Дона Тарт
Щиглецът (158)

XXXIII.

— Хоуби?

Той като че ли се стресна, когато докоснах с ръка ръкава му, и се обърна бързо.

— Всичко наред ли е? — попита незабавно.

Почувствах се по-добре просто защото стоях до него — просто защото можех да дишам чистия въздух около Хоуби.

— Слушай — казах, озъртайки се притеснено, — може ли да поговорим набързо…

— О, това не е ли младоженецът? — попита някаква жена от оживената групичка, насъбрала се около него.

— Той е, моите поздравления! — Около мен се запритискаха още непознати.

— Колко млад изглежда! Колко изключително млад изглеждате! — една руса дама на петдесет и няколко години стисна ръката ми. — И колко красив! — обърна се тя към приятелката си. — Истински чаровен принц! Възможно ли е да е на повече от двайсет и две?

Хоуби започна любезно да ме запознава с хората около себе си — учтив, тактичен, без следа от припряност; светски лъв от най-краткия вид.

— Ъъъм — аз се озърнах из стаята, — съжалявам, че трябва да те откъсна от разговора, Хоуби, надявам се да не ме помислите за неучтив, ако…

— Искаш да ми кажеш нещо насаме? Разбира се. Ще ме извините ли?

— Хоуби — започнах аз веднага, когато се озовахме в едно относително по-спокойно ъгълче. Косата по слепоочията ми беше влажна от пот. — Познаваш ли някакъв човек на име Хависток Ървинг?

Бледите му вежди се сключиха.

— Кого? — попита той и се вгледа по-внимателно в мен. — Сигурен ли си, че си добре?

Тонът и изражението му ме накараха да осъзная, че той е много по-наясно с душевното ми състояние, отколкото допускаше да разбера.

— Разбира се — отвърнах и избутах очилата по-нагоре по носа си. — Добре съм. Но… слушай, това име, Хависток Ървинг, говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Малко хаотично — умирах за едно питие; беше глупаво от моя страна да не се отбия до бара по пътя насам — аз се заех да обяснявам. Докато говорех, лицето на Хоуби ставаше все по-безизразно.

— Какво… — поде той, озъртайки се над главите на множеството.

— Виждаш ли го някъде?

— Ъъъ… — около бюфета се блъскаха тълпи, лехи от натрошен лед, келнери с ръкавици раздаваха стридите с дузини — ето там.

Хоуби — който не виждаше надалеч без очила — примигна няколко пъти и присви очи.

— Какво — каза той, — онзи с… — и вдигна двете си ръце към главата, за да опише с жест пухкавите кичурчета над ушите на Ървинг.

— Да, той е.

— Виж ти.

Той скръсти ръце със сурова, непресторена лекота, която ме накара да видя за миг другия Хоуби: не антикваря в костюм, шит по мярка, а ченгето или грубоватият свещеник, какъвто би могъл да стане преди, когато е живеел в Олбъни.

— Познаваш ли го? Кой е той?

— Ах… — Хоуби смутено започна да опипва джобовете на сакото си в търсене на цигара, макар че тук не се пушеше.

— Познаваш ли го? — попитах по-настоятелно и, неспособен да се възпра, отново погледнах към бара, където беше Хависток. Понякога беше трудно да се измъкне информация от Хоуби по деликатни въпроси — в такива случаи той сменяше темата, млъкваше или се измъкваше с уклончиви фрази, а възможно най-лошото място, на което можеше да му бъде зададен подобен въпрос, беше претъпкана зала, в която някой развеселен гост можеше да се появи и да ни прекъсне всеки момент.

— Не бих казал, че го познавам. Имали сме делови отношения. Какво прави той тук?

— Приятел на булката — поясних аз и видях как той ме изгледа, явно стреснат от тона, с който го казах. — Откъде го познаваш?

Хоуби примигна бързо.

— Е — каза той с известно нежелание, — не знам истинското му име. Ние с Уелти го познавахме като Слоун Грискъм. Но истинското му име — явно е нещо съвсем различно.

— Кой е той?

— Хиена — каза рязко Хоуби.

— Ясно — казах след удивена пауза. В нашия занаят „хиени“ наричаха мошениците, които с чар и любезност успяваха да получат достъп в домовете на възрастни хора, за да купят скъпи вещи от тях на безценица, а понякога и направо да ги оберат.

— Аз… — Хоуби се полюля на пети и пръсти и извърна неловко поглед — успява да припечелва добре, няма спор. Първокласен измамник — и той, и партньорът му. Лукави са като сатаната, тези двамата.

Лъчезарно усмихнат плешив мъж с висока свещеническа яка си проправяше път към нас; скръстих ръце и се опитах да застана гърбом към него, блокирайки достъпа му, надявайки се, че Хоуби няма да го види и да прекъсне разказа си, за да го поздрави.

— Лушън Рейс. Поне под такова име се представяше. О, каква двойка хубостници бяха! Разбираш ли, Хависток, или Слоун, или както там се нарича понастоящем, се усукваше със сладки приказки около стари дами и господа, научаваше къде живеят, отбиваше се да ги посети… откриваше жертвите си на благотворителни вечери, погребения, на търговете за забележителни произведения на американското изкуство, къде ли не. Така или иначе — Хоуби огледа питието си — той се появяваше на визита заедно с очарователния си приятел, господин Рейс, и докато забавляваше милите старчета… наистина, беше ужасно. Скъпоценности, картини, часовници, сребро, всичко, до което можеха да се докопат. Е… — допълни той с променен тон, — това беше отдавна.

Нуждаех се така отчаяно от питие, че ми беше трудно да не поглеждам постоянно към бара. Вече бях забелязал как Тоди ме сочи на една възрастна двойка и как те ми се усмихват с очакване, канеха се да докретат до мен, за да се представят, но аз обърнах заинатено гръб.

— Стари хора? — погледнах въпросително Хоуби с надеждата да измъкна още нещо от него.

— Да… съжалявам, че трябва да го кажа, но те мамеха някои хора, които бяха направо безпомощни. Всеки, който ги пуснеше у дома си. А някои от тези старци и не притежаваха много неща, те успяваха да ги отмъкнат само с една визита, но ако имаше сериозна плячка… О, тогава продължаваха да мъкнат кошници с плодове, да водят поверителни разговори с тях, потупвайки ги по ръцете, в продължение на седмици…

Свещеникът, пасторът, какъвто и да беше, бе забелязал, че съм зает, и вдигна приятелски ръка — ще поговорим по-късно! — минавайки покрай мен в тълпата, и аз му се усмихнах с благодарност. Дали не беше епископът, как му беше името, който трябваше да ни венчае? А може би някой от католическите свещеници от „Сейнт Игнейшъс“, с които госпожа Барбър бе започнала да се вижда често след смъртта на Анди и господин Барбър?

— Много, много ловки. Понякога се представяха за оценители на мебели, предлагаха безплатни оценки, така успяваха да си осигурят достъп в дома. Или, когато си имаха работа с действително тежки случаи болни на легло или поизкукали — заблуждаваха болногледачите, обяснявайки, че са роднини на старците. Все пак… — Хоуби поклати глава. — Яде ли нещо? — попита той с тона, с който обикновено сменяше темата на разговора.

— Да — казах, макар да не бях ял, — благодаря, но кажи…

— О, чудесно! — възкликна той с облекчение. — Там има стриди и хайвер. И салатата с раци беше добра. Днес така и не се качи да обядваш. Бях ти оставил малко говежда яхния, малко зелен боб и салата — но видях, че не си изял нищо, бяха си в хладилника.

— Каква работа сте имали двамата с Уелти с него?

Хоуби примигна и попита объркано:

— Моля? О — той посочи с глава към Грискъм, — с него ли?

— Именно.

Празничното сияние в залата — светлини, огледала, горящи камини и блещукащи полилеи — създаваше у мен кошмарното усещане, че ме притискат и наблюдават отвсякъде.

— Ами… — Хоуби отново отклони поглед; тъкмо внасяха нова купа с хайвер и той сякаш се канеше да се упъти към бюфета, но после се отказа. — Той се появи в магазина ни с куп сребро и бижута за продан, преди много години, така ми се струва. Твърдеше, че са семейно наследство. Само че една солница — стара работа, много ценна — беше позната на Уелти, тъй като той си спомняше дамата, на която я беше продал. Освен това знаеше, че тя е била измамена от „хиени“, били двама и излъгали, че събират стари книги с благотворителна цел. Така или иначе, Уелти взе вещите на консигнация и се обади на старата дама, а после се обади и в полицията. А аз от своя страна… — той попи потта от челото си с кърпичката на цветя от „Либърти“, която носеше в джобчето на сакото; говореше толкова тихо, че едва го чувах, но не смеех да го помоля да повити тон — година и половина по-рано бях купил цяло едно завещано състояние на покойник от този тип — трябваше да преценя, че има нещо нередно, но… нямаше нищо конкретно, което бих могъл да цитирам, нищо ясно. Разпродажбата се провеждаше в една нова-новеничка сграда на Осемдесет и някоя улица, в източната част — колекция от стари американски произведения на изкуството, натрупана хаотично в помещението, сандъци за чай, стенни часовници тип „банджо“, статуетки от китова кост, столове „Уиндзор“, достатъчно на брой за основаване на училище — но нямаше килими, дивани, нищо, от което се яде, нищо, на което се спи — е, убеден съм, че ти би съобразил по-бързо от мен. Нямаше никакво завещание и никаква леля. Просто беше наел апартамент, който ползваше като склад за нечестно придобитата плячка. А имаше и още нещо, и именно то ме потресе, аз го познавах по име, защото по онова време той имаше свое малко магазинче, просто малка витринка, и една същинска кутийка отзад, но наистина на „Медисън“, недалеч от старата галерия „Парк-Бърнет“^[1], много красиво местенце, отваряше само по уговорка с клиенти. „Антиквариат Шевале“. Някои наистина първокласни френски неща — не в моя ресор. Всеки път, когато минавах оттам, магазинчето беше затворено, но винаги оглеждах витрината. Така и не разбрах чие е, докато собственикът не се свърза с мен за онази разпродажба.

— И? — казах, отново обръщайки се с гръб, налагайки с телепатия волята си на Плат да се разкара заедно с директора на издателството, когото той водеше триумфално насам, за да се запознае с мен.

— И — Хоуби въздъхна, — накратко казано, нещата стигнаха до съд, и ние с Уелти дадохме показания. Слоун — Уелти го наричаше „опустошителя“ — междувременно се беше изпарил — магазинчето бе опразнено светкавично, под предлог, че „предстои ремонт“, и, разбира се, така и не отвори отново врати. Но Рейс, струва ми се, отиде в затвора.

— Кога се случи това?

Хоуби захапа показалеца си отстрани и се замисли.

— О, божичко, трябва да има колко… трийсет години оттогава. Може би дори трийсет и пет.

— Ами Рейс?

Хоуби се смръщи.

— И той ли е тук? — и започна да оглежда тълпата.

— Не съм го забелязал.

— С коса дотук. — Хоуби показа с пръст до основата на врата си. — Малко над яката. Както я носят англичаните. Англичаните на определена възраст.

— Бяла коса?

— Тогава — не. Но сега може и да е побелял. Малка, антипатична уста, свита така — той сбръчка устни.

— Това е той.

— Е… — Хоуби бръкна с привично движение в джоба си, сякаш искаше да извади лупата, но после осъзна, че в този случай тя не му трябва. — Ти предложи да му върнеш парите. Така че, ако това наистина е Рейс — не разбирам защо настоява, тъй като в никакъв случай не е в положение да ни изнудва или да предявява претенции, нали така?

— Не — казах след дълго мълчание, макар това да беше толкова голяма лъжа, че думата се изтръгна с усилие от устата ми.

— Е, в такъв случай няма нужда да изглеждаш толкова притеснен — заключи Хоуби, очевидно облекчен, че сме приключили с темата. — Това е последното нещо, което би могло да ти провали вечерта. Но — той ме потупа по рамото; гледаше към другия край на стаята, търсейки с поглед госпожа Барбър — ти би трябвало на всяка цена да предупредиш Саманта. Не бива да допуска този мошеник в къщата си. Здравейте! — обърна се той към двамата старци, които най-сетне бяха успели да се доберат до нас и ни се усмихваха с очакване. — Аз съм Джеймс Хобарт. Ще позволите ли да ви запозная с младоженеца?