Дона Тарт
Щиглецът (153)

XXVIII.

Незнайно как — като че ли по предварителна уговорка с боговете — се оказа, че полупразният бар, в който влязохме съвсем импулсивно, беше топъл, озарен от златистата светлина на свещите, много по-приятен от всички ресторанти, които бях имал предвид.

Масата беше мъничка. Коляното ми опираше нейното — дали тя го съзнаваше? Така, както го съзнавах аз? Лицето й разцъфтяваше, огряно от пламъка на свещта, който играеше с метални отблясъци по главата й, толкова ярки, сякаш косата й всеки момент можеше да пламне. Пускаха стари парчета на Боб Дилън, повече от идеално за тесните улички на Гринич Вилидж, когато наближава Коледа, снегът вали и големите, пухкави снежинки се въртят на малки вихрушки, такава зима, в която ти се иска да вървиш из улиците на града, прегърнал момиче, като мъжа от обложката на някоя стара плоча — защото Пипа беше именно такова момиче, не най-красивата, а обикновеното момиче, без грим, момичето, което бе избрал, за да бъдат щастливи заедно, и всъщност самата снимка бе своеобразен идеал за щастие, присвитите му рамене, нейната леко смутена усмивка, това усещане за отворен край, усещането, че могат да тръгнат накъде ли не, заедно, и… ето я! беше тук! и говореше за себе си, сърдечно, с уютния, познат ми тон, разпитваше ме за Хоуби, за магазина, за настроенията ми, питаше какво чета и каква музика слушам, въпроси след въпроси, но същевременно като че ли имаше желание да споделя с мен и неща от собствения си живот, говореше за студения си апартамент и колко скъпо е отопляването му, за потискащата светлина, за мириса на застояло и влага, за магазините за евтини дрехи по главните улици и за това как толкова много американски вериги били отворили магазини в Лондон, че градът приличал вече на мол, какви лекарства вземаш ти и какви ми предписват на мен (и двамата страдахме от посттравматично стресово разстройство, заболяване, чиито инициали, оказваше се, бяха по-различни в Европа, и ако не внимаваш, можело да те пратят в болница за ветерани от армията); за малката градинка, която деляла с още половин дузина души и за смахнатата англичанка, която я напълнила с болни костенурки, донесени тайно в страната от Южна Франция („Те умират до една, от студ и недохранване — наистина е жестоко — тя не ги храни както трябва, дава им натрошен хляб, можеш ли да си представиш, аз им купувам храна за костенурки от магазина за домашни любимци, без да й казвам“) — и колко ужасно много й се искало да има куче, но разбира се, било много трудно в Лондон с тези карантини, същите карантини имало и в Швейцария, и как все се озовавала на места, където имало такива проблеми с кучетата и уау, колко добре съм изглеждал, от години не ме била виждала да изглеждам толкова добре, липсвал съм й, ужасно много съм й липсвал, каква невероятна вечер — и ние седяхме там с часове, смеехме се на дребни неща, но ставахме и сериозни, много сериозни, тя беше едновременно великодушна и открита (това беше друга нейна черта: тя умееше да слуша, вниманието й ме зашеметяваше — с никой друг не изпитвах усещането, че ме слуша толкова съсредоточено; с нея се чувствах различен, по-добър, можех да й казвам неща, които не бих могъл да кажа на никой друг, със сигурност не и на Китси, която имаше обичая да обезценява със сухата си ирония сериозни неща, да се шегува или да променя темата, да прекъсва или понякога направо да се преструва, че не ме е чула), и за мен беше неподправена наслада да бъда с нея, обичах я през всяка минута от всеки ден, със сърцето, душата и ума си, с всичко свое, а вече ставаше късно и ми се искаше ресторантът да работи безкрай, безкрай.

— Не, не — казваше тя, плъзгайки пръст по ръба на чашата си с вино — формата на ръцете й ме вълнуваше безкрайно, носеше на показалеца си пръстена с печат на Уелти, можех да гледам ръцете й неотклонно, така, както не бих си позволил да я гледам в лицето, за да предизвикам у нея неприятно чувство. — Всъщност филмът ми хареса. А музиката… — тя се засмя, и за мен смехът й съдържаше цялата наслада, която даваше музиката. — Изкара ми въздуха. Уелти го е гледал веднъж на сцена, в „Карнеги Хол“. Казваше, че това била една от забележителните вечери в живота му. Само че…

— Да?

Мирисът на виното в чашата й. Червеното петънце от вино на устната й. Това беше една от забележителните вечери в моя живот.

— Ами… — тя поклати глава, — концертните сцени. Видът на онези зали за репетиции. Защото, знаеш ли — тя потърка ръцете си над лактите — беше наистина, наистина трудно. Свирене, свирене, свирене — шест часа дневно — ръцете ме боляха от държането на флейтата — и да, убедена съм, че си чувал достатъчно подобни неща, тези глупости за позитивното мислене, лесно им е на учителите и психотерапевтите да те засипват с тях — „о, ти можеш да се справиш!“, „ние вярваме в теб!“ — а ти им се хващаш на приказките, и работиш като луд, и дори още по-усилено, и обвиняваш себе си, задето не се справяш по-добре, и мислиш, че не работиш достатъчно, а после… е, да.

Мълчах. Знаех за всичко това от Хоуби, който ми го беше разказвал в подробности, силно разтревожен. Излизаше, че леля Маргарет е била напълно права да я изпрати в онова швейцарско училище за кукувици, където е имало толкова доктори и терапевтични програми. Въпреки че по всички нормални стандарти тя се беше възстановила напълно след инцидента, си оставаха някои неврологични смущения, достатъчно, за да имат отражения в мозъка, леко нарушение на двигателните умения. Беше почти незабележимо, но го имаше. За почти всяка друга професия или занимание — ако беше певица, ако се занимаваше с керамика, ако работеше в зоологическа градина, ако беше дори лекар — всякакъв с изключение на хирург — не би имало значение. Но в нейния случай имаше.

— И… не знам, у дома слушам много музика, заспивам с айпода всяка вечер, но… не знам кога за последен път съм била на концерт — каза тя натъжено.

Заспивала с айпода? Значеше ли това, че не правят секс с онзи, как му беше името?

— А защо не ходиш на концерти? — попитах, запаметявайки тази подробност, за да я обмисля по-късно. — Публиката ли ти пречи? Не обичаш тълпи?

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Е, убеден съм, че са ти го предлагали, защото на мен със сигурност ми е било предлагано…

— Какво? — Що за чар имаше тази тъжна усмивка? Нима можеше да го победиш? — „Ксанакс“? Бета-блокери? Хипноза?

— Всичко изредено дотук.

— Е… ако ставаше дума за пристъп на паника, може би. Но не. Беше по-скоро отчаяние. Тъга. Завист… това беше най-страшното от всичко. Искам да кажа, имаше едно момиче, Бета… глупаво име, нали — Бета? Наистина посредствен изпълнител, не искам да прозвучи надменно, но когато бяхме деца, тя едва успяваше да спазва темпото на духовата секция на оркестъра, а сега свири в Кливландската филхармония и това ме разстройва повече, отколкото бих си позволила да призная пред когото и да било. Но за това няма лекарство, нали?

— Ъъъ… — всъщност имаше, и Джеръм, на улица „Адам Клейтън Пауъл“, въртеше процъфтяващ бизнес с него.

— Акустиката… публиката… тези неща отключват у мен нещо… прибирам се у дома, ненавиждам всички, говоря си сама, провеждам спорове, говорейки с различни гласове, разстроена съм в продължение на дни. Освен това… е, да, казах ти, преподаването… опитах, но не е за мен. — На Пипа не й се налагаше да работи, благодарение на парите от леля Маргарет и чичо Уелти (Евърет също не работеше, благодарение на същите пари — доколкото разбирах, „музикалното библиотекарство“, макар и представяно като блестящ избор на кариера, беше всъщност по-скоро нещо като неплатен стаж, а сметките плащаше Пипа). — Тийнейджъри… о, дори няма да навлизам в подробности, да описвам какво мъчение е да ги гледам как заминават, за да учат в консерватория или да посвирят в симфоничния оркестър на Мексико Сити през лятото. А по-младите не са и достатъчно сериозни. Дразня се от тях просто защото са хлапета. На мен ми се струва, че приемат нещата прекалено лекомислено, че са готови да изхвърлят на боклука онова, което имат.

— Е, учителската работа е гадна. И аз не бих се занимавал с такова нещо.

— Да, но — тя отпи бързо от виното си, — ако не мога да свиря, какво бих могла да правя тогава? Защото, искам да кажа… постоянно съм близо до музиката, поне донякъде, покрай Евърет, и продължавам да уча, да се записвам в различни програми — но честно казано, не харесвам Лондон чак толкова, защото е мрачно и дъждовно, и нямам много приятели там, а в апартамента си нощем чувам понякога някой да плаче, някакъв ужасен, отчаян плач от съседния апартамент, и… разбираш ли, ти си намерил работа, която обичаш, и аз толкова се радвам за теб, защото понякога си задавам въпроса какво да правя с живота си.

— Аз… — мислех отчаяно какъв е най-подходящият отговор. — Прибери се у дома.

— У дома? Искаш да кажеш, тук?

— Разбира се.

— Ами Евърет?

Нямаше какво да отговоря на този въпрос.

Тя ме изгледа критично.

— Ти всъщност не го харесваш, нали?

— Ъъъ… — Какъв смисъл имаше да лъжа? — Не.

— Е… ако го познаваше по-добре, щеше да го харесаш. Той е добър човек. Много спокоен и уравновесен — много стабилен.

И на това нямаше какво да отговоря. Не притежавах нито едно от тези качества.

— Освен това, Лондон… искам да кажа, обмисляла съм възможността да се върна в Ню Йорк…

— Наистина ли?

— Разбира се. Хоуби ми липсва. Липсва ми много. Той все се шегува, че може да ми наеме тук апартамент с парите, които харча за телефонни разговори — разбира се, той още живее във времето, когато разговорите с Лондон са стрували пет долара минутата или нещо подобно. Почти всеки път, когато разговаряме, се опитва да ме убеди да се върна… е, ти познаваш Хоуби, никога не го казва направо, но нали разбираш, постоянни намеци, винаги споменава колко много работни места се отварят, свободни места в Колумбийския университет и така нататък…

— Така ли?

— Ами… в известен смисъл аз не мога да осъзная, че живея толкова далече. Уелти беше човекът, който ме водеше на уроци по музика и на симфонични концерти, но Хоуби беше онзи, който винаги си беше у дома, разбираш ли, който се качваше горе да ми направи нещо за хапване след училище, и ми помагаше да садя невени за проекта си по ботаника. Дори сега… разбираш ли, когато имам тежка настинка, когато не си спомням как се готви артишок и как се почиства восък от свещи от покривката… на кого се обаждам? На него? Но… — дали си внушавах, или под въздействие на виното се беше поразвълнувала? — искаш ли да ти кажа истината? Знаеш ли защо не идвам тук по-често? В Лондон… — нима щеше да се разплаче? — Не бих казала това на всеки, но в Лондон поне не мисля всяка секунда за това. „По този път се прибрах вкъщи предишния ден.“ „Тук Уелти, Хоуби и аз вечеряхме за предпоследен път“. Там поне не мисля толкова много по такъв начин: надясно ли да завия тук? или наляво? Не мисля, че съдбата ми зависи изцяло от това дали ще взема метрото по линия F или шестицата. Тук ме измъчват ужасни предчувствия. Всичко сякаш е застинало. Когато се прибирам, се чувствам отново на тринайсет години — и то не в добрия смисъл на думата. През онзи ден всичко спря, буквално спря. Дори престанах да раста. Защото знаеш ли? Не съм пораснала дори с един инч, след като това се случи. Дори с един инч.

— Ръстът ти е съвършен.

— Е, тези неща се случват доста често — продължи тя, без да обръща внимание на тромавия ми комплимент. — Травмираните физически и душевно деца… те нерядко не достигат нормална височина. — От време на време тя несъзнателно започваше със своя „глас на доктор Каменцинд“ — макар да не познавах доктор Каменцинд, долавях моментите, когато тя възприемаше тона му, сякаш като начин да си осигури хладна дистанцираност. — Ресурсите на организма се пренасочват. Растителният механизъм е блокиран. В моето училище имаше едно момиче — принцеса от Саудитска Арабия, която била отвлечена, когато била на дванайсет години. Хората, организирали отвличането, били екзекутирани. Но… когато се запознах с нея, тя беше на деветнайсет, симпатично момиче, но съвсем мъничка, не повече от метър и петдесет, била толкова травматизирана, че така и не пораснала повече, отколкото била на ръст в деня, когато я отвлекли. Особено място беше „Монт Хефели“. Имаше момичета, по които стреляли, докато бягали от президентския дворец, а имаше и момичета, чиито родители ги бяха пратили там, защото искаха те да отслабнат, или да се подготвят за зимните олимпийски игри.

Беше поела ръката ми, без да каже и дума — цялата опакована, не беше позволила да й вземат палтото. Носеше блузи с дълги ръкави през лятото — винаги усукана в половин дузина шалове, като насекомо в какавида — защитната опаковка на едно момиче, което е било разкъсано, а после закърпено и сглобявано отново част по част. Питах се как съм могъл да бъда толкова сляп. Нищо чудно, че филмът я беше разстроил: Глен Гулд, винаги сгушен в дебели палта, независимо от сезона, натрупалите се кутийки с таблетки, напускането на концертната сцена, снегът, трупащ се все по-високо около него, година след година.

— Защото… искам да кажа, чувала съм те да говориш за това, знам, че то те преследва не по-малко, отколкото преследва мен. И аз си го припомням отново и отново. — Сервитьорката й беше наляла дискретно още вино, доля чашата й догоре, без Пипа да я помоли или да забележи: „Мило момиче“, помислих си, „Бог да те благослови, ще ти оставя такъв бакшиш, че ще ти се завие свят“. — Ако само се бях записала за прослушване във вторник или в четвъртък. Ако само бях се съгласила Уелти да ме заведе в музея тогава, когато искаше той… беше се опитвал да ме заведе да видя изложбата в продължение на седмици, държеше да я видя, преди да я разтурят… Но аз все си намирах по-интересно занимание. По-важно беше да отида на кино с приятелката ми Ли Ан, и какви ли не други неща. А между другото тя просто се изпари след инцидента — така и не я видях нито веднъж след онзи следобед, когато гледахме тъпия анимационен филм. Всички онези дребни знаци на съдбата, които съм пренебрегвала или не съм разтълкувала правилно, а всичко можеше да бъде различно, ако бях внимавала — ето, например Уелти толкова много настояваше да отидем по-рано, сигурно ме е молил десетина пъти, като че ли самият той е предчувствал, че нещо лошо ще се случи, моя беше вината, че бяхме там през онзи ден…

— Поне не си била изключена от училище.

— Изключен ли беше?

— Временно отстранен. Достатъчно лошо положение.

— Странно е да си помислиш… ако това не се беше случило, ако двамата не бяхме там през онзи ден… можеше и да не се познаваме. Какво мислиш, че бихме правили сега?

— Не знам — отвърнах, малко изненадан. — Дори не мога да си представя.

— Да, но би трябвало да имаш някаква идея.

— Не бях като теб. Нямах никакъв особен талант.

— А с какво се забавляваше?

— Нищо интересно. Обичайното. Компютърни игри, научна фантастика. Когато хората ме питаха какъв искам да стана, обикновено оригиналничех, и казвах, че искам да бъда Блейд Рънър, или нещо подобно.

— Боже, споменът за този филм ме преследва толкова често. Все си спомням за племенницата на Тайръл.

— Какво имаш предвид?

— Онази сцена, в която Рейчъл разглежда снимките на пианото. Когато се опитва да си изясни дали спомените й са нейни собствени или на племенницата на Тайръл. А често ми се случва и да се връщам към миналото, да търся някакви предвещания, нали разбираш? Неща, които е трябвало да забележа, а съм пропуснала?

— Слушай, ти си права, и аз често мисля така, но това нещо… поличби, знаци, интуиция, не е логично да е имало начин ти да… — защо все не успявах да довърша едно смислено изречение, когато бях около нея? — … мога ли да ти обясня колко шантаво звучи? Особено когато го казва някой друг? Да се обвиняваш, че не си успяла да предскажеш бъдещето?

— Е… може би, но доктор Каменцинд твърдеше, че с всички е така. При злополуки, катастрофи… около седемдесет и пет процента от жертвите са убедени, че е имало предупреждаващи знамения, които те са отхвърлили с лека ръка или не са осъзнали правилно, а при деца под осемнайсетгодишна възраст този процент е дори по-висок. Но това не означава, че не е имало такива знамения, нали?

— Не мисля, че нещата стоят така. Когато погледнеш назад, със сигурност. Но ми се струва, че това е по-скоро като колонка от цифри, в която събираш погрешно две числа в началото, и това проваля сумата. Връщаш се назад, виждаш грешката си — моментът, в който промяната би довела до различен изход.

— Но това е почти също толкова мъчително, нали? Да виждаш грешката, моментът, в който си постъпил погрешно, и да не бъдеш в състояние да се върнеш и да я поправиш? Моето прослушване… — тя отпи голяма глътка от виното — за участие в оркестъра на ученици, подготвящи се за „Джулиард“, учителката ми по солфеж беше казала, че може да получа мястото на втори флейтист, а ако се представя изключително добре, може би имам шансове и за първи. Струва ми се, това беше наистина нещо голямо, поне в известен смисъл. Но Уелти… — да, несъмнено бяха сълзи, блестяха на светлината на свещите — знаех, че не съм права да го врънкам да дойде с мен, нямаше никаква причина той да идва — Уелти ме глезеше безобразно дори докато майка ми беше жива, но когато тя почина, той започна да ме глези още повече, и да, денят беше важен за мен, но дали е бил толкова важен, колкото го представях аз? Не. Защото — тя вече плачеше, едва забележимо — аз дори не исках да отида в музея, исках той да дойде с мен, защото знаех, че ще ме заведе на обяд преди прослушването, където поискам — през онзи ден той трябваше да си остане у дома, имаше работа, а и на прослушването дори не се допускаха близки, щеше да му се наложи да чака долу, във фоайето…

— Знаел е какво върши.

Тя ме погледна така, като че ли бях казал възможно най-погрешното нещо; но аз знаех, че съм казал възможно най-правилното, стига само да можех да го облека както трябва в думи.

— През цялото време, докато бяхме заедно, той говореше само за теб. И…

— И какво?

— Нищо! — Притворих очи, замаян от виното, от нея, от невъзможността да й обясня. — Това е просто… бяха последните му мигове на тази земя, разбираш ли? И пространството, отделящо моя живот от неговия, беше много, много малко. Всъщност нямаше такова пространство. Имах чувството, че нещо се отвори между нас. Сякаш премина огромна светлина, в която се видя кое е истинско — кое има значение. Нямаше аз и той. Бяхме една и съща личност. Мислите ни бяха едни и същи… не се налагаше да говорим. Бяха само няколко минути, но можеше и да е било години, би могло все още да сме там. И, хм, знам, че това звучи странно — всъщност беше напълно налудничава аналогия, смахната, откачена, но не се сещах за друг начин да достигна до онова, което исках да кажа — чувала ли си за Барбара Гибъри, която ръководи онези семинари в Райнбек^[1], с регресиите към предишен живот? Реинкарнации, кармични връзки, всякакви такива неща? Души, които са били заедно в много животи? Знам, знам — казах, забелязал удивеното й (и леко изплашено) изражение — всеки път, когато се видя с Барбара, тя ми казва да припявам „Ум“ или „Рум“ или нещо такова, за да прочистя блокираните си чакри — „слабост на муладхара^[2]“ — не се занасям, такава диагноза ми постави, „изкореняване“… „свиване на сърцето“… „фрагментирано енергийно поле“. Просто си стоях с коктейл в ръка и се занимавах със свои неща, когато тя цъфна до мен и започна да ми обяснява какви храни трябвало да ям, за да се „заземя“… — тя започваше да губи интерес, забелязах — съжалявам, малко се отклоних от темата, работата е там, че — ами, поспорихме, всички тези неща ме дразнят ужасно. Хоуби също стоеше наблизо с едно голямо уиски, и попита „А какво ще кажеш за мен, Барбара? Трябва ли да ям кореноплодни зеленчуци? Или да се изправям на главата си?“, а тя просто го потупа по ръката и каза „О, не се безпокой, Джеймс, ти ВЕЧЕ си се издигнал на по-високо ниво.“

Това успя да я разсмее.

— Но Уелти… и той беше такъв. И той се беше издигнал на по-високо ниво. Наистина — не се шегувам. Говоря сериозно. Беше изключителна личност. Тези истории, които разказва Барбара — как гуру Еди-кой си сложил ръка върху главата й в Бирма и за една минута тя почувствала как в нея се просмуква ново познание и тя става различен човек…

— Ами, не знам, Евърет… разбира се, той никога не е виждал лично Кришнамурти, но…

— Да, да. — Евърет — не знаех защо този факт ме дразни толкова много — беше посещавал някакъв ръководен от гуру интернат в Южна Англия, където предметите имаха имена от рода на „Грижа за земята“ и „Мисъл за другите“. — Но аз имам предвид, че… имам чувството, че енергията на Уелти, неговото енергийно поле — Господи, това звучи идиотски, но не знам по какъв друг начин да го опиша — е с мен от онзи час досега. Той помогна на мен и аз на него. — Никога дотогава не бях формулирал докрай, гласно, тези неща пред никого, макар да вярвах в тях дълбоко в себе си. — В смисъл… мисля за него, той присъства, неговата личност е с мен. Искам да кажа… почти веднага след като дойдох да живея у Хоуби, аз се качих в магазина — нещо ме теглеше натам, беше инстинктивно, не мога да го обясня. Защото… интересувах ли се тогава от антики? Не. И по каква причина бих могъл да се интересувам? И все пак се озовах там. Започнах да преглеждам инвентарния му списък. Четях бележките, които беше писал в полетата на каталозите на аукционните къщи. В неговия свят, сред неговите вещи. Всичко там горе… привличаше ме като пламък. И не толкова аз го търсех — тези неща търсеха мен. Освен това, разбираш ли, преди да навърша осемнайсет години, никой не ме беше учил на тези неща, имах чувството, че вече са ми известни — отивах горе сам и вършех работата на Уелти. Например — кръстосах неспокойно крака — замисляла ли си се някога колко странно е това, че той ме изпрати в дома ви? Случайност… може би. Но на мен това не ми приличаше на случайност. Той сякаш ме беше разпознал, и ме изпращаше точно там, където трябваше да бъда, при хората, с които трябваше да бъда. Така че… да — поосъзнах се; говорех малко прекалено бързо, — да. Съжалявам. Нямах намерение да се разбъбрям така.

— Няма проблем.

Мълчание. Очите й, вперени в моите. Но за разлика от Китси — която винаги беше поне отчасти някъде другаде с мислите си, която ненавиждаше сериозните разговори, и в подобен момент сигурно щеше да търси с поглед сервитьорката или да направи първата лекомислена, смешна забележка, която й хрумнеше, за да попречи на мига да стане прекалено прочувствен — тя слушаше, беше изцяло с мен, и аз виждах ясно колко я натъжаваше моето състояние, че тъгата й ставаше още по-тежка поради това, че тя беше искрено привързана към мен: имахме много общи неща, духовна връзка, а също и емоционална, тя харесваше близостта ми, имаше ми доверие, желаеше ми доброто, искаше най-вече да ми бъде приятел; и докато някои жени биха могли да се надуват и да се наслаждават при вида на моята мъка, за Пипа не беше никак приятно да вижда как ме разкъсват чувствата ми към нея.