Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

VII.

Излязохме на улицата: празнично великолепие и безумие. Отражения танцуваха и блещукаха по черната вода: поредици от пъстри арки над улицата, светлинни гирлянди по лодките в канала.

— Всичко ще мине много леко и спокойно — каза Борис, който въртеше копчето на радиото, преминавайки през „Би Джийс“, новини на холандски и на френски, опитвайки се да намери нещо. — Разчитам на това, че те искат да получат бързо парите. Колкото по-бързо се отърват от картината, толкова по-малка е опасността да се сблъскат с Хорст. Няма да се вглеждат толкова внимателно в чека или във вносната бележка. Единственото, на което ще обърнат внимание, ще бъде цифрата шестстотин хиляди.

Седях сам на задната седалка, с чантата с парите до мен. („Защото, господине, трябва да свикнете с мисълта, че сте важна личност!“, бе казал Гюри, когато заобиколи и ми отвори вратата, за да седна вътре.)

— Разбираш ли — онова, което според мен ще ги заблуди — е фактът, че чекът е абсолютно автентичен — обясняваше Борис. — Както и вносната бележка. Просто банката, която ги е издала, не осигурява покритие. На Ангуила. Руснаците в Антверпен — да, и тук, на „П. К. Хоофтстраат“[1] — те идват, за да инвестират, да перат пари, да купуват произведения на изкуството, ха! Тази банка си беше съвсем наред преди шест седмици, но вече не е така.

Бяхме отминали каналите, водата. На улицата се виждаха многоцветни неонови ангели, силуетите им се очертаваха над сградите, изнесени напред като фигури на носа на кораби. Сини звездички, бели звездички, сигнални ракети, каскади от бяла светлина и коледни звезди, сияйни, недостижими, те нямаха нищо общо с мен — също като невероятния брилянт, блестящ на малкия пръст на ръката ми.

— Виж, това, което трябва да ти кажа — Борис изгуби интерес към радиото и се обърна към задната седалка, за да говори с мен, — това, което трябва да ти кажа, е да не се тревожиш. Казвам ти го от сърце — каза той, сви вежди и протегна ръка, за да стисне рамото ми и да го разтърси окуражаващо. — Всичко е наред.

— Фасулска работа! — обади се Гюри и ми се усмихна сияйно в огледалото за обратно виждане, доволен, че е намерил подходящия израз.

— Ето какъв е планът. Интересува ли те планът?

— Вероятно от мен се очаква да кажа „да“.

— Ще оставим колата. Малко извън града. После Чери ще ни чака на едно място и ще ни откара на срещата с неговата кола.

— И всичко ще мине тихо и спокойно.

— Абсолютно. А защо ще е така? Защото ти носиш парите! Това е единственото, което искат тези хора. Дори с фалшивия чек сделката ще е добра за тях. Четиридесет хиляди долара за никаква работа? Не е зле! След това… Чери ще ни откара до гаража с картината — и после… излизаме! Ще празнуваме!

Гюри измърмори нещо.

— Не е доволен от историята с паркинга. Казвам го, за да знаеш. Мисли, че това не е добра идея. Но… аз не искам да отида със собствената си кола, а последното, което ни трябва, е да ни глобят за неправилно паркиране.

— Къде ще се състои срещата?

— Ами… това ще ни създаде известно главоболие. Трябва да напуснем града, а после отново да се върнем в него. Те държаха на тяхното място и Чери се съгласи, защото… е, наистина е по-добре. Поне на тяхното място можем да разчитаме, че ченгетата няма да ни попречат.

Бяхме стигнали до една по-пуста част на пътя, прав и безлюден, движението не беше оживено, а крайпътните лампи се срещаха по-нарядко, и ободряващият шум и блясък на стария град, светлите бразди по небето, криещите се в него картини — сребърни кънки, щастливи деца под коледна елха — отстъпиха място на по-позната урбанистична суровост: „Фотоподарък“, „Ключалка“ — ключарски услуги, табели с надписи на арабски, пай „Шауарма“, кебап „Тандури“, спуснати решетки, всичко затворено.

— Това е „Овертоом“ — отбеляза Гюри. — Не е много интересна улица, нито пък приятна. — Тук е покритият паркинг на моето момче, Дима. Сложил е табела „Места няма“ за тази нощ, за да е сигурно, че никой няма да ни безпокои. Ще отидем в сектора за дългосрочно паркиране — ей! — изкрещя той — блядь! — Когато някакъв микробус се появи изневиделица и ни засече отпред, надувайки клаксона така, че Гюри бе принуден да завърти рязко волана и да натисне с все сила спирачките.

— Понякога хората стават агресивни без никаква причина — отбеляза Гюри мрачно, включвайки мигача, за да завие към паркинга.

— Дай ми паспорта си — каза Борис.

— Защо?

— Защото смятам да го заключа в жабката, да е тук, когато се върнем. По-добре е да не бъде в теб, за всеки случай. Слагам тук и моя — каза той, вдигайки го високо, за да го видя. — И паспорта на Гюри. Гюри е почтен американски поданик — да — отбеляза той, докато Гюри казваше нещо със смях, — добре ти е на теб, а на мен? Много, много е трудно да се сдобиеш с американски паспорт и аз наистина не искам да го губя. Нали знаеш, Потър — той ме погледна, — че сега в Холандия има закон, който изисква винаги да имаш в себе си документ за самоличност? Правят случайни проверки по улиците — и наказват за неподчинение. Представи си — Амстердам? Що за полицейска държава е това? Кой би повярвал? Тук? Аз — никога. Дори да ме бяха убеждавали сто години. Така или иначе — той затвори и заключи жабката, — по-добре да платим глоба и да се измъкнем с оправдания, отколкото истинските паспорти да са в нас, ако ни спрат.

Бележки

[1] Пазарна улица в стария Амстердам, носеща името на Питер Корнелисзоон Хоофт (1581 — 1647), холандски историк, поет и драматург. — Б.пр.