Дона Тарт
Щиглецът (16)

IX.

Междувременно беше дошло време за часа по английски — последният за деня. Изучавахме поезията на Уолт Уитман:

И ще изгрее Юпитер, с търпение изчакай друга нощ,

Плеядите ще грейнат също,

те са безсмъртни, тези златно-сребърни звезди,

и няма как да не се явят отново…

Недоумяващи лица. В късния следобед в задушната класна стая е надвиснал сънлив унес, през отворените прозорци долита шумът на уличното движение от Уест енд авеню. Учениците се облягат с лакти на чиновете, отпуснали глави в ръцете си, и драскат в полетата на своите тетрадки със спирали.

Взирах се през прозореца, към мръсния резервоар за дъждовна вода на отсрещния покрив. Разпитът (така приемах приключилия току-що разговор) ме беше смутил дълбоко, беше слял набързо като в стена разпилените усещания, които ме връхлитаха най-неочаквано и мигновено: задушлив поток от химикали и дим, искри и оголени жици, леденобялото сияние на аварийното осветление, така силно, че сякаш се губех в него. Случваше се съвсем произволно, докато бях на училище или пък на улицата — застивах в крачка, когато вълната отново ме заливаше и виждах очите на момичето, вперени в моите в онзи странен, изметнат миг, преди светът да се разлети на късове. Понякога се осъзнавах, неуверен, че съм чул какво ми е било казано току-що, виждайки как съученикът, с когото бяхме работили в лабораторията по биология, ме гледа вторачено, или как човекът, на чийто път бях застанал пред хладилника с безалкохолни напитки в корейския супермаркет, казва „Хайде, хлапе, давай, не мога да се мотая тук цял ден“.

Нима само, ти, скъпо дете, за Юпитер тъгуваш?

И само ти замисляш се за мъртвите звезди?

Сред снимките, които ми показаха, не разпознах момичето — нито пък стареца. Полека пъхнах ръка в джоба на сакото си и затърсих пръстена. Преди няколко дни бяхме записали в тетрадките си думата consanguinity — кръвно родство, връзка, създавана от кръвта. Лицето на стареца беше така разкъсано и унищожено, че дори не бих могъл да си спомня как точно е изглеждал, но помнех прекалено ясно топлата влага на кръвта му по ръцете ми — особено като се има предвид, че в известен смисъл тази кръв беше още там, долавях мириса й, усещах в устата си вкуса й, и разбирах защо се говори за „кръвни братя“ и как кръвта свързва хората. През есента в часовете по английска литература бяхме чели „Макбет“, но едва сега започвах да разбирам защо лейди Макбет никога не би могла да измие кръвта от ръцете си, защо кръвта не изчезваше въпреки нейните опити да я измие.