Дона Тарт
Щиглецът (152)

XXVII.

— Филмът те разстрои — казах импулсивно, когато излизахме от киното. — Съжалявам.

Тя ме погледна, сякаш шокирана, че съм забелязал. Излизайки, се бяхме озовали в един свят, озарен от приказна синкава светлина — валеше първият сняг, натрупал беше вече около пет инча по земята.

— Можехме да си тръгнем по-рано, ако ти се е искало.

В отговор тя само поклати някак замаяно глава. Снегът валеше като по вълшебство, като чиста идея за Севера, чистият Север от филма.

— О, не — каза тя с нежелание. — Искам да кажа, не че ми беше неприятно…

Хлъзгахме се по заснежената улица. Нито един от двамата не беше сложил подходящи обувки. Снегът скриптеше силно под стъпките ни и аз се вслушвах внимателно, очаквах я да продължи напред, готов да я хвана за лакътя в мига, в който се подхлъзнеше, но когато се обърна към мен, тя каза само:

— О, боже. Никога няма да успеем да вземем такси, нали?

Мислите ми препускаха. Ами вечерята? Какво да направя? Нима искаше да се прибере у дома! Мамка му!

— Не е толкова далече.

— О, знам, но… о, виж, ето едно! — възкликна тя и сърцето ми се сви, но за щастие някой взе таксито преди нас.

— Хей — подех аз. Бяхме близо до Бедфорд стрийт — светлини, заведения. — Какво ще кажеш, да опитаме там?

— Да вземем такси?

— Не, да хапнем нещо. — (Дали беше гладна? Моля те, Боже, нека е гладна!) — Или поне да седнем някъде за по едно питие.