Дона Тарт
Щиглецът (179)

II.

На следващия ден — беше Бъдни вечер — се принудих да поръчам на румсървис и да изям една огромна закуска, макар да не ми се ядеше, и изхвърлих всички вестници, без дори да ги погледна, защото се боях, че ако видя дори само още веднъж думите „Овертоом“ и „убийство“, няма да успея да направя онова, което трябваше да направя. След като се нахраних солидно, събрах натрупалите се през седмицата вестници по и около леглото ми, навих ги на руло и ги хвърлих в кошчето за боклук; извадих от шкафа изгнилата си от белина риза и — след като проверих, за да се убедя, че найлоновата торба е здраво завързана — я пъхнах в друга торба от азиатския пазар (нея не завързах, защото така щеше да ми е по-лесно да я нося, а можеше да ми попадне и някоя подходяща тухла). После, след като вдигнах яката на палтото си и увих шала отгоре, обърнах табелата, за да може камериерката да влезе в стаята ми, и излязох.

Времето беше лошо, което ми беше от полза. Влажна суграшица навяваше отстрани и се сипеше над канала. Вървях може би около двайсет минути — кихах, чувствах се ужасно, премръзнах — докато стигнах до кофа за боклук на един особено безлюден ъгъл, където нямаше и следа от коли или пешеходци, нямаше и магазини, а само къщи със слепи прозорци, затворени здраво с капаци заради вятъра.

Бързо тикнах вътре ризата и продължих да вървя, понесен от прилив на бодрост, който ми помогна да премина много бързо няколко преки, въпреки че зъбите ми продължаваха да тракат. Краката ми бяха мокри; подметките ми бяха прекалено тънки за този калдъръм, беше ми много студено. Кога ли отнасяха боклука? Няма значение.

Освен ако — разтърсих глава, за да я проясня — азиатският пазар… върху найлоновата торба беше отпечатано логото на азиатския пазар. А той беше само на няколко преки от хотела ми. Но беше смешно да разсъждавам по този начин, и аз се опитах да се убедя в това с логични аргументи. Кой ме беше видял? Никой.

Чарли: потвърждавам.

Делта: имам затруднения при маневрирането.

Спри това. Стига. Няма връщане назад.

Тъй като не знаех къде има стоянка за таксита, се скитах безцелно в продължение на още двайсетина минути, докато най-сетне успях да спра такси на улицата.

— Централна гара — казах на шофьора турчин.

Но когато той ме остави пред гарата, след като пътувахме по призрачни сиви улици, които ми приличаха на кадри от едновремешен кинопреглед, реших, че не ме е отвел там, където трябваше, тъй като сградата изглеждаше отпред по-скоро като музей: фантасмагория с фасада от червени тухли, по която отвсякъде стърчаха стрехи и кулички, холандска версия на викторианския стил. Влязох сред тълпите, пътуващи по празниците, полагайки усилия да изглеждам на мястото си тук и да не обръщам внимание на полицаите, които сякаш стояха почти на всяко място, където падаше погледът ми, и се чувствах смутен и объркан, докато великият свят на демокрацията преминаваше и се завихряше на вълни около мен: баби и дядовци, студенти, уморени младоженци, малки деца, мъкнещи раници; пазарски торби и чаши от „Старбъкс“, куфари с потракващи колелца, тийнейджъри, събиращи подписи за инициатива на „Грийнпийс“, бях се озовал отново сред присъщата на човечеството шумотевица. Имаше следобеден влак за Париж, но аз исках да се кача на последния, който щеше да потегли от гарата.

Опашките бяха безкрайни, стигаха чак до будките за вестници в другия край на гарата.

— За тази вечер ли? — каза служителката, когато най-сетне се добрах до гишето: едра, руса жена на средна възраст, с мек като възглавница бюст и безлично любезна като сводница във второстепенна жанрова картина.

— Точно така — отвърнах, надявайки се да не изглеждам толкова болен, колкото се чувствах.

— Колко билета? — попита тя, почти без да ме поглежда.

— Само един.

— Разбира се. Паспортът ви, моля.

— Момент… — казах с пресипнал от болестта глас и започнах да се потупвам по джобовете; бях се надявал да не ми го поискат… — о, съжалявам, не съм го взел, останал е в сейфа на хотела… но — и аз извадих нюйоркската си лична карта, кредитните си карти, картата с осигурителния си номер и ги подадох през прозорчето. — Заповядайте.

— За пътуването ще ви е необходим паспорт.

— Да, разбира се — правех всичко по силите си да говоря разумно, с тон на опитен човек. — Но нали ще пътувам чак довечера. Ето, виждате ли? — посочих празния под до себе си: нямах багаж. — Изпращам приятелката си, и реших, след като тъй и тъй съм тук, да си купя билет, ако може.

— Е… — служителката хвърли поглед към екрана, — разполагате с много време. Бих ви предложила да почакате и да си купите билет, когато се върнете тук довечера.

— Да — стиснах носа си, за да не кихна, — но аз бих искал да го купя сега.

— Опасявам се, че това е невъзможно.

— Моля ви. Ще ми окажете огромна услуга. Стоях четиридесет и пет минути на тази опашка, а нямам представа какви ще са опашките довечера. — Бях почти сигурен, че съм чул Пипа — която обикаляше цяла Европа с влак — че във влаковете не правят паспортни проверки. — Искам просто да си купя билета сега, за да си свърша другата работа, преди да се върна тук довечера.

Служителката се вгледа внимателно в лицето ми. После взе картата, погледна снимката, после погледна отново мен.

— Ето какво — казах, когато тя се поколеба, или поне остави у мен такова впечатление, — нали виждате, това съм аз. Имате името ми, осигурителния ми номер — ето — бръкнах в джоба си за лист и химикалка, — мога да повторя пред вас подписа, ако искате.

Тя сравни подписа. Погледна ме отново, после погледна картата и тогава, изведнъж, сякаш взе решение.

— Не мога да приема тези документи — и бутна картите обратно през прозорчето.

— Защо не?

Опашката зад мен растеше.

— Защо? — попитах отново. — Това е напълно законен документ. Ползвам го вместо паспорт, когато пътувам със самолет в Щатите. Подписите съвпадат — казах, когато тя не отговори, — не виждате ли?

— Съжалявам.

— Искате да кажете — долавях отчаянието в гласа си; тя срещна очите ми с агресивно изражение, сякаш казваше предизвикателно, че е излишно да споря, — искате да кажете, че трябва да дойда пак тук довечера и отново да се наредя на такава опашка?

— Съжалявам, господине. Не мога да направя нищо за вас. Следващият, моля — отвърна служителката и погледна над рамото ми към човека зад мен.

Докато се отдалечавах — бутайки се и блъскайки се из тълпата, за да си проправя път, някой се обади зад мен:

— Хей! Хей, приятелю!

Първоначално, замаян след разговора на гишето за билети, реших, че си внушавам. Но после, когато се извърнах неловко, видях някакъв тийнейджър с лице като муцунка на пор, зачервени очи и бръсната глава, полюшващ се на пръстите на гигантските си кецове. Забелязал как плахо се стрелкаше погледът му насам-натам, реших, че той ще ми предложи фалшив паспорт, но вместо това той се приведе към мен и каза:

— Не се и опитвай.

— Моля? — попитах неуверено, хвърляйки поглед към полицайката, която стоеше на около два метра зад него.

— Слушай, приятел. Докато имах такова нещо, съм пътувал насам-натам стотици пъти, и нито веднъж не са ме проверявали. Но единствения път, когато го нямах, на път за Франция, ме затвориха, и още как, във френския имиграционен изолатор, дванайсет часа, дават гадна храна, държат се гадно, беше ужасно. Ужасна, мръсна килия в полицията. Вярвай ми — постарай се документите ти да бъдат в ред. Никакви номера няма да минат и в твоя случай.

— Да, ясно — отвърнах. Потях се в палтото си, което не смеех да разкопчея. Не смеех да смъкна и шала си.

Горещина. Главоболие. Докато се отдалечавах от момчето, чувствах как ме прогаря яростно впереният в мен поглед на охранителната камера; опитвах се да не изглеждам притеснен, докато се промъквах през тълпите, залитайки, замаян от температурата, мачкайки листчето с номера на американското консулство в джоба си.

Мина доста време, докато намеря телефонна кабина — чак в другия край на гарата, на място, пълно със съмнителни на вид тийнейджъри, насядали по пода на нещо като племенен съвет — а още повече време ми отне да разбера как точно да избера номера.

Заля ме жизнерадостен порой от думи на холандски. После ме поздрави приятен глас с американски акцент: говорите с американското консулство в Нидерландия, бихте ли искали да продължите разговора на английски? Още менюта, още опции. Натиснете 1 за това, 2 за другото, моля изчакайте обаждане на оператор. Следвах търпеливо указанията и стоях, вперил поглед в тълпата, докато не осъзнах, че може би не е толкова разумно да оставя хората да виждат лицето ми и не се обърнах към стената.

Телефонът звъня толкова дълго, че аз се откъснах от действителността, потъвайки в някаква мъгла, когато най-сетне чух някакво изщракване и се разнесе безгрижен американски глас, сякаш жената, с която говорех, доскоро си бе почивала на плажа в Санта Крус.

— Добро утро. Тук е консулството на Съединените щати в Нидерландия, с какво мога да ви помогна?

— Здравейте — отвърнах, обзет от облекчение. — Аз… — бях обмислял дали да не дам друго име, колкото да получа само необходимата информация, но бях толкова отпаднал и изтощен, че ми беше вече все едно — опасявам се, че изпаднах в неприятно положение. Казвам се Тиодор Декър, паспортът ми беше откраднат.

— О, съжалявам. — Тя нанасяше нещо на компютъра, чувах потракването на другия край на линията. На фона се носеше коледна музика. — Особено неприятно по това време на годината — всички пътуват, нали знаете. Съобщихте ли в полицията?

— Какво?

— Нали са ви го откраднали? Трябва да ги уведомите незабавно. В полицията трябва да знаят, и то веднага.

— Аз… — започнах да се ругая на ум; защо ми беше да казвам, че са го откраднали? — не, съжалявам, стана току-що. Намирам се на централната гара — озърнах се, — и се обаждам от телефонна кабина. Ако трябва да бъда честен, не съм убеден, че е откраднат, мисля, че може да е изпаднал от джоба ми.

— Е… — тя отново затрака по клавиатурата — няма значение дали е откраднат или изгубен, във всички случаи трябва да уведомите полицията.

— Да, но тъкмо се канех да се кача на влака, нали разбирате, а сега няма да ми позволят да си купя билет. А трябва да бъда тази вечер в Париж.

— Почакайте за момент. — В гарата имаше прекалено много хора, задушливият мирис на влажна вълна и множество човешки тела се надигаше кошмарно в прекалено затопленото помещение. След миг се чу ново щракане и жената заговори отново. — А сега трябва да получа от вас някои данни.

Име. Дата на раждане. Дата и място на издаване на паспорта. Потях се в палтото си. Навсякъде около мен беше пълно с тела, издишващи влажен въздух.

— Разполагате ли с документи, потвърждаващи гражданството ви? — питаше тя.

— Моля?

— Паспорт с изтекла дата? Акт за раждане, натурализационни документи?

— Имам карта с осигурителен номер. А също и лична карта, издадена от щата Ню Йорк. Могат да ми изпратят от Щатите по факс копие на акта за раждане.

— О, чудесно. Това би трябвало да бъде достатъчно.

Наистина ли? Стоях неподвижно. Наистина ли това беше всичко?

— Имате ли достъп до компютър?

— Ъъъ… — Сигурно в хотела имаше? — разбира се.

— Тогава… — Тя ми продиктува някакъв уебадрес. — Трябва да свалите, разпечатате и попълните клетвена декларация за загубен или откраднат паспорт и да я донесете тук, в нашия офис. Намираме се близо до „Рийксмузеум“. Нали знаете къде е?

Изпитвах такова облекчение, че нямах сили да направя нещо друго, освен да седя, оставяйки шумът на тълпата да бълбука и да се лее около мен в психеделичен поток.

— Така че, от вас искам следното — продължаваше калифорнийското момиче, деловият й тон ме откъсна от трескавия, многоцветен унес. — Клетвената декларация. Документите, получени по факс. Два броя снимки, размери 5 на 5 сантиметра, с бял гръб. И не забравяйте копие от полицейския формуляр.

— Моля? — стреснах се аз.

— Нали ви казах, в случаи на загуба или кражба на паспорт имаме нужда от копие на формуляра, с който сте съобщили за случилото се в полицията.

— Аз… — Взирах се в зловеща група забулени арабски жени, плъзгащи се безшумно покрай мен, в черно от горе до долу. — Няма да ми стигне времето за това.

— Какво имате предвид?

— Аз не летя за Америка днес. Проблемът е просто там — трябваше да мине един миг, за да се съвзема; бях се разкашлял така, че от очите ми потекоха сълзи, — че влакът ми за Париж потегля след два часа. Така че, разбирате ли, не знам какво да правя. Не съм сигурен, че ще успея да осигуря всички тези документи и да стигна и до полицейския участък.

— Е — в тона й се долавяше съчувствие, — знаете ли, работното ни време свършва след четиридесет и пет минути.

— Какво?

— Днес приключваме работа по-рано. Нали е Бъдни вечер. А утре няма да работим, през уикенда също. Но започваме работа в осем и половина сутринта в понеделник след Коледа.

— Понеделник?

— О, съжалявам — отвърна тя. После допълни примирено: — Такива са изискванията.

— Но случаят е спешен!

Говорех хрипливо заради болестта.

— От какво естество е спешността? Медицинско, семейно?

— Аз…

— Защото в някои редки случаи можем да осигурим подкрепа по спешност в извънработно време — тонът й вече не беше толкова дружелюбен; говореше припряно, рецитираше предписания, чувах на фона да звъни друг телефон, като по време на радиопредаване с обаждания на слушатели. — За съжаление това се отнася единствено до спешни случаи, когато въпросът е на живот и смърт, а ако става дума за спешност от семейно естество, нашият екип трябва да прецени спешността й и едва тогава може да издаде временен паспорт. Така че, освен ако не се налага да пътувате тази вечер за Париж заради смърт или тежко заболяване, и ако не сте в състояние да представите потвърждаваща декларация от лекуващ лекар, свещеник или погребален агент…

— Аз… — Понеделник? Мамка му! Дори не ми се мислеше за полицейския формуляр — вижте, съжалявам, чуйте ме… — Тя се опитваше да приключи разговора…

— Точно така. Ще можете да съберете необходимите документи до понеделник, двайсет и осми. И да, после, след като подадете молбата, ще я обработим колкото е възможно по-бързо… бихте ли ме извинили за секунда? — Щрак. После гласът й, вече малко по-далечен. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали? — телефонът незабавно зазвъня отново. Щрак. — Добро утро, консулство на Съединените щати в Нидерландия, бихте ли изчакали?

— За колко време можете да го изготвите? — попитах, когато тя отново заговори с мен.

— О, след подаване на молбата бихме могли да ви го осигурим за десет работни дни — най-много. Работни дни. Всъщност… при други обстоятелства бих се постарала да ускоря процедурата за вас до седем дни, но като вземете предвид празниците, сигурна съм, разбирате, персоналът е доста ограничен в момента, а пък и до Нова година не работим на пълно работно време. Така че… о, съжалявам — допълни тя, защото аз мълчах отчаяно, — може да отнеме повече време. Неприятно е да се чуе, разбирам ви.

— А какво да правя аз?

— Имате ли нужда от помощ за пътуващи?

— Не съм убеден, че разбирам какво представлява това — от мен се лееше пот. Въздухът, горещ и вмирисан, натежал от човешка воня, почти не ставаше за дишане.

— Превод на пари? Временно настаняване?

— Как се предполага, че ще се прибера у дома?

— В Париж ли живеете?

— Не, в Съединените щати.

— Ако ви се издаде временен паспорт — временният паспорт дори няма чипа, който ви е необходим, за да влезете обратно в Щатите, така че се съмнявам да има някаква съкратена процедура, с която да се приберете много по-бързо, отколкото с… — Дррръъън. — Момент, господине, бихте ли изчакали?

— Вижте какво, името ми е Холи. Искате ли да ви дам личния си служебен номер, в случай че имате някакви проблеми или имате нужда от помощ, докато сте все още тук?