Дона Тарт
Щиглецът (17)

X.

Тъй като се оказваше, че понякога съм се въртял и викал насън, будейки Анди, госпожа Барбър бе започнала да ми дава по едно малко зелено хапче, наречено „Елавил“, което според нейното обяснение щяло да пропъжда нощните ми страхове. Чувствах се неудобно, защото сънищата ми не бяха дори истински кошмари, а само тревожни интермедии, в които майка ми бе останала да работи до късно и нямаше как да се прибере — понякога някъде на север, в някакви опустошени от пожар земи, сред автоморги, където в дворовете лаеха вързани на вериги кучета. Обикновено в сънищата си я търсех по товарни асансьори и в запустели сгради, чаках я нощем на непознати автобусни спирки, мярвах жени, приличащи на нея, през прозорците на преминаващи влакове или не успявах да вдигна слушалката, когато тя се обаждаше да ме търси в дома на семейство Барбър — разочарования и разминавания на косъм, сред които се мятах и се събуждах, поемайки рязко и шумно дъх, проснат потен в утринната светлина, измъчван от гадене. Лошото не бяха опитите да я намеря, а събуждането, когато осъзнавах, че тя е мъртва.

Със зелените хапчета дори сънищата чезнеха в задушен мрак. (Сега осъзнавам, макар тогава да не ми правеше впечатление, че госпожа Барбър никак не е била права да ми дава лекарства, които никой не ми е предписвал, в допълнение към предписаните ми от Дейв жълти капсули и мънички оранжеви топченца). Сънят, когато идваше, напомняше на пропадане в яма, и сутрин често ми беше много трудно да се събудя.

— Черен чай, това е решението — каза господин Барбър една сутрин, когато клюмах над закуската си, и ми наля чаша от силната запарка в собствения му чайник. — „Асам Сюприйм“. Силен като конски ритник. Ще измете всякакви медикаменти от организма ти. Знаеш ли за Джуди Гарланд? Как се е справяла преди представление? Е, баба ми ми е разказвала как Сид Лъфт^[1] винаги се обаждал в близкия китайски ресторант и поръчвал пълен чайник, за да промие всички барбитурати от мозъка й — било е в Лондон, струва ми се, когато играела в „Палейдиъм“, и единственото, което я спасявало, бил силният чай, понякога било много трудно да я събудят, разбираш ли, просто да я измъкнат от леглото и да я облекат…

— Не може да пие това нещо, сигурно има вкус на киселина от батерия — каза госпожа Барбър, пусна в чая две бучки захар и добави солидна доза сметана, преди да ми подаде чашата. — Тио, неприятно ми е да повтарям едно и също, но наистина трябва да хапнеш нещо.

— Добре — отвърнах сънливо, но не направих опит да отхапя малко от мъфина с боровинки. За мен храната имаше вкус на картон; не бях изпитвал глад от седмици.

— Ако предпочиташ препечени филийки с канела? Или овесени ядки?

— Направо е смешно, че не ни позволяваш да пием кафе намеси се Анди, който имаше обичая да си купува голяма чаша кафе от „Старбъкс“ на път за училище, както и следобед, когато се връщаше, но родителите му не знаеха за това. — Много си изостанала в това отношение.

— Възможно е — отвърна хладно госпожа Барбър.

— Дори половин чаша би била от полза. Нелогично е от твоя страна да очакваш да вляза в час по химия за напреднали в 8:45 сутринта без кофеин в организма си.

— Съчувствам ти — отбеляза господин Барбър, без да вдига глава от вестника.

— Не проявяваш никакво разбиране. На всички останали е позволено.

— Случайно съм наясно, че това не е истина — каза госпожа Барбър. — Беси Ингърсол ми каза…

— Може госпожа Ингърсол да не позволява на нейната Сабин да пие кафе, но така или иначе е необходимо нещо доста по-сериозно от чаша кафе, за да помогне на Сабин Ингърсол да посещава часове за напреднали по какъвто и да е предмет.

— Не трябваше да казваш това, Анди, много е злобно.

— Е, такава е истината — отвърна Анди невъзмутимо. — Сабин е тъпа като пън. Предполагам, че има основание да си пази здравето, защото не може да се похвали с нещо друго.

— Умът не е всичко, скъпи. Би ли ял яйца на очи, ако поръчам на Ета да направи? — обърна се към мен госпожа Барбър. — Или може би пържени? Или бъркани? Изобщо, както ги предпочиташ?

— Аз обичам бъркани яйца! — обади се Тоди. — Мога да изям четири.

— Не, не можеш, приятелче — каза господин Барбър.

— Мога пък! Мога да изям шест! Цяла кутия!

— Не е като да искам „Декседрин“^[2] — продължи Анди. — Макар че в училище мога да си доставя, ако изпитам нужда.

— Тио? — настоя госпожа Барбър. Забелязах, че Ета, готвачката, стои на прага. — Какво ще кажеш за едно яйце?

— Нас никой не ни пита какво искаме за закуска — заяви Китси; но макар че го каза на много висок глас, всички се престориха, че не са я чули.