Дона Тарт
Щиглецът (172)

XII.

— Ах, каква вечер — каза Борис, почесвайки се по корема. — Умирам от глад! Хайде, да се махаме оттук. Макар че… — той смръщи вежди, изпращайки с поглед отдалечаващия се „Рейндж Роувър“ — е, няма значение. Ще се оправим. От твоя хотел до „Блейкс“ може да се отиде пеш. А ти — той посочи към мен с глава, — колко си небрежен! Опаковай отново това нещо! Не го носи така, само увито, без да го завържеш с канапа.

— Добре — казах, — добре — и завих, за да застана пред колата и да поставя пакета на капака, докато ровех в джоба си, за да извадя оттам канапа.

— Може ли да погледна? — попита Борис, заставайки зад мен.

Смъкнах платното и за миг двамата постояхме смутени, като двама фламандски търговци, застанали почтително в самия край на някоя картина, изобразяваща Рождество.

— Доста зор беше — Борис запали цигара и издуха струя дим встрани от картината, — но си заслужаваше, нали?

— Да — отвърнах. Говорехме с шеговит, но малко приглушен тон, като момчета, притеснени от присъствието си в църква.

— При мен тя остана по-дълго, отколкото при когото и да било друг — каза Борис. — Ако броиш дните — после продължи с по-различен тон: — Не забравяй, ако имаш такова желание, винаги може да се уреди нещо за пари. Само една сделка, и можеш да се пенсионираш.

Но аз само поклатих глава. Не можех да облека в думи онова, което изпитвах, но то беше нещо дълбоко, първично, което Уелти бе споделил с мен, и аз с него — в музея, преди толкова много години.

— Само се шегувах. Е… до известна степен. Но не, наистина — каза той и потърка ръкава ми с кокалчетата на пръстите си, — тя е твоя. Чиста, свободна. Защо не я задържиш за малко, преди да я върнеш на онези от музея?

Мълчах. Вече се питах как точно смятам да я изнеса от страната.

— Хайде, опаковай я. Трябва да се махаме оттук. По-късно можеш да я гледаш, колкото си искаш. О, дай тук — той дръпна канапа от неумелите ми пръсти, аз все още не бях успял да намеря краищата, — давай, позволи ми да се заема аз, иначе ще останем тук до сутринта.