Дона Тарт
Щиглецът (18)

XI.

Една неделна сутрин изплувах към светлината, изтръгвайки се от тежък и много объркан сън, от който не ми остана никакъв спомен освен бръмчене в ушите и мъчителния копнеж по нещо, изплъзнало се от пръстите ми и паднало в дълбок пролом, така че никога нямаше да го видя отново. И все пак по някакъв начин — сред тези дълбини, в които бях потънал, сред прекъснатите нишки и безследно изчезналите фрагменти от съня — в мислите ми се открояваше едно изречение, примигвайки в мрака като новините, които пълзят по лентата в долната част на телевизионния екран: „Хобарт и Блакуел. Звъни на зеления звънец“.

Лежах, вперил поглед в тавана, не исках да помръдна. Думите бяха така ясни и отчетливи, сякаш бяха отпечатани на лист хартия, даден ми от някого. А освен това — по някакво чудо — паметта ми бе освободила части от забравен спомен и те изплуваха на повърхността заедно с думите, като онези хартиени кръгчета от Чайнатаун, които се издуват и разцъфват като цветя, когато ги пуснеш в чаша с вода.

Блъсна ме съмнение, трепнало в атмосферата, заредена със съзнанието за нещо важно: истински ли беше този спомен, наистина ли той ми бе казал тези думи, или съм ги сънувал? Недълго преди майка ми да умре, се бях събудил, напълно убеден, че една (несъществуваща) учителка, госпожа Молт, е сипала стрито на прах стъкло в храната ми заради моята недисциплинираност — нещо съвсем логично в света на моите сънища — и бях лежал в продължение на две-три минути с помътено, измъчвано от тревога съзнание, докато не дойдох на себе си.

— Анди? — казах, приведох се и погледнах към долното легло, което беше празно.

След като полежах няколко минути с широко отворени очи, взирайки се в тавана, слязох долу, извадих пръстена от джоба на униформеното си сако и го вдигнах към светлината, за да видя надписа. После го прибрах бързо и се облякох. Анди вече беше станал и закусваше с останалите Барбърови — те придаваха голямо значение на неделната закуска, чувах гласовете на всички откъм трапезарията, господин Барбър говореше за нещо, малко несвързано и неясно, както понякога му се случваше, и се разпростираше надълго и нашироко. След като се спрях за миг в коридора, тръгнах в обратната посока, към дневната, и извадих справочника „Уайт пейджис“, подвързан с брюкселска дантела, от шкафчето под телефона.

„Хобарт и Блакуел“. Ето — беше очевидно някаква фирма, макар да не се споменаваше с какво се занимава. Почувствах се леко замаян. Това, че виждах името черно на бяло, ме изпълни със странен трепет, сякаш невидими карти се подреждаха по местата си.

Адресът беше в Гринич Вилидж, Десета улица-Запад. След известно колебание, и с голямо притеснение, аз набрах номера.

Слушах сигнала „свободно“ и човърках нещо по един старинен месингов каретен часовник, поставен на масата в дневната, хапех долната си устна и гледах гравюрите на водни птици в рамки, окачени над масичката с телефона: тропическа речна рибарка, корморан на Таунзенд, обикновен орел рибояд, малък воден дърдавец. Не бях много наясно как да обясня кой съм и как да попитам за онова, което ме интересуваше.

— Тио?

Трепнах гузно. Госпожа Барбър — във фин като паяжина сив кашмир — беше влязла с чаша кафе в ръка.

— Какво правиш?

На другия край телефонът продължаваше да звъни.

— Нищо — отвърнах.

— Е, побързай. Закуската ти изстива. Ета е направила пържени филийки.

— Благодаря — казах аз. — Сега идвам — точно в момента, когато механичният глас от записа на телефонната компания ми казваше да се обадя отново по-късно.

Присъединих се към семейство Барбър, потънал в размисъл — бях се надявал поне да се включи телефонен секретар — и забелязах с учудване не друг, а Плат Барбър (много по-едър и червендалест в сравнение с последния път, когато го бях видял) да седи на мястото, където обикновено седях аз.

— О — каза господин Барбър, прекъсвайки се посред изречението, попи устни със салфетката и скочи от мястото си, — ето те и теб, ето те и теб. Добро утро. Спомняш си Плат, нали? Плат, това е Тиодор Декър — приятелят на Анди, нали помниш?

Говорейки, той отиде да донесе допълнителен стол за мен и го набута с усилие на ъгъла на масата.

Когато седнах, малко встрани от групата — с три-четири инча по-ниско от всички останали, на нестабилен бамбуков стол, различаващ се от другите столове край масата — Плат срещна погледа ми без особен интерес и отвърна очи. Беше си дошъл у дома за някакво парти, и като че ли страдаше от махмурлук.

Господин Барбър седна отново и продължи да говори на любимата си тема, ветроходството.

— Както казвах, всичко се свежда до липса на увереност. Ти не си сигурен в себе си на лодка, Анди — заяви той, — а няма никаква проклета причина да не бъдеш, като изключим факта, че нямаш много опит със самостоятелното управление.

— Не — отвърна Анди с глухия си глас, който сякаш долиташе отдалече, — проблемът е там, че ненавиждам лодки.

— Дрън-дрън — каза господин Барбър и ми смигна, като че ли ставаше дума за някаква шега, която бях способен да оценя, макар да не беше така. — Не ми минават тези досадни настоявания. Погледни само онази снимка на стената, правена е през пролетта на Санибел^[1], преди две години. Това момче не изглежда отвратено от морето, небето и звездите, не, драги.

Анди седеше и съзерцаваше снежния пейзаж върху етикета на шишето с кленов сироп, докато баща му лееше възторзи по обичая си — мислите му бяха объркани и трудни за проследяване — как ветроходството приучавало момчетата на дисциплина и съобразителност, изграждало у тях силен характер като на едновремешните моряци. Анди ми беше разказвал, че навремето лодката не му пречела толкова, защото можел да си седи в каютата, да чете и да играе на карти с по-малкия си брат и сестра си. Но сега беше достатъчно голям, за да помага с платната — което означаваше да се блъска на палубата по цели дълги, мъчителни дни под заслепяващите слънчеви лъчи, заедно с Плат, който го тормозеше постоянно; да се присвива под утлегара^[2], напълно дезориентиран, да прави всичко по силите си, за да не се заплете във въжетата и да не бъде бутнат от някое платно през борда, докато баща им дава команди на висок глас и се наслаждава на солената пяна.

— Господи, помниш ли светлината по време на онова плаване край Санибел? — Бащата на Анди избута стола си назад и впери очи в тавана. — Не беше ли великолепно? Онези червено-оранжеви залези? Като огън и жарава, направо като ядрен взрив! Чисти пламъци, които просто разкъсват небето и се стичат надолу. А помниш ли онази тлъста луна, как бързо се носеше сред синята мъгла край нос Хатерас — Максфийлд Париш ли беше, Саманта?

— Моля?

— Максфийлд Париш, художникът, когото харесвам. Онова негово внушително небе — той разпери ръце — с кълбящите се облаци? О, извинявай, Тио, нямах намерение да те фрасна.

— Констабъл е по облаците.

— Не, не, нямам предвид него, този художник ме удовлетворява много повече. Така или иначе — наистина, какво небе видяхме, докато плавахме през онази нощ! Вълшебно! Истинска идилия!

— През коя нощ?

— Не ми казвай, че не помниш! Беше несъмнено най-хубавият момент от пътуването!

Плат — облегнал се лениво на стола си — отбеляза злорадо:

— За Анди най-хубавият момент от пътуването беше, когато се отбихме да обядваме в онази закусвалня.

Анди каза с изтънял глас:

— И мама не обича плаването.

— Не особено, така е — каза госпожа Барбър и посегна, за да си вземе ягода. — Тио, иска ми се да хапнеш поне малко от закуската. Не може да продължаваш с това гладуване. Вече направо си се стопил.

Въпреки изнесената от господин Барбър импровизирана лекция пред схемата на морската сигнализация в кабинета му, аз също не бях намерил нещо особено привлекателно във ветроходството като тема.

— Защото знаете ли какъв е най-големият подарък, който баща ми някога ми е правил? — казваше много сериозно господин Барбър. — Морето. Любовта към морето — усета за него. Татко ми подари океана. И е наистина трагична загуба, ако ти, Анди — Анди, погледни ме, говоря на теб — си решил да обърнеш гръб именно на онова, което ми дари свобода, дари ми…

— Постарах се да го обикна. Но изпитвам инстинктивна ненавист към тези неща.

— Ненавист? — каза го невярващо; потресено. — Ненавист към какво? Към звездите и вятъра? Към небето и слънцето? Към свободата?

— Дотолкова, доколкото тези неща са свързани с ветроходството, да.

— Е… — той обходи с поглед масата, включвайки и мен в апела си за разбиране, — сега той просто се инати. Морето — обърна се отново към Анди, — колкото и да отричаш това, е твое по рождено право, то е в кръвта ти, със спомена за финикийците и древните гърци…

Но докато господин Барбър продължаваше да говори за Магелан, навигацията по звездите и „Били Бъд“ („Аз помня Тафи, уелското момче, отнесен от вълните розов цвят…“^[3]), установих, че собствените ми мисли се насочват отново към Хобарт и Блакуел: питах се кои ли са Хобарт и Блакуел и с какво точно се занимават. Имената ми звучаха така, сякаш ставаше дума за двама стари сухари адвокати, а може да бяха дори илюзионисти, партньори в бизнеса, тътрещи крака в мрачни стаи, на светлината на свещи.

Обнадеждаващо бе това, че телефонният пост не беше закрит. Телефонът в нашето жилище беше прекъснат. Веднага щом прецених, че е прилично да се измъкна от трапезарията, оставяйки недокоснатата си закуска, се върнах отново при телефона в дневната, където Иренка шеташе, влачеше прахосмукачката и бършеше прах от дребните украшения, подредени навсякъде наоколо, а в другия край на стаята Китси седеше пред компютъра, явно твърдо решена дори да не ме поглежда.

— На кого се обаждаш? — попита Анди, който, по обичая на цялото им семейство, се беше появил зад мен така тихо, че не го бях чул.

Можех да му кажа каквото ми дойдеше на ум, но знаех, че мога да разчитам на него да си държи устата затворена. Анди не би се разприказвал пред никого, особено пък пред родителите си.

— На едни хора… — започнах тихо, отстъпвайки малко встрани, така че да не могат да ме виждат през отворената врата. — Знам, цялата история звучи много откачено — но нали се сещаш за онзи пръстен, който имам?

Разказах му за стареца и вече обмислях как да му разкажа и за момичето, за връзката, която почувствах между себе си и нея, и за това колко много исках да я видя отново. Но Анди — както можеше да се очаква — вече беше направил скок напред, от личния към логистичния аспект на положението. Той хвърли поглед към указателя, отворен на масичката с телефона.

— В центъра ли се намират?

— Десета улица-Запад.

Анди кихна и издуха носа си; много си патеше от сенна хрема през пролетта.

— Ако не можеш да се свържеш с тях по телефона — каза той, сгъна носната си кърпичка и я прибра в джоба, — защо просто не отидеш там?

— Така ли мислиш? — попитах. Малко се страхувах да отида там, без да съм телефонирал предварително. — Наистина?

— Така бих постъпил аз.

— Не знам — отвърнах. — Може да не ме помнят от музея.

— Ако те видят лице в лице, има по-добра вероятност да си спомнят за теб — прецени трезво Анди. — Докато иначе може да си просто някаква откачалка, от онези, които си измислят разни неща и звънят по телефоните. Не се притеснявай — каза той и хвърли поглед през рамо, — няма да кажа на никого, ако не искаш.

— Откачалка ли? — казах. — И какво бих могъл да си измислям?

— Ами ето например, всякакви странни личности се обаждат да те търсят тук — каза Анди категорично.

Мълчах, защото не знаех как да приема думите му.

— Освен това, след като не отговарят, какво друго би могъл да направиш? Ще можеш да отидеш пак там едва през следващия уикенд. А и държиш ли да водим този разговор… — той хвърли поглед към антрето, където Тоди подскачаше с някакви обувки с монтирани в тях пружини, а госпожа Барбър разпитваше Плат за партито у Моли Уотърбийк.

Имаше право.

— Добре — казах.

Анди побутна очилата си нагоре по носа.

— Ще дойда с теб, ако искаш.

— Не, няма нужда — отвърнах. Знаех, че Анди същия следобед има занимания по японска култура за допълнителни кредити — учебната група щеше да посети чайната „Торая“, а после щяха да идат да видят новия филм на Миядзаки в „Линкълн Сентър“; не че Анди имаше нужда от допълнителни кредити, но тези излизания със съученици бяха за него единственото подобие на социален живот.

— Виж какво — каза той, порови в джоба си и извади мобилния си телефон, — вземи това със себе си. За всеки случай. Ето — той започна да натиска нещо по екрана, — премахнах кода за достъп. Сега можеш да го ползваш.

— Нямам нужда от това — казах, гледайки елегантния малък телефон с аниме-кадър на дисплея — Виртуалното Момиче Аки (гола, с високи над коляното ботуши като порнозвезда).

— Е, може и да ти потрябва. Кой знае. Хайде — настоя той, докато се колебаех. — Вземи го.