Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

XXXV.

— Ето те и теб, скъпи — каза Китси, пъхна ръка под лакътя ми и се протегна на пръсти, за да ме целуне по бузата — целувка, незабавно запечатана от навъртащите се около нея фотографи: един от светската хроника, друг — специално нает за вечерта от Ан. — Не е ли великолепно? Изтощен ли си? Надявам се роднините ми да не са ти дошли в повече! Ани, мила — тя протегна ръка към Ан дьо Лармесен, корава руса коса, корава рокля от тафта, сбръчкана шия, която не съответстваше на изпънатата кожа на лицето — слушай, беше абсолютно съвършено… мислиш ли, че може да си направим една роднинска снимка? Само аз, ти и Тио? Само ние тримата?

— Слушай — казах нетърпеливо, веднага щом притеснителната операция със снимката приключи и Ан дьо Лармесен (която очевидно не ме приемаше дори за най-далечно подобие на роднина) се отдалечи, за да се сбогува с други, по-важни гости. — Аз си тръгвам.

— Но… — тя изглеждаше озадачена, — струва ми се, че Ан е запазила маса някъде…

— Е, ще се наложи да измислиш някакво извинение за мен. За теб това не би трябвало да представлява проблем, нали?

— Тио, моля те, не ставай отвратителен.

— Защото майка ти няма да отиде, убеден съм в това. — Почти невъзможно беше да отведеш госпожа Барбър на вечеря в ресторант, освен ако не ставаше дума за място, където не рискуваше да се сблъска с познати. — Кажи, че съм я отвел у дома. Кажи, че се е почувствала зле. Кажи, че аз съм се почувствал зле. Използвай въображението си. Все ще измислиш нещо.

— Гневиш ли ми се? — Това беше дума от техния семеен речник — „гневиш“. Анди я беше използвал, когато бяхме деца.

— Аз ли? Не.

Сега, когато всичко беше обсъдено, и аз бях привикнал към мисълта (Кейбъл? Китси?), аз я приемах по-скоро като някаква вулгарна клюка, нямаща нищо общо с мен. Тя беше сложила обиците на майка ми, забелязах — което беше странно трогателно, защото се оказа права, те никак не й отиваха — и аз почувствах как сърцето ми се свива, когато протегнах ръка да докосна първо тях, а после и нея, по бузата.

— Аааа! — развикаха се няколко души на фона — доволни, че най-сетне са забелязали някаква проява на нежност между щастливите годеници. Китси — съобразявайки незабавно — хвана ръката ми и я целуна, което предизвика ново избухване на фотографски светкавици.

— Става ли? — прошепнах в ухото й, когато тя се притисна до мен. — Ако някой пита, заминал съм по работа. Някаква стара дама ме е повикала да оценя вещите й.

— Разбира се. — Не можех да не й го призная, беше убийствено хладнокръвна. — Кога ще се върнеш?

— О, скоро — отвърнах, не съвсем убедително. С радост бих излязъл от тази зала и бих вървял, без да спирам, в продължение на дни и месеци, докато стигнех може би някой плаж в Мексико, на някой самотен бряг, където щях да мога да се скитам сам и да нося едни и същи дрехи, докато изгният на мен, и да бъда побърканият гринго с очилата с рогови рамки, който си изкарва хляба, като поправя столове и маси. — Грижи се за себе си. И не допускай този Хависток в дома на майка си.

— Ами… — тя заговори толкова тихо, че едва я чувах — напоследък той стана много досаден. Обажда се постоянно по телефона, иска да идва на гости, носи цветя, шоколадови бонбони — горкото старче. Мама не иска да се вижда с него. Чувствам се малко виновна, задето постоянно отбивам опитите му да дойде.

— Е, няма защо да се чувстваш така. Не го допускай у вас. Той е мошеник — казах високо, мляснах я по бузата (отново защракаха фотоапарати; това беше кадърът, който фотографите бяха чакали цяла вечер) и отидох да кажа на Хоуби (който доволно разглеждаше някакъв портрет, привел се към него така, че носът му беше само на няколко инча от платното), че ще замина за малко.

— Добре — каза той колебливо, откъсвайки се от портрета. — През цялото време, откакто работех с него, почти не бях почивал и със сигурност не бях напускал града. — Ти и… — Той посочи с глава към Китси.

— Не.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се.

Хоуби ме погледна, после хвърли поглед към другия край на залата, където стоеше Борис.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от нещо — каза той неочаквано, — винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Да, разбира се — казах объркан, не съвсем наясно какво имаше предвид и как е редно да отговоря, — благодаря.

Той сви рамене, сякаш смутен, и се обърна неловко обратно към картината. Борис беше на бара и пиеше шампанско, лапайки изостаналите блини с хайвер. Когато срещна погледа ми, той допи чашата си и посочи с глава към вратата: „да се махаме оттук!“

— До скоро — казах на Хоуби и стиснах ръката му (което нямах обичай да правя), оставяйки го да се взира озадачено след мен. Исках да се сбогувам с Пипа, но тя не се виждаше никъде. Къде ли беше? В библиотеката? В тоалетната? Бях твърдо решен да я зърна още веднъж само за миг — само още един миг — преди да си тръгна.

— Знаеш ли къде е Пипа? — попитах Хоуби след една кратка обиколка; но той само поклати глава. И така, аз постоях изнервен няколко минути край гардероба, чакайки тя да се появи, докато накрая Борис — с уста, претъпкана с ордьоври — не ме хвана за ръката и не ме извлече надолу по стълбите и през вратата.