Дона Тарт
Щиглецът (166)

VI.

За да се стигне до моята стая от рецепцията, трябваше да се ползват два различни асансьора и да се повърви още, затова се учудих, когато почукването на вратата ми последва много скоро. Гюри се изправи дискретно до прозореца, с гръб към нас, докато Борис ме оглеждаше.

— Обличай се — каза той. Бях бос, в хотелския халат, косата ми стърчеше на всички страни, защото бях заспал веднага след душа.

— Трябва да се оправиш. Върви, среши се и се избръсни.

Когато се появих от банята (бях оставил костюма си да виси там, за да се изгладят гънките), той изду критично устни и каза:

— Нямаш ли нещо по-добро?

— Костюмът е на „Търнбул и Асър“.

— Да, но изглежда така, сякаш си спал в него.

— Нося го от доста време. Имам по-хубава риза.

— Ами облечи я тогава — той отваряше едно куфарче, поставено пред леглото. — И донеси парите си тук.

Когато се върнах, закопчавайки бутонелите си, застинах насред стаята, защото го видях да стои с приведена глава до леглото, старателно зареждайки пистолета в ръката си: щракна с ударника с онази спокойна компетентност, каквато бях свикнал да наблюдавам у Хоуби в работилницата, и дръпна назад затвора със силно, съвсем автентично изщракване.

— Борис — казах, — какво, да му…

— Спокойно — каза той, хвърляйки кос поглед към мен. Започна да потупва джобовете си, извади пълнител и го пъхна на мястото му: трак. — Не е това, което си мислиш. Съвсем не. Само за фасон.

Хвърлих поглед към широкия гръб на Гюри: напълно неподвижен, с онази наложена от професията глухота, която симулирах и аз, когато разни двойки се караха в магазина ми дали да купят някоя вещ или не.

— Просто… — Той отново плъзгаше нещо напред-назад по пистолета с прищракване, опитно, проверяваше го, вдигна го към очите си и го огледа, сюрреални жестове, изплували от някакви дълбини на съзнанието, в които постоянно трептяха черно-бели филми. — Ще се срещнем с тях на тяхна територия, и те ще бъдат трима. Е, всъщност двама. Двама, които се броят. И сега вече мога да ти кажа… малко се безпокоях, че Саша може да е тук. Защото в такъв случай не бих могъл да отида с теб. Но всичко се уреди по най-добрия начин и ето ме тук!

— Борис — докато стоях там, осъзнаването ме заля като вълна, причинявайки гадене, разбрах в каква шибана, тъпа история съм се забъркал…

— Не се тревожи! Аз вече не се тревожа за теб. Защото — той ме потупа по рамото — Саша е прекалено изнервен. Бои се да се покаже в Амстердам — страхува се, че Хорст ще научи. И има основание. И всичко това е много, много добра новина за нас.

— И така. — Той отново щракна с пистолета, пускайки обратно затвора: сребристият цвят на хромираните части, живачният блясък на черното, чиято гладка плътност изкривяваше мрачно пространството около нас, като капка машинно масло в чаша вода.

— Не ми казвай, че ще вземеш това — казах невярващо след кратко мълчание.

— Е, да. Само в кобура — ще го държа само в кобура. Но чакай, чакай — каза той, вдигайки ръка с дланта към мен, — преди да започнеш… — макар че аз не говорех, просто си стоях, ужасът беше пропъдил всякакви мисли от главата ми, — колко пъти трябва да ти го казвам? Просто за фасон.

— Шегуваш се, нали?

— Това е театър — продължи той бодро, като че ли не бях проговарял. — Чиста илюзия. Така няма да посмеят да се опитат да направят нещо, когато видят, че го нося, ясно ли е? — добави той накрая, тъй като аз продължавах да стоя и да гледам слисано. — Мярка за безопасност? Защото, защото — той повиши тон, тъй като се опитах да кажа нещо, — ти си богатият човек, ние сме личната ти охрана, ето каква е работата. Те ще очакват такова нещо. Всичко е съвсем цивилизовано. И ако поотворим палтата си ей така — той носеше скрит кобур на кръста си — те ще проявят уважение и няма да предприемат нищо. Много по-опасно би било да се набутаме там като… — той подбели очи и завъртя глуповато поглед из стаята, имитирайки наивно момиченце.

— Борис. — Чувствах се изпепелен, зашеметен. — Не мога да направя това.

— Какво не можеш? — Той се отдръпна леко и ме изгледа. — Не можеш да излезеш от колата и да стоиш пет минути до мен, докато прибирам шибаната ти картина? Така ли?

— Не, говоря сериозно. — Пистолетът лежеше върху кувертюрата на леглото; привличаше неволно погледа ми; сякаш кристализираше и усилваше лошата енергия, трептяща в атмосферата. — Не мога. Наистина. Хайде да забравим цялата история.

— Да забравим? — Борис направи гримаса. — Не постъпвай така! Съгласи се, накара ме да дойда тук за нищо, и ме поставяш в затруднение. А сега — той размаха ръка, — в последната минута ти започваш да поставяш условия и да повтаряш „опасно, опасно“ и да ме учиш кое как да правя? Нямаш ли ми доверие?

— Да, но…

— Ето на. Моля те, довери ми се сега. Ти си човекът с парите — каза той нетърпеливо, тъй като не отговарях. — Такава — е нашата легенда. Така сме представили нещата.

— Трябваше да поговорим за това по-рано.

— О, я стига — каза той раздразнено, взе пистолета от леглото и го пъхна в кобура. — Моля те, стига сме спорили, ще закъснеем. Изобщо нямаше да го видиш, ако само беше останал още две минути в банята! Нямаше изобщо да знаеш, че нося оръжие! Защото… Потър, чуй ме. Ще ме изслушаш ли, моля те? Ето какво ще стане. Влизаме, оставаме там пет минути, стоим, стоим, стоим, казваме, каквото има да се каже — само говорим, ти си получаваш картината, всички са щастливи, ние си тръгваме и отиваме да вечеряме някъде. Окей?

Гюри, който се беше отдалечил от прозореца, ме оглеждаше от горе до долу. После, смръщил тревожно чело, каза на Борис нещо на украински. Последва размяна на неразбираеми реплики. После Борис посегна към китката си и започна да си разкопчава часовника.

Гюри заговори пак и завъртя глава в израз на категорично отрицание.

— Така е — каза Борис. — Прав си. — После се обърна към мен, кимна и каза: — Вземи неговия.

Платинен „Ролекс Президент“. Циферблат, обсипан с диаманти. Опитвах се да измисля учтив начин да откажа, когато Гюри смъкна и огромния брилянт от малкия си пръст и — с очакване, като дете, поднасящо изработен от него подарък — ми го поднесе заедно с часовника в отворените си длани.

— Да — каза Борис, докато аз се колебаех. — Той е прав. Не създаваш впечатление за достатъчно богат човек. Ще ми се да имахме някакви по-различни обувки за теб — каза той, оглеждайки критично черните ми обувки с катарама отстрани, — но и тези ще трябва да свършат работа. А сега слагаме парите в тази чанта тук — чантата беше мека, кожена, натъпкана с пачки — и тръгваме. — Действаше бързо, ръцете му пипаха умело, като на хотелска камериерка, която оправя легло. — Най-едрите банкноти отгоре. Всички тези хубавички стотачки. Много красиво.