Дона Тарт
Щиглецът (159)

XXXIV.

Партито трябваше да продължи от шест следобед до девет. Усмихвах се, потях се, опитвах се да се добера до бара, но постоянно ме спипваха и отрязваха пътя ми дотам, понякога дори физически ме издърпваха за ръка от бара, съвсем като Тантал, умиращ от жажда, докато онова, което можеше да я уталожи, бе пред очите ми.

— „Ето го и него, мъжа на вечерта!“, „Лъчезарното момче!“, „Честито!“, „Виж, Тиодор, трябва да те запозная с братовчеда на Хари, Франсис — семействата Лонгстрийт и Абърнати са сродници по бащина линия, Бостънският клон на фамилията, дядото на Чанс, нали разбираш, е бил първи братовчед на… Франсис? О, вие се познавате? Прекрасно! А ето и… о, Елизабет, ето те и теб, позволи ми да те отвлека за малко, колко очарователно изглеждаш, този син костюм ти стои великолепно, искам да те запозная с…“. Накрая се отказах от идеята да пийна (или хапна) нещо и — притиснат сред постоянно меняща се тълпа непознати — стоях и постоянно вземах чаши с шампанско от преминаващите келнери, а от време на време и по някой ордьовър, мънички хапки „киш лорен“, миниатюрни блини с хайвер, непознатите се появяваха и си отиваха, а аз стоях като пленник и кимах учтиво, сред безбройните хора с висок произход, с богатство и власт…

(„Никога не забравяй, че не си един от тях“, така ми беше прошепнал моят приятел наркоман от счетоводството на аукционната къща, когато ме беше видял да общувам с важни клиенти на една разпродажба на картини от импресионисти и съвременни художници…)

… мръзнех, въртях се насам-натам, отправяйки усмивки към различни групички, когато се появи фотографът; бях се заслушал унесено в затъпяващите откъслеци от всевъзможни разговори за голф, политика, спортуващи деца, училища, третата, четвъртата и петата къща на еди-кого си в Иер, Хаянис, Париж, Лондон, Джаксън Хоул или на Юпитер, нали застрояването на Вейл било отвратително, „Помните ли какво очарователно малко селце беше… къде ходиш на ски, Тио? Караш ли ски? Е, тогава вие с Китси задължително трябва да ни посетите в нашата къща в…“

Въпреки че търсех с очи Хоуби и Пипа, почти не успявах да ги забележа. Китси водеше при мен разни гости, за да ни запознае със закачлив тон, а след това изчезваше бързо като птичка, отлетяла от перваза на прозореца. За щастие не виждах никъде Хависток. Най-сетне тълпата започна да оредява, но не много; хората бяха започнали да се насочват към гардероба, келнерите отнесоха тортата и десертните чинии от бюфета, когато — докато водех принудителен разговор с група братовчеди на Китси — се озърнах из залата с надежда да видя Пипа (не можех да се възпра да правя това цяла вечер, надявах се да мерна червенокосата й глава, единственото важно и интересно нещо тук) и за свое голямо учудване я видях да говори с Борис. При това разговаряха оживено. Той постоянно я докосваше, прегръщаше я леко през раменете, прехвърляше цигара в пръстите си. Шушукаха. Смееха се. Какво правеше, по ухото ли я хапеше?

— Извинете — казах и започнах бързо да си проправям път през залата към камината, където стояха те — и тогава, в съвършен унисон, двамата се обърнаха и протегнаха ръце към мен.

— Хей! — каза Пипа. — Тъкмо говорехме за теб!

— Потър! — възкликна Борис и ме прегърна. Въпреки че се беше облякъл подходящо за случая, в тъмносин костюм на тънки райета (винаги ми бяха правили впечатление тълпите богати руснаци в магазина на „Ралф Лорън“ на Медисън авеню), явно не беше възможно да се спретне докрай: очите с тъмни сенки му придаваха размирен и неблагонадежден вид, и макар че косата му не беше мръсна в буквалния смисъл на думата, създаваше такова впечатление. — Радвам се да те видя!

— Аз също. — Бях поканил Борис, но и през ум не ми бе минало, че той ще се появи — не беше в природата му да помни досадни дреболии от рода на дати, адреси, или пък да идва навреме, ако си спомнеше някоя уговорка. — Нали знаеш кой е той? — попитах, обръщайки се към Пипа.

— Разбира се, че ме знае! Знае всичко за мен! Вече сме най-близки приятели! А сега — той се обърна към мен с присмехулна имитация на деловитост, — трябва да поговорим малко насаме. Нали ще ни извиниш, моля? — обърна се той към Пипа.

— Още разговори насаме? — Тя подритна шеговито обувката ми със своята, подобна на балетна пантофка.

— Не се притеснявай, ще го върна при теб! Довиждане! — Той й изпрати въздушна целувка. После, докато се отдалечавахме, ми прошепна: — Очарователна е! Господи, колко си падам по червенокоси!

— Аз също, но няма да се женя за нея.

— Нима? — Той изглеждаше изненадан. — Но тя ме поздрави! По име! Аха — допълни той, като се вгледа по-внимателно в мен, — изчервяваш се! Да, изчервяваш се, Потър! — заяви той тържествуващо. — Изчервяваш се! Като малко момиченце!

— Млъквай — изсъсках, хвърляйки поглед назад, уплашен, че тя може да го е чула.

— Значи не е тя? Не е малката червенокоска? Толкова по-зле, хм. — Той се огледа из залата. — Коя е тогава?

Аз посочих.

— Ето я там.

— Аха! В небесносиньо? — Той ме щипна с обич над лакътя. — Боже мили, Потър! За нея? Най-красивата жена в залата! Божествена! Богиня! — и той се престори, че се кани да се просне на пода.

— Не, не… — хванах го припряно за ръка и го задържах.

— Ангел! Сякаш направо долетяла от рая! Чиста като детска сълза! Прекалено съвършена за такъв като теб…

— Да, струва ми се, такова е общото мнение.

— … въпреки че — той посегна към чашата ми с водка и отпи от нея голяма глътка, преди да ми я върне, — на вид ми се струва малко ледена, а? Аз предпочитам по-топлите. Тя… тя е като лилия, като снежинка! Не чак толкова вледенена в интимни моменти, надявам се?

— Би се изненадал.

Той повдигна вежди.

— Аха. И тя е онази, която…

— Да.

— Призна ли си?

— Да.

— И ти не стоиш при нея. Ядосан си.

— Нещо такова.

— Е… — Борис прокара ръка по косата си, — сега трябва да отидеш да поговориш с нея.

— Защо?

— Защото се налага да тръгваме.

— Да тръгваме? Защо?

— Защото е необходимо да се поразходим заедно.

— Защо? — повторих, озъртайки се из залата, искаше ми се той да не ме беше откъснал от Пипа, опитвах се отчаяно да я открия отново. Свещите, оранжевите отблясъци на огъня, там, където тя бе стояла, ми напомниха топлината в онзи бар, сякаш самата светлина можеше да послужи за път обратно, към онази вечер и малката дървена масичка, на която бяхме седели, опрели колене, а лицето й бе огряно от светлина със същия оранжев оттенък. Трябваше да има начин да прекося отново залата, да я хвана за ръка и да я върна към онзи миг.

Борис отметна косата от очите си.

— Хайде! Ще се почувстваш прекрасно, когато чуеш онова, което имам да ти кажа! Но ще се наложи да се прибереш у дома. Вземи паспорта си. А ще са необходими и пари в брой.

Над рамото на Борис — невъзмутимите лица на непознати, студени жени. Госпожа Барбър в профил, леко извърната към стената, стиснала ръката на веселия свещеник, който вече не изглеждаше толкова весел.

— Какво? Чуваш ли какво ти говоря?

Той хвана ръката ми над лакътя и ме разтърси. Същият глас, който ме беше връщал обратно на земята толкова много пъти, от небесата, изпълнени след дишане на лепило с фрактални образи, когато лежах безчувствен, с отворени очи на леглото и наблюдавах удивителните синьо-бели експлозии по тавана.

— Хайде! Ще говорим в колата. Да потегляме. Взел съм ти билет…

Да потегляме? Погледнах го. Не бях чул нищо друго.

— Ще обясня. Не ме гледай така! Всичко е наред. Нямай грижа. Но — това е първото — ти трябва да уредиш нещата така, че да можеш да отсъстваш няколко дни. Три дни. Най-много. Така че — той махна с ръка — върви, върви, уреди нещата със Снежната принцеса и да се махаме оттук. Не мога да пуша тук, нали? — допълни той, озъртайки се. — Никой не пуши.

„Да се махаме оттук“. Това бяха единствените смислени думи, които някой ми бе казал тази вечер.

— Защото се налага да се прибереш незабавно — той се опитваше с познатия си маниер да улови погледа ми. — Вземи си паспорта. И… пари. Колко имаш в брой?

— Е, в банката… — подех аз, побутвайки очилата по-нагоре по носа си, странно отрезвен от тона му.

— Не ти говоря за банка. Не става дума и за утре. Питам те колко имаш на ръка. Сега.

— Но…

— Казвам ти, мога да я върна. Но не бива да се мотаем тук повече. Трябва да тръгваме. Веднага. Хайде, иди при нея — каза той и ме срита приятелски по пищяла.