Дона Тарт
Щиглецът (175)

XV.

Събудих се, неясно кога, от силен звън на вратата, който ме накара да скоча като попарен. Чаршафите ми бяха усукани и подгизнали от пот, плътните транспаранти бяха спуснати, така че нямах представа кое време е и дали е ден или нощ. Бях все още полузаспал. Нахлузих халата си, открехнах вратата, без да свалям веригата и казах:

— Борис?

Видях срещу себе си потното лице на жена в униформа на прислужница.

— За прането, господине.

— Моля?

— Изпратиха ме от рецепцията, господине. Казаха, че сте поръчали да вземем от вас дрехи за пране тази сутрин.

— Ъъъ… — сведох поглед към дръжката на вратата. Как беше възможно след всичко станало да съм пропуснал да сложа табелката „Моля, не безпокойте!“? — Почакайте.

Извадих от куфара си ризата, която бях носил на партито на Ан — онази, която според Борис не беше достатъчно добра, за да се явя с нея пред Гроздан.

— Ето — казах, подавайки я през открехнатата врата, после допълних: — Чакайте.

Сакото от костюма. Шалът. Черни. Да се осмеля ли? Изглеждаха ужасно, бяха влажни, но когато включих лампата на тавана и ги огледах внимателно — през очилата, със своя обучен от Хоуби поглед, свел нос на инчове от тъканта — не видях по тях кръв. Попих тук-там с бяла хартиена кърпичка, за да видя дали няма да се оцвети в розово. Имаше розов оттенък — но едва забележим.

Тя продължаваше да чака и в известен смисъл това бе облекчение, принуждаваше ме да бързам: бързо решение, нямаше място за колебание. Извадих от джобовете портфейла си, овлажнелия, но по чудо съхранен „Оксиконтин“, който бях пъхнал в джоба си преди партито на госпожа Дьо Лармесен (бях ли предполагал, че ще изпитвам благодарност за твърдото покритие на таблетките със забавено освобождаване? Не.) и дебелия пергаментов плик, който бях получил от Борис, преди да й подам и сакото, и шала.

Когато затворих отново вратата, ме заля облекчение. Но само трийсетина секунди по-късно долових тихия шепот на безпокойството, който само за мигове се издигна в кресчендо и премина в писък. Прибързано решение. Безумие. Как бях могъл да измисля такова нещо?

Легнах си. Станах. Легнах си отново и се опитах да заспя. После седнах в леглото и в полусънна припряност, неспособен да се въздържа, набрах номера на рецепцията.

— Да, господин Декър, с какво мога да ви бъде полезен?

— Ъъъ… — стиснах здраво клепачи; защо бях платил за стаята с кредитната си карта? — Питах се… току-що изпратих един костюм на химическо чистене, дали все още е в хотела?

— Моля?

— Навън ли изпращате дрехите за почистване или се перат тук, в хотела?

— Изпращаме ги навън, господине. Ползваме услугите на много добра фирма.

— Има ли начин да проверите дали костюмът ми вече е изпратен? Току-що осъзнах, че ще ми е необходим за едно излизане довечера.

— Сега ще проверя, изчакайте.

Чаках без никаква надежда, взирайки се в пликчето с хероин на нощното шкафче, на което бяха отпечатани череп, изпъстрен с всички цветове на дъгата, и думата AFTERPARTY. След миг служителят на рецепцията заговори отново:

— За кога ви трябва костюмът, господин Декър?

— Рано вечерта.

— Опасявам се, че вече е изпратен. Камионът току-що е потеглил. Но при нас обслужването осигурява почистените дрехи за същия ден. Ще го имате в пет следобед, гарантирам ви. Имате ли нужда от нещо друго? — попита той в последвалото мълчание.