Дона Тарт
Щиглецът (173)

XIII.

Картината беше опакована и завързана, Борис я беше пъхнал под мишница и — дръпвайки си за последен път от цигарата — бе заобиколил, за да седне зад волана и се канеше да се качи в колата, когато зад нас отекна спокоен, дружелюбен глас с американски акцент:

— Весела Коледа.

Обърнах се. Бяха трима — двама лениво пристъпващи мъже на средна възраст, държаха се с безразличие, сякаш се бяха отбили да ни направят услуга — обръщаха се към Борис, не към мен, и като че ли бяха доволни да го видят, а пред тях, залитайки леко, вървеше младият азиатец. Бялата му дреха не беше работна униформа на готвач, а нещо асиметрично, ушито от бял вълнен плат, дебел около инч; той трепереше, устните му бяха посинели от страх. Беше невъоръжен, или поне така изглеждаше, което беше добре, тъй като основното, което ми направи впечатление у другите двама — едри, делови мъже — бяха синкавите метални отблясъци на пистолетите на мръсната флуоресцентна светлина. Дори сега не успявах да разбера какво става — приятелският им тон ме беше объркал; помислих си, че са хванали момчето и ни го водят — докато не се обърнах към Борис и не видях, че лицето му беше побеляло като тебешир.

— Съжалявам, че трябва да ти причиня това — каза американецът на Борис, въпреки че, съвсем не изглеждаше така — ако изобщо изпитваше някакво чувство, то явно бе задоволство. Беше с широки рамене, с отегчено изражение, в сиво палто от мек плат, и въпреки възрастта нещо в изражението му напомняше на нацупено херувимче, нещо у него, в белите му, меки ръце и отпуснатостта на човек, заемащ ръководен пост, напомняше на презрял плод.

Борис беше застинал на място, с цигара в уста.

— Мартин.

— Да, здрасти! — каза любезно Мартин, докато другият — бандит с прошарена руса коса, късо двуредно палто и грубо изсечени черти, като излязъл от нордическия фолклор, се упъти право към Борис, и след като порови около колана на панталона му, измъкна пистолета и го подаде на Мартин. В объркването си погледнах към момчето в бялото палто, но то сякаш беше ударено с чук по главата, не личеше нито да се забавлява, нито пък да разбира нещо повече от мен.

— Знам, че ти е гадно — отбеляза Мартин, — но… Уау — кроткият му глас беше в шокиращ контраст с очите, неподвижни като на пепелянка. — Хей, и на мен не ми е приятно. Двамата с Фритс бяхме в „Пимс“, не очаквахме да ни се наложи да излизаме. Гадно време, а? Къде отиде бялата Коледа?

— Какво правиш тук? — каза Борис, когото никога не бях виждал толкова уплашен, независимо от това, че не помръдваше.

— А ти как мислиш? — той сви шеговито рамене. — Не съм по-малко учуден от теб, ако това променя нещо. Никога не бих предположил, че на Саша ще му стиска да се обади на Хорст за тази история. Но пък — е, на кого би могъл да се обади при такъв провал, като си помислиш? Хайде, давай — той махна дружелюбно с пистолета и в пристъп на ужас аз осъзнах, че е насочил пистолета към Борис, че сочи с него пакета в ръцете на Борис. — Давай, предай ми я.

— Не — каза рязко Борис, отмятайки косата от очите си.

Мартин примигна с престорено учудване.

— Какво каза?

— Не.

— Какво? — Мартин се разсмя. — Не? Шегуваш ли се?

— Борис! Дай им я! — изпелтечих аз, както си стоях, вцепенен от ужас, а мъжът на име Фритс опря пистолета в слепоочието на Борис, после го хвана за косата и отметна главата му назад така рязко, че той простена.

— Знам — каза приятелски Мартин, хвърляйки ми колегиален поглед, сякаш искаше да каже: „Хей, тези руснаци — всичките са смахнати, не е ли така?“ — Хайде — продължи той, обръщайки се към Борис — дай я.

Борис изпъшка отново, когато мъжът до него го дръпна повторно за косата, и ми хвърли недвусмислен поглед над колата — разбрах какво иска да ми каже така ясно, както ако бе казал думите на глас, онова настоятелно, много характерно извиване на очите, което помнех от дните, когато крадяхме в магазините: „Бягай, Потър, дим да те няма!“

— Борис — казах, след като помълчах невярващо, — моля те, просто им я дай — но Борис само простена отново, отчаяно, когато Фритс заби рязко дулото на пистолета под брадичката му, а Мартин пристъпи напред, за да вземе картината от него.

— Отлично. Благодаря — каза той с безразличие, пъхна пистолета под мишницата си и започна да дърпа канапа, който Борис бе завързал на упорит мъничък възел. — Страхотно — пръстите му като че ли не му се подчиняваха много, и когато приближи, за да вземе картината, аз разбрах причината: беше се надрусал до ушите. — Така или иначе — Мартин хвърли поглед зад себе си, сякаш искаше да включи в шегата и отсъстващите си приятели, после отново насочи поглед към нас и отново сви безразлично рамене, — съжалявам. Откарай ги там, Фритс — допълни той, все така зает с картината, сочейки с глава един потънал в сенки като тъмница ъгъл на паркинга, по-тъмен от останалите, и когато Фритс се извърна за миг от Борис, за да посочи към мен с пистолета — „хайде, хайде, ти също“ — осъзнах, изстинал от ужас, че Борис бе разбрал какво ще се случи от мига, когато ги видя: затова бе поискал да избягам, или поне да се опитам да го сторя.

Но в краткия миг, през който Фритс направи този жест с пистолета към мен, нито един от нас не гледаше към Борис, чиято цигара внезапно отлетя в порой от искри. Фритс изкрещя и плесна с длан бузата си, после залитна назад, дърпайки яката около врата си, където бе паднала цигарата. В същия миг Мартин — вниманието му беше насочено към картината, той стоеше от другата страна на колата, точно срещу мен — вдигна поглед и аз все още се взирах неразбиращо в него над покрива на колата, когато някакъв пукот от дясната ми страна, три пъти, бързо едно след друго, ни накара да се обърнем бързо настрана. Когато пукотът се чу за четвърти път (аз се присвих, затворил очи), топла струя кръв плисна над покрива на колата в лицето ми, а когато отворих отново очи, видях как младият азиатец отстъпва ужасен и плъзга ръка по предницата на дрехата си — в кървави петна като престилка на касапин; аз от своя страна се взирах в осветения надпис Betaalautomaat op^[1] на мястото, където досега виждах главата на Борис; кръв се лееше изпод колата, а Борис лежеше на пода, подпрян на лакти, опитваше се да се изправи, нямаше как да разбера ранен ли е или не, и сигурно съм изтичал към него, без да мисля, защото в следващия миг вече бях от другата страна на колата и се опитвах да му помогна, кръв имаше навсякъде, Фритс не приличаше на нищо, свлякъл се, опрян на колата, с дупка с размерите на бейзболна топка отстрани на главата, и аз тъкмо бях забелязал, че пистолетът на Фритс се търкаля на земята, когато чух Борис да възкликва рязко и пред нас застана Мартин, присвил очи, с кръв по ръкава; притиснал с едната си ръка другата над лакътя, той се опитваше да вдигне пистолета си.

Беше се случило, още преди да се случи, като прескачано на филмов кадър, прехвърлило ме напред във времето, защото нямам никакъв спомен за това как съм вдигнал пистолета от пода, усетих само отката, толкова силен, че отметна ръката ми нагоре във въздуха, и действително не чух изстрела, преди да усетя отката, а гилзата отлетя и ме удари в лицето, и аз стрелях отново, полузатворил очи заради шума, ръката ми подскачаше при всеки изстрел, спусъкът не поддаваше лесно на натиск, движеше се тежко, сякаш се опитвах да затворя врата, а езичето на бравата отказваше да щракне, пукотът на прозорците на колата, Мартин, вдигнал ръка, експлодиращо стъкло, късове бетон отхвърчаха от един стълб, бях улучил Мартин в рамото, мекият сив плат беше тъмен, прогизнал, по него се разливаше черно петно, миришеше на кордит, оглушителното ехо се забиваше така дълбоко в черепа ми, че усещането не беше толкова като реален звук, достигащ до тъпанчетата ми, колкото сякаш някаква стена се бе издигнала рязко в съзнанието ми, изтласквайки ме назад към тежкия вътрешен мрак от детството, и тогава Мартин насочи своите очи на пепелянка към моите и се отпусна напред, подпирайки пистолета върху покрива на колата, и аз стрелях отново и го улучих над окото, червена експлозия, аз трепнах и тогава, някъде зад гърба ми, се разнесе тропот на тичащи крака по бетона — момчето с бялото палто тичаше по рампата към изхода с картината под мишница, тичаше нагоре по рампата, към улицата, екове се гонеха между облицованите с плочи стени, и аз едва не стрелях и подир него, но моментът беше напълно различен, бях се обърнал настрани от колата, приведох се, опрял ръце на коленете си, пистолетът беше на земята, нямах спомен да съм го изпускал, но чувах звука, изтракването му на пода, и тракането продължаваше, аз продължавах да чувам ековете и да чувствам вибрациите на пистолета по ръката си, докато повръщах, превит на две, а кръвта на Фритс се стичаше и съсирваше по езика ми.

От мрака отново се разнесе тропот на тичащи крака, отново не можех нито да виждам, нито да чувам, всички образи имаха черна рамка и аз падах, но всъщност не падах, защото кой знае как бях успял да седна на една ниска, дълга стена, облицована с плочки, бях привел глава между коленете си и се взирах в ясните червени слюнки, или може би повръщано, върху лъскавия, покрит с епоксидна боя бетон, и Борис, Борис беше тук, запъхтян, окървавен, влезе обратно тичешком, гласът му сякаш долетя от милион мили, Потър, добре ли си? избяга, не можах да го хвана, измъкна се.

Плъзнах длан надолу по лицето си и загледах червената следа, която остана по ръката ми. Борис все още ми говореше нещо настоятелно, но макар че ме разтърсваше за рамото, аз забелязвах предимно някакви глупави движения на устата му, като през звуконепроницаемо стъкло. Странно, но димът от пистолета след стрелбата имаше онзи ободряващ, амонячен мирис на бурите в Манхатън и мокрите тротоари в града. Вратата на един бледосин „Мини-Морис“ беше обсипана с по-тъмни петънца, яркосини като яйца на червеношийка. По-наблизо, изпод колата на Борис, пълзеше нещо тъмно, лъскава като коприна локва, широка около три фута, се разрастваше и напредваше към нас като жива, а аз се питах кога ще стигне до обувката ми и какво ще правя, когато стигне.

Борис ме удари с юмрук отстрани по главата — рязко, но без гняв: в удара нямаше емоция, нямаше разгорещеност. Все едно че изпълняваше някакво предписание за спешна помощ.

— Хайде — каза той. — Очилата ти — посочи рязко с глава.

Очилата ми — счупени, с петна от кръв по стъклата — лежаха на пода до краката ми. Не помнех кога са паднали.

Борис ги вдигна, избърса ги в ръкава си и ми ги подаде.

— Хайде — повтори той, взе ръката ми и ме издърпа да стана. Гласът му беше равен, успокояващ, макар че целият беше оплескан с кръв и аз чувствах как ръцете му треперят. — Всичко свърши. Ти спаси и мен, и себе си. — Изстрелите бяха отключили шума в ушите ми и сега имах чувството, че там бръмчи ято скакалци. — Добре се справи. А сега идвай насам. Побързай.

Заведе ме зад остъкления офис, който беше заключен и тъмен.

По палтото ми от камилска вълна имаше петна от кръв, Борис го смъкна като служител на гардероб, обърна го с подплатата нагоре и го преметна върху една ниска циментова колонка.

— Ще трябва да се отървеш от това нещо — каза той, разтърсван от силни тръпки. — И от ризата. Не сега — по-късно. А сега — той отвори една врата, бутна ме да вляза първи и ме последва, включвайки някаква лампа — давай.

Влажна баня, вмирисана на ароматизатори за тоалетна и урина. Нямаше умивалник, само обикновен кран и канал на пода.

— Бързо, бързо — каза Борис, завъртайки кранчето така, че водата да тече с пълна сила. — Не търсим съвършенство. Просто… ау! — Той направи гримаса, навеждайки глава под струята, плискайки лицето си, търкайки го с длан…

— Ръката ти — чух се да казвам. Държеше я някак странно.

— Да, да — навсякъде пръскаше студена вода, носеше се по въздуха, — той ме простреля в ръката, не е лошо, само драскотина… о, господи — той плюеше и се давеше — трябваше да се вслушам в думите ти! Ти се опита да ми го кажеш! Борис, каза ти, има някой отзад! В кухнята! А аз чух ли те? Обърнах ли внимание? Не. Този дребен чекиджия — китайчето — той е гадже на Саша! У, Гу, не помня името му. Ааах — той отново напъха главата си под крана и водата забълбука в устата му за миг, стичайки се по лицето му — пфууу! Ти ни спаси, Потър, мислех, че сме загинали…

Борис отстъпи и потри с ръце лицето си, яркочервено, със стичаща се от него вода.

— Окей — каза той, избърса водата от очите си, тръскайки ръце така, че капките отлитаха надалеч, и ме побутна към шуртящата от крана вода, — а сега ти. Главата отдолу… да, да, студена е! — той ме бутна обратно, когато трепнах и опитах да се отдръпна. — Съжалявам! Знам! Ръцете, лицето…

Водата беше студена като лед, задавяше ме, влизаше в носа ми, никога не бях изпитвал по-силен студ, но ми помогна да дойда донякъде на себе си.

— Бързо, бързо — каза Борис, помагайки ми да се изправя. — Костюмът ти е тъмен, не личи. С ризата не можем да направим нищо, вдигни си яката, чакай, аз ще го направя. Имаш шал в колата, нали? Можеш ли да го увиеш около врата си? Не, не — забрави. — Аз треперех, посягах към палтото си, зъбите ми тракаха от студ, бях вир-вода от кръста нагоре. — Добре, карай, иначе ще премръзнеш, просто го остави с подплатата навън.

— Ръката ти.

Въпреки че палтото му беше тъмно, а светлината — слаба, виждах обгорялата следа над лакътя му, където черната вълна беше лепкава от кръв.

— Забрави. Нищо особено. Боже мили, Потър — той тръгна обратно към колата, почти тичаше, и аз забързах, за да го настигна, изпаднал в паника, че може да го загубя, да остана сам. — Мартин! Това копеле беше с тежък диабет, от години се надявах да пукне. Грейтфул Дед — и за него съм ти задължен! — каза той, пъхвайки пистолета с къса цев в джоба си, а после… измъкна от горния си джоб пакетче с бял прах, което отвори и поръси наоколо с него.

— Готово — каза той, отупа дланите си и отстъпи, залитайки леко; лицето му беше пепелявосиво, очите — неподвижни, и дори когато ме гледаше, сякаш не ме виждаше. — Това е всичко, което ще търсят. Мартин също сигурно има дрога по себе си, беше надрусан, забеляза ли? Затова беше толкова бавен — и Фритс също. Не са очаквали това повикване — не са предполагали, че ще им се отвори работа тази нощ. Господи — той стисна здраво клепачи, — какъв късмет имахме! — Потеше се, беше мъртвешки бледен, бършеше челото си. — Мартин ме познава, знае какво нося със себе си, не очакваше, че нося и онзи, другия пистолет, а що се отнася до теб… за теб те изобщо не мислеха. Влизай в колата — допълни той. — Не, не — стисна ме за ръката; последвах го откъм страната на шофьора като сомнамбул, — не тук, тук е сплескано. О — той се закова на място, последва сякаш цяла вечност мълчание в трепкащата, зеленикава светлина, — после тръгна, залитайки, към собствения си пистолет, хвърлен на пода, избърса го с кърпа, която извади от джоба си и — държейки го внимателно, през кърпата — го хвърли отново на пода.

— Пфуу — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Това ще ги обърка. Ще се опитват да открият истинския му собственик с години — той спря, притиснал ранената си ръка с другата: огледа ме от глава до пети. — Можеш ли да шофираш?

Не бях в състояние да отговоря. Бях зашеметен, замаян, треперех. Сърцето ми, за миг сякаш спряло заради шока от студената вода, сега пулсираше с тежки, отсечени, болезнени удари, като юмрук, блъскащ отвътре гръдния ми кош.

Борис поклати бързо глава, издаде някакъв звук, нещо като „ц-ц-ц“.

— От другата страна — каза той, когато краката ми се задвижиха сякаш по своя воля и аз отново тръгнах след него. — Не, не. — Той ме поведе обратно, отвори предната врата към мястото до шофьора, и ме побутна леко.

Бях подгизнал, треперех, повдигаше ми се. На пода се търкаляше пакетче дъвки „Стиморол“. Пътна карта: „Франкфурт — Офенбах — Ханау“.

Борис заобиколи колата, оглеждаше я. После се върна, пристъпвайки предпазливо, към шофьорското място — стъпваше ту вляво, ту вдясно, в желанието си да не се изцапа с кръв, седна зад волана, стисна го с две ръце и си пое дълбоко дъх.

— Окей — каза той, издишвайки продължително, говорейки сам на себе си като пилот, който се кани да потегли на някаква мисия. — Стягам се. Ти също. Работят ли стоповете? Габаритите? — потупа джобовете си, нагласи се на седалката, включи парното и го увеличи. — Има предостатъчно бензин — това е добре. Седалките се отопляват, ще се сгреем. Не бива да ни спрат — поясни той. — Защото аз не бива да шофирам.

Чуваха се всякакви леки шумове: поскърцваха кожените седалки, от мокрия ми ръкав капеше вода.

— Не може ли да шофирам аз? — попитах в тежката, ехтяща тишина.

— Е, аз мога — каза той, като че ли се защитаваше. — Шофирал съм. Аз… — той запали двигателя и потегли на заден ход, обгърнал с една ръка моята облегалка, — е, защо според теб имам шофьор? За такава превземка ли ме имаш? Отнета ми е книжката — той вдигна пръст, — за шофиране след употреба на алкохол.

Притворих очи, за да не виждам окървавената, свлякла се на пода купчина, покрай която минавахме.

— Затова, нали разбираш, ако ни спрат, ще пуснат името ми в компютъра, а това е нещо, което не искаме да се случва — бръмченето в главата ми беше толкова яростно, че едва успявах да чуя думите му. — Ще трябва да ми помагаш. Например да следиш за пътните знаци и да не ме оставяш да минавам по автобусните ленти. Тук велосипедните пътеки са червени, по тях също не може да се минава с кола, така че трябва да следиш и за тях.

Озовахме се отново на „Овертоом“ и се насочихме обратно към центъра на Амстердам: ключарски услуги, офис на агенция за набиране на служители, „Дигитален печат“, „Хаджи Телеком“, „Неограничена наслада“, надписи на арабски, прелитащи светлинни ленти, беше като кошмар, никога нямаше да успея да се измъкна от тази проклета улица.

— Божичко, по-добре да намаля — каза мрачно Борис. Изглеждаше съсипан, погледът му беше изцъклен. — Trajectcontrole^[2]. Гледай заедно с мен за знаците.

Петна от кръв по маншетите ми. Големи, тлъсти капки.

— Trajectcontrole. Означава, че някаква машинка уведомява полицията, ако превишиш допустимата скорост. Много от полицаите се движат с немаркирани коли, и понякога карат известно време зад теб, преди да те спрат, макар че — ако имаме късмет — тук тази вечер няма кой знае какво движение. Защото е уикенд, предполагам, пък са и празници. Този район не е точно мястото, на което се очаква да има коледни тържества, ако ме разбираш. Нали ти е ясно защо се случи всичко това? — попита Борис, поемайки си тежко дъх, после изпъшка, почесвайки носа си.

— Не.

Като че ли говореше някой друг, не аз.

— Е… беше работа на Хорст. Тези двамата бяха хора на Хорст. Фритс беше може би единственият човек в Амстердам, на когото той би се обадил за такава спешна задача, но Мартин… мамка му — говореше прекалено бързо, объркано, — толкова бързо, че едва успяваше да произнесе докрай думите, погледът му беше суров и неподвижен. — Кой би могъл да предположи, че Мартин е в Амстердам? Знаеш ли къде са се запознали Хорст и Мартин? — той хвърли кратък поглед към мен. — В лудницата! В луксозна калифорнийска лудница! „Хотел Калифорния“, така я наричаше Хорст! Това е било по времето, когато роднините на Хорст все още поддържали връзка с него. Изпратили Хорст там да се лекува от наркотична зависимост, но Мартин е бил там, защото беше истински, напълно луд. Разбираш ли, луд като онези, които избождат очи. Виждал съм Мартин да върши неща, за които наистина не ми се говори. Аз…

— Ръката ти.

Болеше го; виждах в очите му да проблясват сълзи.

Борис направи гримаса.

— Ами! Това е нула. Съвсем нищо. Ахх. — Той вдигна лакът, за да усуча около ръката му кабела от зарядното устройство на телефона; бях го измъкнал от гнездото, усуках го два пъти над раната и го затегнах с все сила, — съобразителен си. Добра предпазна мярка. Благодаря! Въпреки че всъщност няма нужда. Просто одраскване — струва ми се, че по-скоро може да става дума за травма, отколкото за друго. Добре, че това палто е толкова дебело! Ще почистим раната, ще взема антибиотик и нещо обезболяващо — и ще съм наред. Аз… — той си пое дълбоко, треперливо дъх, — трябва да открия Гюри и Чери. Надявам се да са отишли право в „Блейкс“. Дима — трябва да предупредя и Дима заради тази каша, която оставихме. Той няма да се зарадва — ще идват ченгета, голямо главоболие — но ще изглежда, че е станало случайно. Няма начин да свържат случилото се с него.

Покрай нас профучаваха светлини на фарове. Кръвта шумеше в ушите ми. Не срещахме много коли, но аз трепвах при всяка, с която се разминавахме.

Борис изпъшка и прокара длан по лицето си. Говореше нещо, много бързо и трескаво.

— Какво?

— Казвам — каква каша. Още се опитвам да си го изясня — говореше насечено, с отпаднал глас. — Защото ето какъв въпрос си задавам… може да греша, може да съм параноик… но дали пък Хорст не е знаел от самото начало? Че Саша е откраднал картината? Само че Саша изнесе картината от Германия и се опита да вземе пари срещу нея зад гърба на Хорст. И когато всичко се обърка — Саша е изпаднал в паника — и на кой друг би могъл да се обади? Разбира се, аз просто разсъждавам на глас, може Хорст да не е знаел, че Саша я е взел, може би никога нямаше да разбере, ако Саша не беше толкова шибано небрежен и тъп, че да… проклетото околовръстно шосе — каза внезапно Борис. Бяхме се отклонили от „Овертоом“ и се движехме по околовръстния път. — Каква посока ни трябва? Включи навигацията.

— Аз… — пипах неумело, попадах на неразбираеми думи, менюта, които не можех да разчета, Geheugen, Plaats^[3], завъртях копчето, друго меню, Gevarieerd, Achtergrond^[4].

— О, по дяволите. Ще опитаме оттук — каза Борис, завивайки малко прекалено бързо и несръчно. — Ама и теб си те бива, Потър. Фритс… Фритс беше се „откъснал“ напълно, почти заспиваше… но Мартин, мили Боже. И после ти… Намеси се толкова смело! Ура! Изобщо не съобразявах, че си там. Но ето че беше! И казваш, че никога досега не си стрелял?

— Не съм.

Мокри, черни улици.

— Е, позволи ми да ти кажа нещо, което може да прозвучи странно, но е комплимент. Стреляш като момиче. Знаеш ли защо е комплимент? Защото — Борис говореше замаяно, заваляше трескаво думите — знаеш ли как реагират в мигове на опасност мъжете, които никога дотогава не са стреляли, и жените, които не са стреляли дотогава? Много по-вероятно е жената — така казваше Бобо — да улучи. Защото, разбираш ли, повечето мъже искат да се представят като много печени, прекалено са нетърпеливи и стрелят прекалено рано… мамка му — каза Борис внезапно и удари спирачки.

— Какво?

— Само това ни трябваше.

— Само кое?

— Улицата е затворена.

Той подкара колата на заден ход. Измъквахме се заднешком по улицата.

Строителни работи. Бариери, зад които имаше булдозери, празни сгради със сини найлонови платна, опънати по прозорците. Купчини тръби, циментови блокове, графити на холандски.

— Какво ще правим? — попитах в последвалото безпомощно мълчание, след като завихме по друга улица, по която като че ли изобщо нямаше лампи.

— Ами… тук наблизо няма мост, който да прекосим. А това е задънена улица, така че…

— Не, имам предвид какво ще правим.

— С кое?

— Аз… — Зъбите ми тракаха толкова силно, че едва произнасях думите. — Борис, прецакани сме.

— Не! Не сме. Пистолетът на Гроздан… — той потупа джоба си с несръчен жест — ще го хвърля в някой канал. Няма как да го свържат с мен, ако не успеят да направят връзката между мен и Гроздан. Иначе — няма никаква следа, която да води към нас. Защото моят пистолет е чист. Няма сериен номер. Дори гумите на колата ще са нови! Ще я откарам тази нощ при Гюри и той ще ги смени. Виж какво — допълни Борис, защото аз мълчах, — не се безпокой! Ние сме в безопасност. Да повторя ли? В б-е-з-о-п-а-с-н-о-с-т. — Той произнесе думата по букви, движейки несръчно пръсти, докато ги изреждаше.

Една от гумите попадна в дупка и аз трепнах неволно, реагирах уплашено, вдигайки ръце към лицето си.

— И защо сме в безопасност? Най-вече защото сме стари приятели — защото можем да си имаме доверие. И защото… о, боже, там има ченге, трябва да намаля.

Взирах се в обувките си. Обувки, обувки, обувки. Единственото, за което можех да мисля, беше, че преди няколко часа, когато ги обувах, още не бях убил човек.

— Защото… Потър, Потър, помисли си само. Чуй ме за момент, моля те. Представи си какво би било, ако бях непознат — човек, когото не познаваш, комуто не се доверяваш? Ако сега беше напуснал паркинга и пътуваше с този непознат? Тогава животът ти би бил обвързан завинаги с живота на този непознат. Щеше да ти се наложи да внимаваш, много, много да внимаваш с този човек, до края на живота си.

Студени ръце, студени крака. Снекбар, супермаркет, осветени с прожектори пирамиди от плодове и сладкиши, Verkoop Gestart!^[5]

— Животът ти — свободата ти — да зависят от лоялността на някакъв непознат? В такъв случай — да. Трябва да се тревожиш. Със сигурност. Би бил в много неприятно положение. Но — сега никой не знае за тази история освен нас двамата. Дори и Гюри не знае!

Неспособен да проговоря, аз поклатих глава в отговор, опитвайки се да си поема дъх.

— Кой? Китайчето ли? — Борис изсумтя отвратено. — И на кого ще каже? Той е непълнолетен и незаконно пребиваващ. Не говори никакъв нормален език.

— Борис — приведох се леко напред; имах чувството, че ще припадна, — той взе картината.

— Ах! — Борис направи болезнена гримаса. — Боя се, че нея наистина изгубихме.

— Какво?

— И може би завинаги. Боли ме затова — сърцето ме боли. Защото, неприятно ми е да го кажа… У, Гу, каквото и да му е името, след всичко, което видя, той ще мисли единствено за себе си. Ще е уплашен до смърт! Убити хора! Депортация! Няма да иска да се замесва. Забрави за картината. Той няма никаква представа за действителната й стойност. И ако се опасява, че може да има някакви неприятности с полицията… ако се почувства застрашен да прекара дори само един ден в затвора, единственото, което ще иска, ще е да се отърве от нея. Така че — той сви замаяно рамене, — нека наистина се надяваме, че малкото лайно ще успее да се измъкне. В противен случай съществува реален шанс „птицата“ да свърши в някой канал — или да бъде изгорена.

Улични светлини хвърляха блестящи отражения по паркираните коли. Бях сякаш откъснат от тялото си, от себе си. Не можех да си представя как бих се почувствал, ако се върнех обратно в тялото си. Отново се бяхме върнали в стария град, калдъръмът потракваше, нощна, монохромна картина, сякаш излязла изпод четката на Ерт ван дер Неер^[6], седемнайсети век ни притискаше отвсякъде, сребърни монети танцуваха по черните води на каналите.

— Уф, тук е затворено — изпъшка Борис, спирайки рязко, и подкарвайки отново колата на заден ход, — трябва да търсим друг път.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Да… разбира се — каза Борис с някаква плашеща, неуместна жизнерадост. — Това там е твоят канал. „Херенграхт“.^[7]

— Кой канал?

— Амстердам е град, в който можеш лесно да се ориентираш — каза Борис, като че ли не бях проговарял. — Единственото, което трябва да правиш в стария град, е да следваш каналите, докато — о, Боже, и тук са затворили.

Степенуване на тоновете. Странно усещане за живот в тъмните цветове. Малката, призрачна луна над островърхите стрехи беше толкова мъничка, че изглеждаше като принадлежаща на друга планета, облаците бяха мъгляви, тайнствени, призрачни, озарени от едва забележимо синьокафеникаво сияние.

— Не се тревожи, това се случва постоянно. Постоянно строят нещо. Стават големи бъркотии заради това строителство. Всичко това… мисля, че е заради нова линия на метрото или нещо подобно. Всички се дразнят от това. Има много обвинения в злоупотреби… дрън, дрън. Едни и същи неща във всеки град, нали? — говореше така неясно, че сякаш беше пиян. — Навсякъде се строят пътища, политици забогатяват, нали? Затова тук всички карат колело, става по-бързо, само че, съжалявам, аз нямам намерение да се движа с колело накъдето и да било една седмица преди Коледа. О, не — пред нас имаше тесен мост, колата се закова зад редица други коли — дали ще потеглим?

— Аз… — бяхме спрели край мост за пешеходци, по оплисканите от дъжда прозорци на колата ни се виждаха ясно розови капки. Хора вървяха напред-назад покрай нас, на по-малко от един фут разстояние.

— Излез от колата и погледни. О, я стой тук — каза той нетърпеливо, преди аз да успея да се съвзема; дръпна ръчната спирачка и слезе вместо мен. Видях осветения му гръб в лъчите на фаровете, неестествена, сякаш инсценирана картина, сред кълба дим от ауспусите.

— Някакъв микробус — каза той, мятайки се обратно в колата. Захлопна вратата. Пое си дълбоко дъх, протегна ръце напред и ги подпря на волана.

— Какво прави?

Озъртах се наляво-надясно, изпаднал в паника, очаквах някой случаен минувач да забележи кървавите петна, да дотича до колата, да заудря с юмрук по прозореца, да отвори вратите.

— Откъде да знам? Има прекалено много коли в този шибан град. Виж какво — каза Борис — потен и блед в ярката светлина от стоповете на колата пред нас; зад нас продължаваха да спират още коли, бяхме в капан, — кой знае колко дълго ще висим тук. Намираме се само на няколко преки от твоя хотел. По-добре ще е да излезеш и да тръгнеш натам пеш.

— Аз… — дали само заради светлините от предната кола водните капки по предното стъкло изглеждаха толкова червени?

Борис махна нетърпеливо с ръка.

— Потър, просто тръгвай — каза той. — Не знам какво става с този микробус отпред. Опасявам се, че може да се появи и пътна полиция. За нас двамата точно сега е по-добре да не ни виждат заедно. На „Херенграхт“ — няма как да не го видиш. Тук каналите описват кръгове, нали знаеш? Просто върви натам — той посочи с ръка, — и ще го намериш.

— Ами ръката ти?

— Нищо й няма! Бих свалил палтото, за да видиш, само че ще стане много сложно. Хайде, върви. Аз трябва да поговоря с Чери. — Той измъкна телефона от джоба си. — Може да се наложи да напусна града за малко…

— Какво?

— … но ако не се чуваме известно време, не се притеснявай, знам къде си. Най-добре ще е да не се опитваш да ми се обаждаш или да се свързваш с мен. Ще се върна веднага, щом мога. Върви — почисти се — увий шията си с шала, догоре — ще говорим скоро пак. Няма защо да бледнееш и да изглеждаш толкова зле! Имаш ли нещо със себе си? Имаш ли нужда от нещо?

— Какво?

Той порови в джоба си.

— Ето, вземи това — беше пергаментов плик с размазан печат на него. — Не е много, но е много, много чист. Вземи колкото главичка на кибритена клечка, не повече. А когато се събудиш, всичко вече няма да изглежда толкова зле. Сега, помни… — той започна да набира някакъв номер; осъзнавах особено ясно тежкото му дишане, — трябва да внимаваш шалът да стига до брадичката ти и да вървиш по тъмната страна на улицата, доколкото ти е възможно. Върви! — изкрещя той, защото аз все още не помръдвах — толкова високо, че забелязах как някакъв пешеходец се обърна и погледна към нас. — Бързай! Чери — поде той, отпускайки се с видимо облекчение на седалката, и започна да бърбори пресипнало на украински, докато аз излизах от колата — имах чувството, че видът ми е зловещ, че привличам всички погледи в ужасния поток от светлините на спрелите коли — и тръгнах обратно по моста, по пътя, по който бяхме дошли. За последен път го видях да говори по телефона, привел се настрана през отворения прозорец, сред необичайно големи облаци от изгорели газове, за да види какво става със спрелия отпред микробус.