Дона Тарт
Щиглецът (150)

XXV.

Цял ден практически не бях на себе си от вълнение заради предстоящата вечер. Долу, в магазина (където бях прекалено ангажиран с купувачи на коледни подаръци, за да посветя цялото си внимание на плановете си), мислех какво да облека (нещо по-неофициално, не костюм, нищо прекалено изискано) и къде да я заведа на вечеря — нищо прекалено претенциозно, нищо, което би я накарало да застане нащрек или да изглежда като демонстрация на възможности, и все пак наистина специално, едновременно специално и чаровно, и достатъчно тихо, за да можем да разговаряме, и не прекалено далеч от „Филм Форум“ — освен това тя от доста време не живееше в Ню Йорк, вероятно щеше да й бъде приятно да види нещо ново („О, това малко заведение ли? Да, чудесно е, радвам се, че ти хареса, истинска находка“), но като изключим всичко изброено (при това най-важно беше да е тихо, по-важно от храната и местоположението, не исках да я водя на място, където щеше да ни се налага да крещим), трябваше и да има шанс да намерим места там — а съществуваше и проблемът с вегетарианската храна. Трябваше да е прелестно място. Не прекалено скъпо, за да предизвиква напрежение. Не биваше да създавам впечатление, че се престаравам; отиването ни там трябваше да изглежда случайно, непреднамерено. Как, по дяволите, можеше да живее с този тъпанар Евърет? С ужасните му дрехи, заешките зъби и вечно учудения поглед? Който създаваше впечатление, че представата му за страхотно прекарване е порция кафяв ориз с водорасли от тезгяха в дъното на магазина за здравословни храни?

И така, времето преминаваше пълзешком; а после стана шест часът и Хоуби се прибра, след като бе прекарал деня навън с Пипа, и надникна в магазина.

— Така! — каза той след кратко мълчание, с онзи весел, но предпазлив тон, който ми напомняше (неприятно) на тона, който възприемаше майка ми по отношение на баща ми, когато се прибереше и го завареше напрегнат, в началото на емоционален подем. Хоуби знаеше за чувствата ми към Пипа — никога не му бях говорил за тях, не бях споменавал и дума, но той знаеше; а дори досега да не знаеше, щеше да му стане съвсем ясно (както и на първия непознат, влязъл от улицата) — от главата ми почти буквално изхвърчаха искри. — Как вървят нещата?

— Прекрасно! Как мина денят ви?

— О, чудесно — каза той с облекчение. — Успях да намеря места за обяд в „Юниън Скуеър“, седяхме на бара, ще ми се и ти да беше с нас. После се отбихме у Мойра, и тримата отидохме до сградата на Азиатското общество^[1], а сега тя отиде да потърси коледни подаръци. Каза, че ти… ъъ, че ще се срещнете по-късно тази вечер? — уж небрежно, но със скритото безпокойство на родител, питащ се дали трудният тийнейджър няма да направи беля, ако му даде колата. — Във „Филм Форум“?

— Точно така — казах смутено. Не исках той да знае, че ще я водя на филма за Глен Гулд, защото беше наясно, че вече съм го гледал.

— Тя каза, че ще гледате филма за Глен Гулд?

— Ами… ъъ, ужасно ми се искаше да го видя пак. Не й казвай, че съм го гледал — казах импулсивно, а после: — Каза ли й…

— Не, не — каза той припряно и се изправи, — не съм.

— Ами, хм…

Хоуби се почеса по носа.

— Виж, убеден съм, че филмът е страхотен. И на мен много ми се иска да го видя. Но не тази вечер — допълни той бързо, — някой друг път.

— О… — Ужасно се стараех да създам впечатление, че съжалявам, но не успявах.

— Така или иначе, да поема ли магазина вместо теб? Ако искаш да се качиш горе, да се измиеш и приготвиш? Трябва да тръгнеш не по-късно от шест и половина, ако искаш да отидеш дотам пеш, нали знаеш.