Дона Тарт
Щиглецът (165)

V.

Завих не където трябваше по пътя към хотела и в продължение на няколко часа се скитах безцелно сред магазини, украсени със стъклени коледни играчки, из сивкави, сънни улички с непроизносими имена, сред позлатени статуи на Буда и азиатски бродерии, стари карти, стари клавесини, потънали в сенки магазинчета с кафеникавия цвят на пури, пълни със съдове, чаши и старинни вази от дрезденски порцелан. Слънцето се беше показало и светлината край каналите бе станала остра и ярка, с отблясъци, които сякаш можеше да се вдъхнат. Чайки се стрелкаха и крещяха. Претича куче с жив рак между зъбите. Замайването и умората ме караха да се чувствам подчертано откъснат от себе си и сякаш наблюдавах всичко отстрани — как минавах покрай сладкарници, кафенета и магазини със старинни играчки и рисувани плочки от Делфт от началото на деветнайсети век, стари огледала и сребро, блестящи под плътната светлина с цвят на коняк, френски шкафове с интарзии и маси с резбовани гирлянди, които биха накарали Хоуби да ахне възхитено — всъщност целият този мъглив, дружелюбен, културен град с цветарските магазини, пекарните и антикварните магазинчета ми напомняше за Хоуби, не само поради изобилието на старини и антики, а защото в това място имаше нещо здраво и благоприлично като Хоуби, като картинките в детска книжка, на които се вижда как търговци с престилки метат пода на магазинчетата си, а раирани котки дремят на огрени от слънцето прозорци.

Но имаше прекалено много неща за гледане, а аз бях зашеметен, изтощен и премръзнал. Накрая, спирайки непознати, за да ги питам за посоката (домакини с порозовели бузи и наръчи цветя в ръце, хипита с пожълтели от тютюн пръсти и очила с телени рамки), успях да намеря отново пътя, по мостове през каналите и се върнах обратно през тесните, озарени от вълшебна светлина улички, до хотела си, където незабавно смених малко долари на рецепцията, качих се в стаята си и взех душ в банята, цялата в стъклени извивки и пищно украсени стойки и кранове, смесица от „ар нуво“ и едно ледено, капсулирано, научнофантастично бъдеще, и заспах, проснал се по корем на леглото — където часове по късно ме събуди мобилният ми телефон, който се плъзгаше по нощното шкафче, познатият чуруликащ звук ме накара да помисля за миг, че съм си у дома.

— Потър?

Седнах в леглото и потърсих очилата си.

— Аха… — не бях дръпнал завесите, преди да заспя, и сега отражения от водата в канала трептяха по тавана в тъмното.

— Да не би нещо да не е наред? Надрусал ли си се? Не ми казвай, че си отишъл в някое от онези кафенета.

— Не, аз… — замаяно плъзнах поглед наоколо — капандури, открити греди, наклонен таван и — когато станах и се изправих до прозореца, потривайки с пръсти главата си — осветените ленти на мостовете, извитите им отражения в черната вода.

— Е, аз се качвам. Нали не си с някое момиче?