютно никаква. Защо да не изпреваря съдбата? Да хвърля книгата в огъня и да приключа с всичко? Не виждах края на ужаса в настоящето, имаше достатъчно външен, реален ужас, който се съчетаваше с моя личен, ендогенен принос; и при наличието на достатъчно дрога (проверих в пликчето, бе останало по-малко от половината), с радост бих теглил една тлъста финална линия и бих полетял отвъд, в големия мрак на душите, сред експлозия от звезди.

Само че нямаше достатъчно дрога, за да бъда сигурен, че ще успея да се довърша. Не исках да похабя всичко, с което разполагах, за да си осигуря само няколко часа забвение и да се събудя отново в клетката си (или, което би било дори по-лошо, в холандска болница без паспорт). От друга страна, поносимостта ми беше спаднала и бях почти убеден, че ще се справя, ако първо се напия както трябва и след това глътна моето хапче за спешни случаи.

В минибара имаше бутилка изстудено бяло вино. Защо не? Допих остатъка от джина и отпуших виното, обзет от ликуваща решителност — почувствах глад, бяха заредили отново минибара със солени бисквити и ядки, но ефектът щеше да е по-добър на гладен стомах.

Облекчението беше огромно. Спокойно отхвърляне. Съвършена, съвършена наслада — да се откажеш от всичко. Открих радиостанция, която предаваше класическа музика — грегориански коледни песнопения, литургична меланхолия, не толкова мелодия, колкото неин призрачен коментар — и се запитах дали да не си напълня ваната.

Но това можеше да почака. На първо време издърпах чекмеджето на бюрото и намерих вътре папка с хартия за писма с логото на хотела. Сиви каменни стени на катедрала, минорен лад, хексакорди. Rex virginum amator^[1]. Заради температурата и плискащата се вода в канала, пространството около мен бе придобило постепенно призрачна двойственост, гранична зона, която бе едновременно хотелска стая и каюта в кротко полюшван от вълните кораб. Живот в открито море. Смърт от удавяне. Анди, когато бяхме деца, ми разказваше с тайнствения си марсиански шепот как по учебния телевизионен канал обяснявали, че Дева Мария закриля моряците, че една от защитните функции на розария^[2] се изразявала в това, че ако го четеш, никога няма да се удавиш. Maria Stella Maris. Мария, звезда на моретата.

Представих си Хоуби на полунощната литургия, коленичил на молитвения стол, в черния си костюм. Позлатата се изтрива по естествен път. По вратите на шкафовете, по капаците на бюрата често има многобройни дребни драскотини.

Вещите търсеха законния си притежател. Те имаха човешки черти. Можеха да мамят или да бъдат почтени, да бъдат съмнителни или добри.

Истински забележителните предмети не се появяваха току-така, от нищото.

Химикалката, осигурена от хотела, не беше много добра, искаше ми се да имам по-хубава, но пък хартията беше плътна, кремава. Четири писма. Онези до Хоуби и госпожа Барбър трябваше да бъдат по-дълги, те най-много заслужаваха да получат обяснение, а бяха и единствените хора, които наистина щяха да тъгуват, ако умра. Но щях да пиша и на Китси — за да я уверя, че няма вина за това. Най-късо щеше да бъде писмото до Пипа. Исках просто тя да знае колко много я обичам и да я уверя, че не бива да изпитва абсолютно никаква вина, задето не можеше да отвърне на любовта ми.

Но нямаше да кажа това. Исках да я обсипя с листенца от роза, не да изпратя отровна стрела. Важното бе тя да разбере какво щастие ми е доставила, по-очевидните неща щях да пропусна.

Когато затворих очи, ме връхлетяха с клинична яснота проблясъци от спомени, които треската докара незнайно откъде, сякаш светлината на сигнални ракети, изстрелвани над джунгла, озаряваше ярки, детайлни и заредени със сложни емоции сцени. Светлина се процеждаше на тънки жички, като струни на арфа, през капаците на прозорците в някогашния ни апартамент на Седмо авеню, чувствах драскането на тръстиковите рогозки и виждах червената мрежа от отпечатъци, които те оставяха по ръцете и коленете ми, когато играех на пода. Онази оранжева официална рокля на майка ми с лъскавите неща по полата, които винаги се опитвах да докосна. Аламеда, икономката ни, мачка банани в стъклена купа. Анди ме поздравява по моряшки, преди да влезе с неуверената си походка в мрачното антре в апартамента на родителите си: „Слушам, капитане!“

Средновековни гласове, сурови, сякаш долитащи от отвъдното. Тържественото звучене на песента без съпровод.

Работата беше там, че всъщност не се чувствах нещастен. По-скоро имах чувството, че почистват последния от болните ми зъбни канали, зъболекарят се привежда над мен в светлината на лампите и казва: „почти приключихме“.

24 декември

Скъпа Китси,

Ужасно съжалявам, но искам да знаеш, че това няма никаква връзка с теб, нито пък с някой от членовете на семейството ти. Майка ти ще получи отделно писмо, в което ще има малко повече информация, но независимо от това искам да те уверя лично, че решението ми не е повлияно от нищо, което се е случило между нас, най-малко пък от последните събития.

Откъде идваше този официален тон, този неестествено вдървен почерк — несъответстващи на изблиците от спомени и халюцинациите, които ме заливаха от всички страни — това не знаех. В трополенето на мократа суграшица по стъклата на прозореца долавях ехото на историята, маршируващи армии, глад, безконечно ръмяща тъга.

Както отлично знаеш, и сама си изтъквала пред мен, имам многобройни проблеми, започнали много преди да се срещнем, и нито един от тях не е възникнал по твоя вина. Ако майка ти се интересува от твоята роля в последните събития, ти препоръчвам да я свържеш с Теса Марголис или — което би било още по-добре — с Ем, те с удоволствие ще споделят с нея възгледите си за мен. И още нещо — съвсем встрани от темата, но трябва настоятелно да те помоля да не допускаш Хависток Ървинг в дама ви, никога вече.

Китси като дете. Фини кичури коса, разпилени по лицето й. „Стига с тези хапчета! Престани или ще кажа на мама!“

И накрая, но не на последно място —

(тук химикалката спря за миг да се движи)

накрая, но не на последно място искам да ти кажа колко красива беше на партито и колко ме трогна жестът ти, когато реши да си сложиш обиците на майка ми. Тя ужасно много обичаше Анди — би обичала и теб, и би била щастлива да бъдем заедно. Съжалявам, че не стана така. Но се надявам за теб всичко да се уреди. Наистина.

С обич,

Тио

Залепих плика; написах адреса; оставих го настрана. На рецепцията сигурно имаше марки.

Скъпи Хоуби,

Трудно ми е да пиша това писмо и съжалявам, че се налага да го напиша.

Ту се потях, ту ме втрисаше. Пред очите ми се въртяха зелени петна. Температурата ми беше толкова висока, че стените сякаш започваха да ме притискат от всички страни.

Това няма връзка с фалшификатите, които продадох. Предполагам, че скоро ще научиш за какво става дума.

Азотна киселина. Сажди. Времето оставяше следи и белези върху мебелите, както и върху живите същества.

И — не знам как точно да се изразя — но все си спомням за едно болно кученце, което ние с майка ми намерихме на улицата в китайския квартал. Лежеше между две кофи за боклук. Беше женско, мъничък питбул. Миришеше, беше мръсно, само кожа и кости. Прекалено отпаднало, за да стои на краката си. Хората просто го подминаваха. Аз се разстроих и майка ми обеща да го приберем, ако е още там, когато приключим с яденето. И когато излязохме от ресторанта, то си беше още там. Повикахме такси, взех я на ръце, а когато се прибрахме у дама, мама й приготви легло в един кашон в кухнята, тя беше толкова щастлива, ближеше ни по лицата, пи вода, изяде и кучешката храна, която й бяхме купили, после я повърна.

Е, накратко казано, тя умря. Вината не беше наша. А ние имахме чувството, че имаме някаква вина. Носихме я при ветеринаря, купувахме храна за болни кучета, но състоянието й се влошаваше. Междувременно и двамата я бяхме обикнали много. Мама отново я заведе на преглед, при специалист в Центъра по ветеринарна медицина. И ветеринарят казал, че кучето има някаква болест, не помня вече името, но е било болно, когато сме го намерили, казал знам, че не искате да чуете това от мен, но ще бъде много по-добре за нея, ако я приспите още сега…

До този момент ръката ми летеше напред по хартията, на резки, трескави скокове, без да се замислям. Но когато изписах докрай страницата и посегнах да взема друг лист, аз спрях ужасен. Онова, което първоначално бях почувствал като безтегловност, като смел последен полет, съвсем не бе породило красноречивото, вълнуващо сбогуване, което си бях представял. Почеркът ми беше неясен, редовете се кривяха, текстът не беше интелигентен, последователен или дори четлив. Би трябвало да има някакъв по-кратък, по-простичък начин да благодаря на Хоуби и да му кажа онова, което имах да му кажа: а именно че не бива да се чувства зле, че винаги е бил добър с мен и че е направил всичко по силите си, за да ми помогне, също както ние с майка ми бяхме направили всичко по силите си да помогнем на малкия питбул, а кученцето — този момент беше от значение, само че аз не искам да разводнявам много разказа си — независимо от това, че беше много мило, в дните преди смъртта си се държеше като истински разрушител, съсипа кажи-речи целия апартамент и разпокъса целия диван.

Сълзливо, самосъжалително, безвкусно. Имах чувството, че са остъргали отвътре гърлото ми с бръснач.

Смъкваме горния слой. Вижте: има дървояд. Ще трябва да се третира с „Купринол“.

Онази нощ, когато взех свръхдоза в банята на горния етаж в дома на Хоуби, очаквайки да не се събудя, но все пак се събудих, опрял буза на една от старите плочки с психеделична шестоъгълна форма, се бях удивил колко сияйна може да бъде една обикновена бяла баня с обзавеждане отпреди Втората световна война, когато я гледаш от отвъдното.

Началото на края? Или краят на края?

Fabelhaft. Възможно най-хубавото забавление.

Едно по едно. Първо аспирините. Студена вода от минибара. Аспирините драскаха и засядаха в хранопровода ми, като че ли преглъщах чакъл, стривах ги, за да ги преглътна, от пиенето се почувствах много по-болен, жаден, объркан, въдичарски кукички се забиваха в гърлото ми, вода се стичаше абсурдно по бузите ми, задъхвах се, гърдите ми свиреха. Бях отворил виното, за да си доставя удоволствие (поне така се предполагаше), но то се стичаше по гърлото ми като терпентин, изгаряше, режеше стомаха ми, дали да не си напълня ваната, дали да не се обадя долу и да поръчам да ми донесат нещо топло за пиене, нещо обикновено, бульон или чай? Не: трябваше просто да допия виното и да продължа с водка; някъде онлайн бях прочел, че само два процента от опитите за самоубийство със свръхдоза наркотик са успешни, което ми се стори абсурдно ниска цифра, но за съжаление потвърдена и от собствения ми досегашен опит. It ain’t gonna rain no mo’^[3]. Така гласяла предсмъртната бележка на един самоубиец. „Беше само фарс“ — предсмъртна бележка на съпруга на Джийн Харлоу, който се самоубил през първата им брачна нощ. Най-хубаво беше предсмъртното послание на Джордж Сандърс — холивудска класика, баща ми го знаеше наизуст и обичаше да го цитира. „Мой скъпи свят, напускам, защото се чувствам отегчен“. После и Харт Крейн. Завъртане и скок, ризата му се издула, докато падал. „Сбогом на всички!“ — така се провикнал на прощаване, скачайки от кораба.

Вече не приемах тялото си като свое. То беше престанало да ми принадлежи. Чувствах ръцете си като отделени от мен, докато те се движеха, плаваха в пространството по свое желание, а когато се изправях, се чувствах като разгъваща се марионетка, изправяща се с прекъслечни движения, за да увисне на конците си.

Хоуби ми беше разказвал, че като млад пиел „Къти Сарк“, защото това било предпочитаното уиски на Харт Крейн. Къти Сарк означава „къса пола“.

Бледозелените стени в стаята с пианото, палмите и сладоледът с шамфъстък.

Обледенени прозорци. Студените стаи от детството на Хоуби.

Старите майстори — те никога не грешаха.

Какво мислех аз, какво чувствах?

Болеше ме, когато дишах. Пакетчето с хероина беше в нощното шкафче, от другата страна на леглото. Но въпреки че баща ми, с непресъхващата си любов към ада на шоубизнеса, би изпаднал във възторг пред сцената — наркотикът, мръсният пепелник, пиенето и така нататък — аз не можех да приема докрай мисълта, че ще ме открият проснат на леглото в хотелския си халат, като някой певец с отминала слава от онези, които забавляват публиката в хотелските ресторанти. Трябваше да се измия, да взема душ, да се избръсна и да облека костюма си, за да нямам толкова жалък вид, когато ме намерят и едва тогава, когато свършеше смяната на нощните камериерки, да махна табелката „Моля, не безпокойте“ от вратата: по-добре беше да ме намерят бързо, не ми се искаше да ме открият по миризмата.

Сякаш цял човешки живот бе изтекъл от онази вечер, която прекарах с Пипа, спомних си колко щастлив бях тогава, как бързах за срещата си с нея в студения зимен мрак, спомних си възторга си, когато я видях под една улична лампа пред „Филм Форум“, и как се позабавих на ъгъла, за да изпитам докрай насладата да я гледам как се озърта за мен. Лицето й с изписано по него очакване, докато се взираше в тълпите. Аз бях този, когото очакваше да види: аз. И трепването на сърцето, когато повярваш за миг, че може би все пак можеш да имаш онова, които никога няма да бъде твое.

Костюмът от гардероба. Всички ризи бяха мръсни. Защо не се бях сетил да дам една за пране. Обувките ми бяха подгизнали от вода, в ужасно състояние, което добавяше една финална жалка нотка към общата картина — но не (спрях замаян в средата на стаята), нима исках да легна на леглото напълно облечен и с обувки, като труп в залата на погребална агенция? Отново ме беше избила студена пот, отново ме тресеше и мръзнех, всичко се повтаряше. Имах нужда да седна. Може би трябваше да обмисля отново цялото представяне на случая. Да скъсам писмата. Да изглежда като нещастен случай. Много по-добре би било да създам впечатлението, че съм се канел да отида на някакъв незнаен маскарад, решил съм да смръкна малко преди да изляза — седнал на ръба на леглото, предозиране, черно сияние на бенгалски огньове, пукот на тапи от шампанско, блажено отпускане. Упс, грешка.

Белите криле на празнично вълнение. Засилване и скок в безкрайността.

Тогава гръмнаха тромпети и аз се стреснах. Литургичното песнопение бе отстъпило място на музика с неуместно празнично звучене. Мелодична, с голямо участие на духови инструменти. Раздразнението се надигна у мен като вълна. Сюита „Лешникотрошачката“. Съвсем неуместно. Всичко беше неуместно. Една класическа коледна фантазия съвсем не беше нотката, с която бих искал да си отида, не и с тези бравурни оркестрови изпълнения, марш на еди-кого си, и внезапно стомахът ми се сви и се издигна рязко чак в гърлото ми, имах чувството, че съм изпил кана лимонов сок само след миг, дори още преди да успея да стигна до кошчето за боклук, всичко избликна навън в прозрачен киселинен порой, на вълни, вълна след жълта вълна.

След като всичко свърши, аз останах седнал на килима, опрял чело на острия метален ръб на кошчето, а искрящата музика на приказния балет се лееше вбесяващо на фона: дори не бях пиян, това беше ужасното, бях просто болен. Чувах откъм коридора бърборенето на куп американци, двойки се смееха и си пожелаваха шумно „лека нощ“, преди да се упътят към стаите си: стари приятели от колежа, работа във финансовия сектор, пет и повече години в областта на корпоративното право, тази есен Фиона тръгва на училище, всичко е наред в „Оукландия“, е, лека нощ тогава, обичаме ви, приятели — животът, който можех да имам и аз, само че не го исках. Помня, че това беше последното, което мислех, преди да се изправя със залитане на крака, да изключа дразнещата ме музика и — докато стомахът все още ме измъчваше — се хвърлих на леглото по лице, сякаш се хвърлях от някой мост, всички лампи в стаята продължаваха да греят ярко, докато аз потъвах далеч от светлината и мракът се сключи над главата ми.