Дона Тарт
Щиглецът (164)

IV.

Кой знае защо, не бях очаквал да видя град, окичен с коледна украса: борови клонки и лъскави гирлянди, витрини, обсипани със звезди, остър, леден вятър, нахлуващ по каналите, огньове, празнични сергии и хора на колела, играчки, пъстрота, сладкиши, празнична бъркотия и блясък. Малки кученца, малки деца, клюкари, зяпачи и натоварени с пакети пешеходци, клоуни с цилиндри и войнишки шинели, и един малък танцуващ шут в коледни одежди, сякаш слязъл от картините на Аверкамп^[1]. Все още не се бях разбудил напълно и нищо от онова, което виждах, не ми се струваше по-реално от онзи мимолетен сън в самолета, в който бях видял Пипа в един парк с много фонтани, изхвърлящи нависоко струи вода, а в небето бе надвиснала ниско и величествено планета с пръстен като на Сатурн.

— Нюмаркт — заяви Гюри, когато излязохме на голям кръгъл площад с приказен дворец с кулички; около него имаше открит пазар, леко заснежени клонки от вечнозелени растения, продавачите с плетени ръкавици тупаха с крака по земята, за да се сгреят — илюстрация от детска книжка. Гюри се провикна като Дядо Коледа: — Хо, хо, хо!

— Тук винаги има много полиция — отбеляза мрачно Борис, плъзвайки се към вратата, когато Гюри зави рязко.

Тъй като по най-различни причини въпросът с настаняването ме притесняваше, бях готов да преглътна всякакви условия от рода на спане на пода като незаконно настанени в празна къща. За щастие Мириам ми беше запазила място в хотел, който се намираше в една къща на канал в старата част на града. Оставих багажа си, заключих банкнотите в сейфа и излязох отново на улицата, където ме чакаше Борис. Гюри бе отишъл да паркира колата.

Борис хвърли цигарата си на калдъръма и я стъпка с тока на обувката си.

— Не съм бил тук от доста време — каза той; дъхът му излизаше като бяла пара, докато той оглеждаше преценяващо минувачите, облечени в убити тонове. — Апартаментът ми е в Антверпен… е, аз живея там заради бизнеса си. И Антверпен е красив град — същите морски облаци, същата светлина. Някой ден ще отидем там. Но аз все забравям колко ми харесва и тук. Умираш от глад, нали? — той ме ощипа по ръката. — Имаш ли нещо против да се поразходим?

Вървяхме по тесни улички, влажни и прекалено тесни, за да може по тях да мине кола, магазинчета, потънали в жълтеникава мъгла, пълни със стари гравюри и прашен порцелан. Мост за пешеходци над канала: кафява вода, самотна кафява патица. Пластмасова чашка, вече пълна до половината с вода, се люшкаше по вълничките. Вятърът беше остър и влажен, навяваше острите иглички на суграшицата, пространството около нас изглеждаше тясно и усойно. Попитах дали каналите не замръзват през зимата.

— Да, но — Борис избърса носа си, — предполагам, че се чувства глобалното затопляне. — Все още с палтото и костюма от снощното парти, той изглеждаше едновременно не на място и напълно у дома си тук. — Какво кучешко време! Какво ще кажеш, да се отбием ли ето там?

Мърлявото заведение на брега на канала — бар, кафе, както и да се наричаше — беше облицовано с тъмно дърво, а обзавеждането му беше с морска тематика, гребла, спасителни жилетки, червени свещи, горящи със слаб пламък, независимо от това, че беше ден, унил сумрак. Мътна, мъждива светлина. Водни капчици от кондензирана пара от вътрешната страна на прозореца. Нямаше менюта. В дъното — черна дъска, на която имаше надраскани неразбираеми за мен думи: dagsoep, draadjesvlees, kapucijnerschotel, zuurkoolstamppoot^[2].

— Нека поръчам аз — каза Борис и го направи, за моя изненада, на холандски. Когато поръчаната храна пристигна, се оказа, че е типична за предпочитанията на Борис — хляб, колбаси и картофи със свинско и кисело зеле, бира. Борис — докато се тъпчеше щастливо — разказваше спомени за своя първи и единствен опит да кара колело в Амстердам (провал, катастрофа), а също и колко обичал първите херинги за сезона — за щастие сезонът за улов на херинга не беше сега, защото, доколкото разбрах, херингата трябвало да се яде, като я хванеш за опашката и я пуснеш в устата си, но аз бях толкова замаян от всичко около мен, че не слушах много внимателно, а с почти болезнено изострени сетива ровех с вилица из картофената каша и чувствах как непознатият град ме обгръща и притиска, мирис на тютюн, малц и мускатово орехче, стените в заведението, в навяващи меланхолия кафяви тонове на стара книга с кожена подвързия, и по-нататък, тъмни пасажи, плискаща се солена вода, надвиснало ниско небе и стари сгради, облегнали се една на друга, надвиснали с поетично униние над бездната на разрухата, каменната самота на този град, който — поне за мен — приличаше на място, на което можеш да дойдеш, за да усетиш как водите се сключват над главата ти.

Скоро и Гюри се присъедини към нас, със заруменели бузи, задъхан.

— Паркирането тук си е проблем — каза той. — Извинете — после ми протегна ръка. — Радвам се да те видя! — и после ме притисна в прегръдка, чиято видимо искрена топлота ме изненада; като че ли бяхме стари приятели, които се срещат след дълга раздяла.

Борис, който междувременно пиеше втора пинта, се беше раздърдорил за Хорст.

— Не разбирам защо той не идва да живее в Амстердам — отбеляза той, дъвчейки доволно голямо парче наденица. — Непрекъснато се оплаква от Ню Йорк! Мрази го, мрази, мрази. И през цялото време, да му се не види — той махна с ръка към мъглата зад прозореца, — всичко, което обича, е тук. Дори езикът е като неговия. Ако Хорст наистина искаше да бъде щастлив на този свят, разбираш ли, да води някакъв приятен, щастлив живот? Би трябвало да плати двайсет бона в онзи негов санаториум за лечение на зависимости, а после да дойде тук, да си пуши трева и да кисне по цял ден в музеите.

— А Хорст… — казах, гледайки ту единия, ту другия.

— Моля?

— Той знае ли, че вие сте тук?

Борис изгълта докрай бирата си.

— Хорст? Не. Не знае. Ще бъде много, много по-лесно, ако Хорст научи за всичко това по-късно. Защото — той облиза една капка горчица от пръста си — подозренията ми се оказаха основателни. Шибаният Саша е крадецът. Братът на Улрика — подчерта той настоятелно. — Което, ако вземем предвид Улрика, поставя Хорст в неприятно положение. Затова е много по-добре да се погрижа за това сам, разбираш ли? По този начин правя услуга на Хорст — услуга, която той няма да забрави.

— Какво имаш предвид с това „да се погрижа сам“?

Борис въздъхна.

— То е… — той се озърна, за да се убеди, че никой не ни чува, макар че бяхме единствените посетители в заведението, — ами сложно е, мога да ти го обяснявам три дни, но мога да ти кажа и с три изречения какво се е случило.

— Улрика знае ли, че той е взел картината?

Той подбели очи.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз — израз, на който бях научил Борис преди години, когато се мотаехме у дома след училище. „Колкото знаеш ти, толкова и аз“. „Зарежи“. Мътен пустинен здрач, спуснати щори. „Казана дума — хвърлен камък“, „Стегни се“, „Няма начин“. Същите сенки играеха и сега по лицето му. Отблясъци от златиста светлина, пречупена от стъклената врата към басейна.

— Мисля, че Саша трябва да е много глупав, за да каже на Улрика — каза Гюри с угрижено изражение.

— Не знам какво знае или не знае Улрика. Това няма значение. Тя предпочита брат си пред Хорст, както е доказала многократно досега. Човек би си казал — той нареди с господарски жест на келнерката да донесе нова пинта на Гюри, — човек би си казал, че Саша ще прояви достатъчно разум да не разбутва нищо известно време. Но не! Не може да вземе заем срещу нея в Хамбург или Франкфурт заради Хорст — защото Хорст ще научи това след секунди. Затова я е донесъл тук.

— Добре, виж какво, ако знаеш у кого е тя, би трябвало първо да се обадим в полицията.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание и неразбиращи погледи, като че ли бях извадил туба с бензин и бях предложил да се самозапалим.

— Е, искам да кажа — започнах да се оправдавам, след като келнерката беше донесла бирата, беше я оставила на масата и си беше тръгнала, а Гюри и Борис не бяха произнесли нито дума, — така не е ли най-сигурно? И най-лесно? Ченгетата да я открият и ти да нямаш нищо общо с това?

Звън на велосипеден звънец; някаква жена на колело премина с поскърцване по тротоара покрай нас, черната й пелерина се развяваше като наметало на вещица.

— Защото — поглеждах ту единия, ту другия, — като си помислите през какво е преминала тази картина… през какво трябва да е преминала… не знам дали съзнаваш, Борис, колко грижи са необходими дори само за транспортиране на една картина? Само за да бъде опакована както трябва? Защо да поемаме рискове?

— Аз също съм противник на рисковете.

— Анонимно обаждане. В отдела за кражби на произведения на изкуството. Те не са като обикновените ченгета — нямат връзка с редовната полиция, ще ги заинтригува единствено картината. Те ще знаят как да постъпят.

Борис се облегна на стола си. Огледа се. После погледна към мен.

— Не — каза той. — Това не е добра идея — говореше с тона на човек, който разговаря с петгодишно дете. — А искаш ли да знаеш защо?

— Помисли пак. Това е най-лесният начин. Няма да ти се наложи да правиш каквото и да било.

Борис постави чашата си с бира внимателно на масата.

— Те ще имат най-добра възможност да приберат картината, без тя да пострада. Освен това, ако аз го направя — ако аз им се обадя — да му се не види, може да накарам и Хоуби да им се обади — вдигнах ръце към главата си, — както и да го погледнеш, ти няма да бъдеш изложен на опасност. Искам да кажа — бях прекалено уморен, объркан; срещу себе си виждах два чифта очи, забиващи се в мен като свредели — ако го направя аз, или някой друг, който не е част от твоята… хм, организация…

Борис се разсмя на висок глас.

— Организация? Е… — той тръсна глава така рязко, че кичур коса падна пред очите му, — предполагам, че можем да минем и за нещо като организация, тъй като сме трима и дори малко повече…! Но не сме многобройни и много организирани, както виждаш.

— Трябва да хапнеш нещо — обърна се Гюри към мен в последвалото напрегнато мълчание, поглеждайки към недокоснатата чиния със свинско и картофи пред мен. — Трябва да яде — каза той на Борис. — Накарай го да яде.

— Да мре от глад, щом иска. Така или иначе… — започна Борис, грабна парче свинско от чинията ми и го натъпка в устата си…

— Само едно обаждане по телефона. Аз ще свърша тази работа.

— Не — каза Борис, смръщи се внезапно и избута стола си назад. — Няма да направиш нищо подобно. Не, не, мамка ти, млъквай, няма да го направиш — продължи той, вирнал нападателно брадичка, когато се опитах да го прекъсна — почувствах внезапно ръката на Гюри върху китката си, докосване, което ми беше добре познато, старият, забравен език на знаците от Вегас, който влизаше в употреба, когато баща ми крещеше в кухнята и питаше чия къща е тази? и кой плаща за нея?

— Освен това, освен това — каза с повелителен тон Борис, възползвайки се от неочакваното ми замлъкване, — искам да престанеш с тези тъпи дрънканици за „телефониране“, при това незабавно. „Да телефонирам, да телефонирам“ — продължи той, тъй като аз не отговарях, размахвайки присмехулно ръка във въздуха, като че ли думата „телефонирам“ звучеше детински абсурдно, като „еднорог“ или „страна на феите“. — Знам, че имаш желание да помогнеш, но предложението ти не върши работа. Затова го забрави. Никакво „телефониране“ повече. Така или иначе — продължи той дружелюбно, наливайки част от бирата си в моята полупразна чаша, — както бях започнал да ти обяснявам, Саша явно бърза много. Дали тогава разсъждава трезво? Дали ни води с един или дори повече хода? Не. Саша не е местен. Връзките му тук представляват опасност за самия него. Той има нужда от пари. И толкова много внимава да не се натъкне на Хорст, че попадна тъкмо на мен.

Не казах нищо. Щеше да бъде лесно да се обадя и сам в полицията. Нямаше никаква причина да въвличам Борис и Гюри.

— Удивителен шанс, а? А нашият приятел, грузинецът — много богат човек, но толкова далеч от света на Хорст, няма нищо общо с колекционерството, дори не беше чувал за картината. Някаква птичка — малка жълта птичка. Но Чери вярва, че той казва истината, когато твърди, че я е видял. Разбираш ли, той е много силен в търговията с недвижими имоти, тук и в Антверпен. Има много пари, а за Чери е почти като баща, но не е високообразована личност, ако разбираш какво искам да кажа.

— Къде е тя сега?

Борис потърка ожесточено носа си.

— Не знам. Нали не очакваш да ни кажат? Но Витя е установил контакт, за да каже, че е намерил купувач. Уговорено е и да се срещнем.

— Къде?

— Още не е решено. Вече успяха да променят мястото половин дузина пъти. Параноици — каза той и завъртя ръка край главата си.

— Ще ни накарат да почакаме ден-два. Може да ни уведомят дори само час преди срещата.

— Чери — казах аз и млъкнах. Витя беше умалителна форма на руското име на Чери, Виктор, но Чери си оставаше само прозвище, а аз не знаех нищо и за Саша: нито възраст, нито фамилно име, нито как изглежда, нищо освен това, че е брат на Улрика — а и не беше съвсем сигурно, че е така в буквалния смисъл, като се вземеше предвид колко свободно употребяваше Борис думата „брат“.

Борис облиза малко мазнина от пръста си.

— Моята идея беше да инсценираме нещо в твоя хотел. Нали разбираш — ти, американец, заможен, интересуваш се от картината. Те — той заговори по-тихо, докато келнерката подменяше празната му чаша с пълна, а Гюри й кимна учтиво и се приведе по-близо към нас — те ще дойдат в твоята стая. Обикновено става така. Съвсем делово. Но — той сви съвсем леко рамене — те са новаци и ги е страх. Искат те да изберат мястото.

— И то е…

— Не го знам още! Нали ти казах? Непрекъснато променят мнението си. Ако искат да чакаме, ще чакаме. Трябва да ги оставим да повярват, че те решават. А сега, извинявай — той се протегна и се прозя, потривайки с пръст едното си око, обрамчено в тъмни сенки, — уморен съм! Искам да подремна! — той се обърна, каза на Гюри нещо на украински, после отново погледна към мен и допълни: — Извинявай — привеждайки се към мен, за да обгърне с ръка раменете ми. — Нали можеш да намериш пътя обратно към хотела си?

Опитах се да се измъкна полека от прегръдката му, без това да направи неприятно впечатление.

— Да. Ти къде си отседнал?

— В апартамента на една приятелка — в Зеедийк.

— Близо до Зеедийк — каза любезно Гюри, изправяйки се стегнато, с малко военен маниер. — В някогашния китайски квартал.

— Какъв е адресът?

— Не си спомням. Нали ме познаваш. Не мога да пълня главата си с адреси и това е. Но — Борис потупа джоба си — имам адреса на твоя хотел.

— Добре.

Навремето, във Вегас, ако се наложеше да се разделим — когато бягахме от охраната на мола с джобове, претъпкани с откраднати ваучери за подарък — мястото за срещата винаги беше моят дом.

— Е… ще се видим там. Освен това имаш номера на телефона ми, а аз имам твоя. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново. Хайде — той ме перна с длан по тила, — стига си се притеснявал, Потър! Недей да стоиш така с това нещастно изражение! Ако загубим, печелим, ако спечелим, печелим! Всичко е наред! Знаеш как да се прибереш, нали? Право по тази улица и свиваш вдясно, когато стигнеш до канала „Сингел“. Да, точно там. Ще поговорим скоро пак.