Дона Тарт
Щиглецът (169)

IX.

„Лилавата крава“ се намираше на безлюдна еднопосочна улица, по която едва можеше да мине кола. Всички околни магазини — аптека, хлебарница, магазин за велосипеди — бяха здраво заключени, не работеше нищо освен един индонезийски ресторант в далечния край на улицата. Шърли Темпъл спря така, че да слезем точно пред заведението. Отсрещната стена беше нашарена с графити: усмихнати личица и стрели, предупредителни знаци за радиоактивност, нарисувана с шаблон светкавица и името Shazam, букви, от които се стичаше кръв, като от плакат за филм на ужасите: „да се държим мило!“

Надникнах през стъклената врата. Заведението беше тясно и дълго, и — на пръв поглед — празно. Лилави стени; плафониери от цветно стъкло; различни, неподхождащи си маси и столове, боядисани в цветове, подходящи за детска градина, светлината беше слаба, като изключим тезгяха с грил до него, и осветения хладилник, който светеше ярко в дъното. Болнави стайни растения; черно-бели снимки на Джон и Йоко с автографи; табло за съобщения, обрасло с брошури и листовки с реклами за сатсанг и йога, както и за различни холистични терапии. Имаше стенопис с арканите на Таро, а на витрината висеше разпечатано на тънка хартия меню, пълно със здравословни храни в духа на Евърет: супа от моркови, супа от коприва, пюре от коприва, пай с леща и орехи — нищо особено съблазнително, но все пак то ми припомни, че за последен път съм се хранил истински, а не поглъщайки само няколко хапки на крак, през онази вечер, когато поръчахме да ни донесат къри в апартамента на Китси.

Борис забеляза, че гледам менюто.

— И аз съм гладен — каза той с малко официален тон. — Ще отидем заедно в „Блейкс“, на истинска, хубава вечеря. След двайсетина минути.

— Няма ли да влезеш?

— Още не. — Той стоеше малко встрани от мен, така че да не могат да го видят през стъклената врата, и се оглеждаше нагоре-надолу по улицата. Шърли Темпъл обикаляше наоколо с колата. — Не стой тук, да не те видят, че говориш с мен. Влез с Виктор и Гюри.

Човекът, който се довлече с ленива походка до стъклената врата на заведението, беше кльощав, съмнителен, нервен тип на шейсетина години, с тясно, дълго лице, ексцентрично дълга коса, стигаща до под раменете му, и джинсова фуражка, като излязъл от изданията на „Soul Train“^[1] от 1973 година. Стоеше с връзката ключове в ръка и гледаше мен и Гюри, застанали зад Виктор, сякаш не беше убеден, че може да ни пусне да влезем. С разположените близо едно до друго очи, рошавите сиви вежди и буйните сиви мустаци той приличаше на мнителен стар шнауцер. После се появи някакъв друг човек, много, много по-млад и много, много по-едър, по-висок с половин глава дори от Гюри, малаец или индонезиец с татуировка по лицето и впечатляващи диаманти на ушите; черната му коса беше вързана на кок на върха на главата, поради което ми заприлича на някой от харпунджиите от „Моби Дик“, ако някой харпунджия от „Моби Дик“ би могъл да носи плюшено долнище от анцуг и бейзболно яке от прасковенорозов, лъскав плат.

Старият невротик набра някакъв номер на мобилния си телефон. Зачака, оставайки нащрек, без да ни изпуска от очи. После набра друг номер, обърна ни гръб и тръгна към дъното на закусвалнята, говорейки, притиснал длан към бузата и ухото си като истерична домакиня, докато индонезиецът стоеше зад стъклената врата, неестествено неподвижен, и ни гледаше. След кратка размяна на реплики дъртакът се върна, смръщил чело, и с видимо нежелание започна да рови из връзката с ключове, а после завъртя ключа в ключалката. В мига, в който влязохме, той започна да се оплаква с хленчещ тон на Виктор-Чери, размахвайки ръце, а индонезиецът пристъпи към нас, облегна се на стената, скръстил ръце, и се заслуша.

Явно имаше някакво напрежение. Нещо ги смущаваше. Какъв ли беше езикът, на който говореха? Румънски? Чешки? Нямах представа за какво става дума, но Виктор-Чери говореше с хладен и гневен тон, докато старият сивокос невротик започваше да се вълнува все повече и повече — гневеше ли се? не: беше по-скоро развълнуван, раздразнен, дори сякаш се опитваше да убеди в нещо събеседника си, а през цялото това време индонезиецът, обезпокоително неподвижен като анаконда, не откъсваше поглед от нас. Стоях на около десет фута от него и — въпреки че Гюри, у когото беше чантата с парите, стоеше прекалено близо до мен — съзнавайки, че ме наблюдават, с изкуствено безразлично изражение се преструвах, че чета надписите по стената: „Грийнпийс“, „Зона, свободна от животински кожи“, „Приятели на веганите, закриляни от ангелите!“ Тъй като бях купувал достатъчно често дрога при достатъчно съмнителни обстоятелства (гъмжащи от хлебарки апартаменти в испанската част на Харлем, вмирисани на урина стълбища в блоковете на комплекса „Сейнт Николас“), знаех достатъчно, за да не проявявам интерес, тъй като — поне доколкото се простираше моят опит — трансакциите в такива случаи биваха едни и същи. Държиш се спокойно и безразлично, не говориш, ако не се налага, а ако заговориш, го правиш с равен тон, и — веднага щом получиш онова, за което си дошъл — си тръгваш.

— Закриляни от ангелите, как пък не — прошепна ми Борис, който се беше промъкнал незабелязано в закусвалнята, заставайки от другата ми страна.

Не отговорих. Дори след толкова много години за нас беше изключително лесно да си възвърнем навика да шушукаме, свели глави един към друг, като в часовете на Спирсецкая, но в тази ситуация подобно поведение като че ли не беше препоръчително.

— Дойдохме навреме — каза Борис. — Но един от техните хора не се е появил. Затова „Грейтфул Дед“ е толкова нервен. Искат от нас да почакаме, докато дойде и той! Вината е тяхна, те променяха прекалено често мястото на срещата.

— Какво става?

— Остави Витя да се оправя — каза той, побутвайки с носа на обувката си някаква смачкана топчица с козина на пода — попитах се да не е мишка, преди да осъзная, че става дума за играчка за котка, една от многото, разпилени наоколо до напъханата под една маса за четирима котешка тоалетна с пясък на буци, потъмнял от урина и непочистен от изпражнения.

Задавах си въпроса как една мръсна котешка тоалетна, поставена на място, на което беше много вероятно клиентите да стъпят в нея, би могла да бъде уместна в заведение, където се поднасяше храна (да не говорим пък доколко привлекателно, хигиенично и дори законно беше това), когато осъзнах, че вече никой не говореше и двама души се бяха обърнали към мен и Гюри — Виктор-Чери и старият невротик, който, с изражение на неуверено очакване, пристъпи напред, а очите му се стрелкаха ту към мен, ту към чантата в ръката на Гюри. Гюри пристъпи напред услужливо, отвори чантата и я остави на пода, свел угоднически глава, и отстъпи, за да позволи на дъртака да погледне вътре.

Той се взря вътре, присвивайки късогледо очи; сбърчи нос. После възкликна кисело и вдигна очи към Чери, който запази невъзмутимото си изражение. Последва нова размяна на неразбираеми реплики. Сивокосият изглеждаше недоволен. После той затвори чантата, изправи се и ме стрелна с поглед.

— Фаруко — казах нервно, забравил фамилното си име, надявайки се, че няма да се наложи да го кажа.

Чери ме подсети с поглед: документите.

— Ясно, ясно — казах и бръкнах в горния вътрешен джоб на сакото си за чека и вносната бележка — разгънах ги с жест, който се надявах да изглежда небрежен, хвърлих им един поглед, преди да ги подам…

Франтишек. Но точно когато протягах ръка — бам, бързо като порив на вятъра, който преминава през къщата в неочаквана посока и захлопва врата — Виктор-Чери пристъпи бързо зад сивокосия и го фрасна по тила с дръжката на пистолета, така силно, че шапката му отхвърча, той подви колене и се свлече със стон на земята. Индонезиецът, все така облегнат на стената, изглеждаше не по-малко изненадан от мен: той се наежи, очите му срещнаха моите с мълчалива изненада: „какво, да му…?“, сякаш въпрос между приятели, а аз не разбрах защо той не помръдва от мястото си, докато не хвърлих поглед зад себе си и не видях с ужас, че Борис и Гюри бяха насочили пистолети към него: Борис беше подпрял уверено дръжката на пистолета върху лявата си ръка, а Гюри държеше своя с една ръка, чантата с парите — в другата, и бавно отстъпваше назад към вратата.

Неочаквано се мерна някакъв образ; някой изскочи от кухнята в дъното: млада азиатка — не, беше момче; бяла кожа, неразбиращ, уплашен поглед, обхождащ помещението, пъстър шал с щампа „икат“ на главата, развяваща се дълга коса; изчезна бързо, както се беше появил.

— Има някой отзад — казах бързо и се заозъртах във всички посоки, стаята се въртеше около мен, сякаш бях на въртележка, сърцето ми биеше толкова бясно, че почти не можах да чуя собствените си думи и не бях сигурен дали някой друг ги е чул — или поне дали ги е чул Чери, тъй като той тъкмо вдигаше сивокосия, издърпвайки го за якето, после притисна гърлото му с една ръка, опря дулото на пистолета в слепоочието му и закрещя на онзи непознат източноевропейски език, влачейки го назад, докато индонезиецът се отдели предпазливо от стената с грациозно движение и впери в мен и Борис поглед, който ми се стори много продължителен.

— Мръсници такива ще съжалявате за това — каза той тихо.

— Ръцете, ръцете — отвърна с дружелюбен тон Борис. — Горе, за да ги виждам.

— Нямам оръжие.

— Няма значение, вдигни ги.

— Прав си — отвърна също така дружелюбно индонезиецът. Докато стоеше с вдигнати ръце, той започна да ме оглежда от горе до долу — почувствах ледени тръпки, когато осъзнах, че той иска да запомни лицето ми, запечатва го в своята база данни — после погледна Борис.

— Знам кой си — каза той.

Светлината на хладилника за плодови сокове създаваше усещането, че сме в подводница. Чувах собствения си дъх — вдишване, издишване, вдишване, издишване. Звън на метал в кухнята. Неясни викове.

— На пода, ако обичаш — каза Борис и посочи с глава. Индонезиецът коленичи покорно и после — много бавно — се отпусна по очи. Но не изглеждаше смутен или уплашен.

— Знам кой си — повтори той с малко приглушен глас.

С ъгълчето на окото си забелязах как нещо се стрелна бързо, толкова бързо; че трепнах: котка, черна като дявол, като оживяла сянка, късче мрак, което се шмугна в мрака.

— Е, кой съм тогава?

— „Боря от Антверпен“, нали? — не беше истина, че няма оръжие; дори аз виждах издутината до мишницата му. — Боря Поляка? Боря Марихуаната? Приятелчето на Хорст?

— И да е така, какво от това? — осведоми се с приятелски тон Борис.

Мъжът мълчеше. Борис, отмятайки косата от очите си с рязко движение на главата, изсумтя присмехулно и се канеше да направи някаква саркастична забележка, но тогава Виктор-Чери се появи в дъното на закусвалнята, сам, измъквайки нещо — като че ли белезници — от джоба си, и сърцето ми подскочи, когато видях под мишницата му пакет с очакваните размери, увит в меко бяло платно и овързан с пъстър канап за опаковане на подаръци. Той притисна гърба на индонезиеца с коляно и започна да наглася белезниците на китките му.

— Излез — обърна се към мен Борис и повтори — мускулите ми бяха блокирали, като схванати — побутвайки ме леко: — Върви! Влез в колата.

Озърнах се неразбиращо — не виждах вратата, нямаше врата; после я видях и се насочих към нея толкова бързо, че се подхлъзнах на една котешка играчка и едва не паднах, но излязох и се озовах пред пухтящия край тротоара „Рейндж Роувър“. Гюри пазеше отпред, на улицата, под заръмелия току-що дъждец — „Влизай, влизай“, изсъска той, плъзна се на задната седалка и ми махна с ръка да го последвам, точно в мига, в който Борис и Чери изскочиха от ресторанта, качиха се бързо в колата и ние потеглихме полека, с умерена скорост, напълно в разрез с досегашното напрежение.