Дона Тарт
Щиглецът (170)

X.

В колата, която отново беше излязла на централната улица, всички ликуваха: смях, удряне на разперени длани, а моето сърце се блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успявах да дишам.

— Какво става? — казах с пресипнал глас няколко пъти — задъхвайки се, гледайки ту един, ту друг от тях, а те упорито не ми обръщаха внимание, бърбореха насечено на някаква смесица от руски и украински, и четиримата, включително Шърли Темпъл. — Говорете на английски!

Борис се обърна към мен, бършейки очи, й прехвърли ръка през раменете ми.

— Промяна в плановете — каза той. — Стана в движение — импровизирахме. Не бихме могли да очакваме нищо по-добро. Техният трети човек не се появи.

— И вие се възползвахте от това, че бяха по-малко на брой.

— Спипахме ги!

— По бели гащи! Със смъкнати гащи!

— Ти — произнасях задъхано думите, — ти каза, че няма да употребите оръжие…

— Е, никой не пострада, нали така? Каква разлика има?

— А защо просто не платихме?

— Защото се възползвахме от късмета си! — Той вдигна ръце във въздуха. — Такъв шанс се явява веднъж в живота! Имахме тази възможност! Какво можеха да направят? Те бяха двама — а ние четирима. Ако имаха ум в главата, нямаше да ни пуснат да влезем. И — да, знам, бяха само четиридесет хиляди, но защо да им плащам дори цент, ако не се налага? Защото са откраднали моя собственост? — Борис се изкиска. — Видя ли изражението му? На Грейтфул Дед? Когато Чери го фрасна по тиквата?

— Знаете ли защо мрънкаше дъртият козел? — обърна се ликуващо към мен Виктор. — Искаше парите в евро! „Какво, долари?“ — той наподоби киселото изражение на сивокосия. — „Донесли сте ми долари?“

— На бас, че сега му се иска да беше прибрал доларите.

— На бас, че му се иска да си беше мълчал.

— Иска ми се да можех да чуя разговора му със Саша.

— Иска ми се да знаех името на този тип, който не дойде. Защото бих го почерпил с едно питие.

— Чудя се къде ли е.

— Сигурно у дома под душа.

— Разучава Библията.

— Гледа „Коледна песен“ по телевизията.

— Най-вероятно е объркал мястото и чака другаде.

— Аз… — гърлото ми беше толкова свито, че се налагаше да преглътна, преди да проговоря. — Ами онова хлапе?

— Моля?

Валеше, ситен дъждец потропваше по предното стъкло. Улиците бяха черни и лъскави.

— Момче. Или момиче. Помощник в кухнята. Какъвто и да беше.

— Какво? — Чери се обърна — все още запъхтян, дишаше тежко. — Не видях никого.

— Нито пък аз.

— Е, аз го видях.

— Как изглеждаше?

— Млад — все още виждах като на стопкадър младото, призрачно бледо лице с полуотворена уста. — Бяла дреха. Приличаше на японец.

— Наистина ли? — попита любопитно Борис. — Значи можеш да ги различаваш на вид? Можеш да прецениш откъде са? Япония, Китай, Виетнам?

— Не можах да видя ясно. Беше азиатец.

— Тя или той?

— Струва ми се, че там в кухнята работят само момичета — каза Гюри. — Готвят макробиотични ястия. Кафяв ориз, такива работи.

— Аз… — сега наистина не можех да преценя със сигурност.

— Е… — Чери плъзна ръка по ниско подстриганата си коса — добре, че е избягал, какъвто и да е бил, защото знаеш ли какво намерих отзад? Рязана пушка „Мосберг 500“.

Думите му бяха посрещнати със смях и подсвирквания.

— Мамка му.

— Къде беше? Да не би Гроздан…

— Не. В едно такова… — описа с ръце нещо подобно на ремък за носене през рамо — как му казваха. Окачена под масата, покрита с някакво парче плат. Видях я случайно, когато бях коленичил на пода. Просто погледнах нагоре. Висеше кажи-речи над главата ми.

— Не си я оставил там, нали?

— Не! Не бих имал нищо против да я взема, но беше прекалено голяма, а ръцете ми бяха заети. Разглобих я, извадих затвора и го изхвърлих на задната уличка. Освен това — той измъкна един сребрист пистолет с къса цев и го подаде на Борис — намерих и това!

Борис вдигна пистолета към светлината и го огледа.

— Хубав малък револвер, J-рама, за скрито носене. Имал е кобур на глезена, скрит в онези негови клоширани джинси. Но за негово нещастие се оказа, че не е достатъчно бърз.

— Меки белезници — обърна се Гюри към мен и кимна леко. — Витя умее да предвижда ситуациите.

— Ами… — Чери избърса потта от широкото си чело, — те са леки и удобни за носене, и много пъти са ме отървавали от необходимостта да застрелям някого. Не обичам да причинявам болка, ако не се налага.

Средновековен град: криви улички, светлинна украса по мостовете, отразена в потръпващата от плискащи се в нея дъждовни капки вода на каналите, размивана от дъжда. Безброй непознати магазинчета, проблясващи с украсата си витрини, бельо, жартиери, кухненски съоръжения, подредени като хирургически инструменти, и навсякъде чужди думи: „Snel bestelen“, „Retro-stijl“, „Showgirl-Sexboetiek“^[1].

— Задната врата беше отворена към уличката — каза Чери, смъквайки спортното си сако и отпивайки дълбока глътка от бутилката водка, която Шърли Т. беше извадил изпод предната седалка — ръцете му още не бяха съвсем стабилни, а лицето му, особено носът, грееше от напрежение с ярка червенина, като на елена Рудолф. — Трябва да са я оставили отворена, за да може онзи — третият човек — да влезе отзад. Затворих я и я заключих — всъщност накарах Гроздан да я затвори и заключи, бях опрял пистолета в главата му, той хленчеше като малко дете, със сълзи и сополи…

— Тази пушка „Мосберг“ — обърна се Борис към мен, поемайки бутилката, която му подаваха от предната седалка, — гадно нещо е тя. А когато е рязана — може да ръси сачми нашироко, оттук до Хамбург. Дори ако я насочиш встрани от всички, пак ще улучиш половината от хората наоколо.

— Биха могли да ни скроят хубав номер, а? — отбеляза философски Виктор-Чери. — Да кажеш, че третият човек още не е пристигнал? „Почакайте още пет минути, моля“, „Съжаляваме, недоразумение…“, „Ще дойде всеки момент“, а през това време той да стои отзад с пушката. Хубава двойна игра можеха да врътнат, ако им беше дошло на ум.

— Може и да им е дошло. Защо иначе ще държат пушката там, отзад?

— Мисля, че ни се размина на косъм, ето какво ще ви кажа…

— Една кола спря отпред и ни изкара акъла, на мен и Шърли — обади се Гюри, — докато вие бяхте вътре, бяха двама педали, французи, търсеха ресторант…

— … но слава богу, отзад нямаше никого, накарах Гроздан да легне и го вързах с белезниците за радиатора — казваше Чери. — О, забравям… — Той вдигна увития в платно пакет — първо — това. За теб.

Подаде го през облегалката на Гюри, който — пипайки полека, с върховете на пръстите, сякаш му подаваха поднос с чаши, които можеше да разлее — го подаде на мен. Борис преглътна водката, избърса уста с опакото на дланта си и ме тупна весело с бутилката по ръката, тананикайки: „We wish you a merry Christmas, we wish you a merry Christmas…“.

Пакетът лежеше на коленете ми. Плъзнах ръце по ръба. Опаковката беше толкова тънка, та почувствах незабавно, с върховете на пръстите си, че е онова, което трябваше да бъде, текстурата, тежестта отговаряха до съвършенство на очакваното усещане.

— Давай — каза Борис, — по-добре ще е да я разопаковаш, да се убедиш, че не е учебникът по гражданско образование и този път. Къде я намери? — попита той Чери, докато аз се борех с канапите.

— В един мръсен малък шкаф, където държаха метлите. В някакво жалко пластмасово куфарче. Гроздан ме отведе право при нея. Очаквах да прави още въртели, но чукването по главата се оказа достатъчно. Какъв смисъл има да те пречукат, като наоколо все още е пълно с кейкове с трева.

— Потър — каза Борис, опитвайки се да привлече вниманието ми; после повтори: — Потър.

— Да?

Той повдигна чантата.

— Тези 40 хилядарки отиват при Гюри и Шърли Ти. Заслужават да останат доволни. За услугите, които ни оказаха. Защото благодарение на тях двамата не платихме на Саша и един цент затова че така любезно открадна твоята собственост. И, Витя — той се пресегна, за да стисне ръката му, — вече сме повече от квит. Сега аз съм ти длъжник.

— Не, аз никога няма да мога да ти се отплатя за онова, което направи за мен, Боря.

— Забрави. Това е без значение.

— Без значение? Без значение? Не е така, Боря, защото тази вечер аз съм все още жив благодарение на теб, и всяка вечер до последната…

Историята, която той разказваше, беше интересна, стига да бях в състояние да се заслушам в нея — някой бил натопил Чери за някакво неуточнено, но много тежко престъпление, което той не бил извършил, нямал нищо общо с тази история, бил напълно невинен, но онзи започнал да пее, за да му намалят присъдата, и ако самият Чери не пожелаел да пропее и да натопи по-високопоставените („а това би било неблагоразумно, иска ми се да продължа да дишам“), го очаквали десет години, и тогава Борис, Борис спасил положението, защото Борис открил в Антверпен мръсника, пуснат под гаранция, а разказът за това как го е направил беше много сложен и емоционален, Чери започваше, понякога млъкваше, сякаш се задавяше, и подсмърчаше, имаше и още, нещо свързано с палежи и кръвопролития, и нещо за някаква моторна резачка, но на този етап аз вече не слушах, защото бях отвързал канапа и воднистите отражения на уличните лампи в дъжда се плъзгаха по повърхността на моята картина, на моя щиглец, и тя — знаех го с непоклатима сигурност, без следа от съмнение, без дори да я обърна, за да погледна гърба — беше истинската.

— Виждаш ли? — попита Борис, прекъсвайки Витя, който продължаваше разгорещено разказа си. — Добре изглежда, нали, твоята золотая птица? Казах ти, че ще се погрижим за нея, нали?

Плъзгах невярващо пръст по ръба на дървената плоскост, като Тома Неверни по дланта на Христа. Както бе известно на всеки търговец на мебели, а така погледнато, и на свети Тома, по-трудно бе да измамиш осезанието, отколкото зрението, и макар да бяха минали толкова години, ръцете ми помнеха толкова точно картината, че пръстите ми незабавно се насочиха към мъничките следи от пирони в основата на плоскостта, дупчиците, които сочеха къде (преди години, така се говореше) картината е била закована — може би като кръчмарска табела, може би като част от рисуван шкаф, не се знаеше.

— Твоят човек отзад жив ли е още? — осведоми се Виктор-Чери.

— Така ми се струва. — Борис ме смушка с лакът в ребрата. — Кажи нещо.

Но аз не можех. Беше истинска; знаех го, въпреки че беше тъмно. Плътната лента жълта боя на крилото, перцата, надраскани с дръжката на четката. На горния ляв ръб имаше драскотина, която не помнех отпреди, миниатюрен дефект, не повече от два милиметра на дължина, но иначе беше съвършена. Аз се бях променил, но тя — не. И докато светлината преминаваше на ленти по картината, почти ми призля от съзнанието, че в сравнение с нея моят живот беше просто един преходен, хаотичен изблик на енергия, биологичен проблясък, подобен на смущение в ефира, произволно като прелитащите покрай нас светлини на уличните лампи.

— Ах, прекрасно — каза Гюри, привеждайки се отдясно към мен, за да погледне. — Такава чистота! Като маргаритка. Разбираш ли какво искам да кажа? — попита той и ме смушка, защото мълчах. — Простичко цвете, самотно в полето? То е направо… — направи жест, който трябваше да означава „това е то! удивително!“ — Разбираш ли какво казвам? — и той отново ме смушка, защото в шемета си аз не отговарях.

Междувременно Борис говореше тихо на Витя, ту на руски, ту на английски, нещо за майка и дете, прекрасна любов.

— Още ли ти се иска да се беше обадил на ченгетата, а? — попита той, прегръщайки ме през рамото и свеждайки глава към моята, точно както правеше, когато бяхме момчета.

— Може и сега да им се обадим — отбеляза Гюри и избухна в смях, удряйки ме по другото рамо.

— Точно така, Потър! Да се обадим ли? Не? Може би все пак не е чак толкова добра идея, а? — обърна се той към Гюри, привеждайки се, за да говори през мен, повдигнал едната си вежда.