Дона Тарт
Щиглецът (151)

XXVI.

По пътя натам не можех да се възпра да не се усмихвам и да не тананикам. А когато завих зад ъгъла и я видях да стои пред киното, се почувствах толкова смутен, че спрях за миг, за да се овладея, преди да забързам към нея, за да я поздравя, да поема пазарските торби (натоварена с покупки, тя бърбореше, разказвайки за изминалия ден), съвършено, съвършено щастие беше да стоя редом с нея на опашката, притиснати един към друг, защото беше студено, а после, когато влязохме, на червения килим, с цялата вечер пред нас, тя плесна с облечените си в ръкавици ръце: „О, искаш ли да ядем пуканки!“ „Разбира се!“, аз забързах към щанда, „Тук пуканките са страхотни…“, и после, докато влизахме в салона заедно, аз докосвах небрежно гърба й, усещах кадифената гладкост на палтото й, съвършено кафяво палто, съвършена зелена шапка, и съвършена, съвършена, малка, червенокоса глава — „Тук? Близо до пътеката?“; „Обичаш ли да си близо до пътеката?“ — бяхме ходили заедно на кино достатъчно пъти (общо пет), за да съм отбелязал къде обича да седи, освен това го знаех и от Хоуби, след дългите години, през които го разпитвах уж небрежно и доколкото се осмелявах за нейните вкусове, предпочитания и антипатии, за навиците й, подхвърлях случайно въпросите, никога повече от един наведнъж, в продължение почти на десетилетие, обича ли тя това, обича ли онова; и ето я и нея, обръща се към мен и ми се усмихва, усмихва се на мен! В киното имаше прекалено много хора, защото бяхме избрали прожекцията в седем вечерта, прекалено много хора, за да се чувствам добре, като се има предвид общата ми тревожност и ненавистта ми към претъпкани с хора места, а още хора продължаваха да влизат и след началото на филма, но на мен ми беше все едно, със същия успех можехме да сме и в някой окоп при Сома и немските войски да ни обстрелват — единственото, което имаше значение, беше тя до мен в тъмното, нейната ръка до моята. И музиката! Глен Гулд на пианото, с разчорлена коса, експанзивен, отметнал назад глава, пратеник от ангелските селения, вглъбен, погълнат от възвишеното. Непрекъснато хвърлях крадешком погледи към нея, не можех да се възпра; но измина половин час, преди да се осмеля да се обърна и да я погледна открито — профилът й се белееше в светлината от екрана — и осъзнах с ужас, че тя не се наслаждава на филма. Отегчаваше се. Не: беше разстроена.

Изчаках края на филма, чувствайки се ужасно, почти не го гледах. Или по-скоро го гледах, но от съвсем различен ъгъл: не виждах екстаза на феноменалния музикант; не виждах мистика, самотника, героично напуснал концертната сцена на върха на славата си, за да се оттегли в усамотение сред снеговете на Канада — а хипохондрика, беглеца, изолирал се от света. Параноика. Консуматорът на хапчета. Не: наркомана. Маниака: постоянното носене на ръкавици, фобията от зарази, целогодишното увиване в шалове, треперещ, разтърсван от компулсивни разстройства. Изгърбения, будуващ нощем особняк, толкова неуверен дори в най-елементарните си контакти с хората, че (в едно интервю, което внезапно започнах да възприемам като мъчително) беше попитал един звукозаписен инженер дали не могат да отидат при адвокат, за да бъдат законно обявени за братя — някаква трагична версия от залеза на гения, напомняща ми как двамата с Том Кейбъл притискахме порязаните си палци един в друг в тъмния заден двор на тяхната къща, или нещо още по-странно — как на детската площадка Борис бе взел ръката ми, разкървавена при кокалчетата, с които го бях ударил, и я бе притиснал към собствената си окървавена уста.