Дона Тарт
Щиглецът (168)

VIII.

Вътре в покрития паркинг, осветен с потискащо пулсираща маслиненозелена светлина, в сектора за дългосрочно паркиране имаше доста свободни места въпреки табелата „Места няма“. Докато паркирахме, някакъв мъж със спортно сако, който дотогава стоеше облегнат на бял „Рейндж Роувър“, хвърли цигарата си, ръсейки оранжеви искри, и тръгна към нашата кола. Оплешивяващ, с авиаторски очила с тъмни стъкла и стегната, военна стойка, той имаше обветреното лице на бивш пилот, представях си го като човек, наблюдавал на монитори работата на деликатни съоръжения на някакъв тестов полигон в Урал.

— Виктор — каза той, когато излязохме от колата, и едва не премаза пръстите ми със силното си ръкостискане. Гюри и Борис получиха силно потупване по гърбовете. След напрегнати встъпителни обяснения на руски, някакъв къдрав тийнейджър с детско личице се измъкна от седалката на шофьора и бе поздравен от Борис с потупване по бузата и закачливо подсвиркване на встъпителните тактове от детската песен On the Good Ship Lollipop^[1].

— Това е Шърли Ти — обърна се той към мен, рошейки дългите му къдрици. — Шърли Темпъл. Всички му казваме така — можеш ли да се досетиш защо? — и той се засмя, когато момчето неволно се усмихна и на бузите му се появиха дълбоки трапчинки.

— Не се оставяй да те заблуди външният му вид — каза ми Гюри тихо. — Шърли прилича на хлапе, но не отстъпва по смелост и съобразителност на никой от нас.

Шърли ми кимна учтиво — дали говореше английски? като че ли не — и отвори задната врата на „Рейндж Роувър“-а, а ние тримата — Борис, Гюри и аз — седнахме отзад, докато Виктор-Чери седна на мястото до шофьора и заговори с нас оттам.

— Би трябвало да мине лесно — каза ми той с официален тон, докато излизахме от паркинга и завивахме обратно по „Овертоом“. — Обикновена размяна — погледнато отблизо, лицето му беше широко, погледът — буден, устата — малка, строго свита, а суровата му бдителност ме накара да се почувствам малко по-спокоен за логиката на събитията от вечерта или по-скоро отсъствието на логика: смените на коли, липсата на посока и информация, кошмарното съзнание, че всичко ми е напълно чуждо. — Правим услуга на Саша и заради това, разбирате ли, той ще се държи добре с нас.

Дълги, ниски постройки. Светлини на неравни интервали. Имах чувството, че това не се случва, че се случва с някой друг, не с мен.

— Защото — може ли Саша да влезе в някоя банка и да заложи картината? — изреждаше педантично Виктор. — Не. Може ли Саша да отиде в заложна къща и да заложи картината там? Не. Може ли Саша, ако вземем предвид обстоятелствата, при които е извършена кражбата, да се свърже с някой от обичайните си контакти, които има от Хорст, и да получи от тях пари срещу картината? Не. Затова Саша е изключително доволен от появата на загадъчния американец — вие — с когото аз го свързах.

— Саша си инжектира хероин така, както ние с теб дишаме — каза ми тихо Гюри. — Види ли някоя пара, задължително хуква да купува огромни количества дрога.

Виктор-Чери нагласи очилата си.

— Именно. Той не е познавач на изкуството и не е придирчив. Използва картината като кредитна карта с висока лихва или поне така си мисли. Инвестиция за вас — пари в брой за него. Вие ми осигурявате парите — задържате картината като гаранция — той си купува дрога, задържа половината, продава другата и се връща след един месец с двойно по-голяма сума от тази, която сте му дали, за да си прибере картината. Ами ако не се върне след месец с двойно по-голямата сума? Тогава картината е ваша. Както казах, обикновена размяна на залог срещу пари.

— Само че не е толкова обикновена — Борис се протегна и се прозя, — защото, когато ти изчезнеш и се окаже, че чекът е фалшив — какво може да направи той? Ако хукне при Хорст и му поиска помощ в тази работа, Хорст ще му извие врата.

— Доволен съм, че промениха толкова много пъти мястото на срещата. Макар че е малко смешно. Но пък е добре, че днес е петък — каза Виктор, свали авиаторските си очила и ги избърса с края на ризата си. — Накарах ги да помислят, че ще се откажете. Защото непрекъснато отлагаха срещата и променяха плана — вие сте пристигнали едва днес, но те не знаят това — и заради тези постоянни промени в плана им казах, че сте уморен и изнервен от това мотаене из Амстердам с куфар, пълен със зелено, в очакване да чуете нещо от тяхна страна, и че сте си внесли парите обратно в банката и ще отлетите за Америка. Не им стана приятно да го чуят. И така — той кимна към чантата с пари — ето че дойде уикендът, банките са затворени, вие носите толкова пари в брой, колкото имате и… е, те разговаряха с мен много пъти, по телефона, а и съм се срещал лично с тях в един бар в квартала на червените фенери, но накрая се съгласиха да донесат картината и да направим размяната тази вечер, без предварителна среща с вас, защото им казах, че полетът ви е утре, и защото се мотаха толкова, ще трябва да приемат чек за остатъка. Което… е, не им се понрави, но приеха обяснението за чека. Това улеснява нещата.

— Улеснява ги много — каза Борис. — Не бях сигурен как ще мине номерът с чека. По-добре да мислят, че е станало така по тяхна вина, защото се мотаха много.

— Къде е мястото?

— Бар закусвалня. — Той произнесе двете думи като една. — „Де Паарсе Ку“.

— Това означава „Лилава крава“ на холандски — поясни услужливо Борис. — Хипарско място. Близо до червените фенери.

Дълга, пуста улица — затворени магазини за железария, купчини тухли край платното, всички тези неща ми се струваха важни, придавах им неестествено голямо значение, макар че профучавахме в мрака покрай тях толкова бързо, че не можех да видя много.

— Храната там е ужасна — каза Борис. — Аспержи и някакви твърди, стари препечени филийки. Човек би очаквал да види на това място весели момичета, но сред посетителите има само стари, дебели, сивокоси жени.

— Защо се срещаме точно там?

— Защото вечер улицата е пуста — отвърна Виктор-Чери. — Кафе закусвалнята е затворена, работното й време е приключило, но тъй като мястото е относително публично, няма опасност нещата да излязат извън контрол, разбирате ли?

Всичко наоколо ми беше чуждо. Без да го осъзная, бях напуснал реалността, бях прекрачил границата и преминал в ничия земя, където нищо вече нямаше смисъл. Разпокъсани, сякаш видени насън образи. Навити на макари кабели и купища строителни отпадъци, пластмасовите платна, с които са били покрити, бяха отвени настрана от вятъра.

Борис говореше с Виктор на руски; а когато осъзна, че го гледам, се обърна към мен.

— Ставаше дума, че Саша е във Франкфурт тази вечер — каза той, — организирал е парти в някакъв ресторант за свой приятел, който току-що е излязъл от затвора, и това ни беше потвърдено от три различни източника — а също и от Шърли. Мисли, че постъпва хитро, като не идва тук. Ако Хорст научи за това, което ще се случи тук, той иска да може да вдигне ръце и да каже: „Кой, аз? Нямам нищо общо с това!“

— Вие — обърна се Виктор към мен — живеете в Ню Йорк. Казал съм им, че сте търговец на произведения на изкуството, арестуван за продажба на фалшификати и сега ръководите верига, подобна на онази на Хорст — с много по-малко на брой произведения, що се отнася до живописта, но за сметка на това разполагате с много повече пари.

— Хорст… да е жив и здрав — намеси се Борис, — Хорст би бил най-богатият човек в Ню Йорк, ако не раздаваше парите си до последния цент. Винаги е било така. Издържа куп хора освен себе си.

— Това не е добре за бизнеса.

— Вярно е. Но той обича да бъде заобиколен от хора.

— Наркоманът филантроп — ха! — каза Виктор. Произнесе го „фила̀нтроп“. — Добре, че от време на време по някой умира, че кой знае колко дрогирани отрепки се търкалят на онова бунище заедно с него. Така или иначе — когато отидем там, колкото по-малко говорите, толкова по-добре. Няма да очакват да водим светски разговори. Това е съвсем делова среща. Ще мине бързо. Дай му чека, Боря.

Борис каза нещо остро на руски.

— Не, той трябва да го даде лично. Да го получат от неговите ръце. И на чека, и на вносната бележка беше отпечатано името Фаруко Франтишек, „Ситизън Банк“, Ангуила, което допълнително усили усещането за пътуване насън, сякаш бях понесен по някаква бързо движеща се лента и вече нямаше как да спра.

— Фаруко Франтишек? Аз ли съм това? — при тези обстоятелства въпросът изглеждаше логичен — сякаш бях се откъснал от тялото си или най-малкото преминал отвъд хоризонта, на място, свободно от основни понятия от рода на идентичност.

— Не съм избирал името. Взех това, което можех да взема.

— И се предполага, че трябва да се представя така?

Нещо не беше наред с хартията, беше прекалено мека и тънка, а фактът, че на документите пишеше „Ситизън Банк“, а не „Ситизънс Банк“, ги караше да изглеждат неестествено.

— Не, Чери ще те представи.

Фаруко Франтишек. Опитах се безмълвно да изпробвам името, да го превъртя на езика си. Макар да не беше лесно за запомняне, беше достатъчно звучно и чуждестранно, за да носи в себе си нещо от неестествената плътност на тези сякаш загубени в пространството образи — черни улици, трамвайни релси, после отново калдъръм и неонови ангели — бяхме се върнали пак в стария град, пропит от история, непознаваем, канали, стойки с наредени велосипеди, коледни светлини, потрепващи по тъмните води.

— Кога смяташе да му го кажеш? — обърна се Виктор-Чери към Борис. — Нали трябва да знае името си.

— Е, сега вече го знае.

Непознати улици, необясними завои, безлики пространства. Дори бях престанал да се опитвам да чета табелките с имената на улиците и да съхраня известна представа къде се намираме. От всичко около мен — от всичко, което можех да видя — единственото, което можеше да послужи за ориентир, беше луната, плуваща високо над облаците — но и тя, макар и ярка и пълна, кой знае защо изглеждаше някак нестабилна, лишена от тежест, не чистата, сигурна луна над пустинята, а по-скоро нещо като празничен светлинен ефект, който може да изгасне с натискането на един клавиш на компютъра или пък да отплува нанякъде в мрака и да изчезне от поглед.