Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

VIII.

Настана моментът, когато една фирма, занимаваща се с пренасяне на мебели, щеше да изпрати хора да опаковат вещите на майка ми и да ги закарат някъде на склад. Но преди те да влязат в апартамента, аз трябваше да отида там, за да отделя нещата, които исках да имам и онези, от които имах нужда. Картината присъстваше в съзнанието ми като едно далечно дразнене, несъразмерно слабо в сравнение с действителната й значимост, все едно че беше някакъв училищен проект, който все забравях да довърша. Трябваше в определен момент да я върна в музея, но все още не бях измислил как да го направя, без да предизвикам огромна суматоха.

Вече бях пропуснал една възможност да я върна — когато госпожа Барбър бе отпратила някакви детективи, дошли да ме търсят. Тоест аз разбрах, че са били детективи (или може би дори от криминалната полиция) от онова, което ми каза Келин, момичето от Уелс, което се грижеше за най-малките деца. Прибирала Тоди от детската градина, когато се появили непознатите и питали за мен.

— Цивилни, нали разбираш? — каза тя и повдигна многозначително едната си вежда. Беше пълно момиче, говореше много бързо и бузите й бяха винаги така зачервени, сякаш бе стояла до открит огън. — Имаха такъв един вид.

Бях прекалено уплашен, за да я попитам какво разбира под „такъв един вид“; а когато влязох плахо при госпожа Барбър, за да разбера какво ще каже тя по въпроса, се оказа, че тя е заета.

— Извинявай — каза го, без да ме погледне, — имаш ли нещо против да поговорим за това по-късно?

След половин час щяха да запристигат гостите, сред тях един прочут архитект и прочут балетист от нюйоркския балет; тя нервничеше, защото закопчалката на колието й беше нестабилна, а и климатикът не работеше, както трябва.

— Неприятности ли ще имам?

Изтърсих го, без да съзнавам какво говоря. Госпожа Барбър се закова на място.

— Тио, не ставай смешен — отвърна тя. — Бяха много мили, много деликатни, просто не мога да ги оставя да се навъртат тук точно сега. Появиха се, без да се обадят предварително по телефона. Така или иначе, обясних им, че моментът не е подходящ, което те, разбира се, забелязаха и сами. — Тя посочи служителите от кетъринга, които шетаха насам-натам и техника, стъпил на стълба, който надничаше във вентилационната шахта, светейки си с фенерче. — Хайде, бягай. Къде е Анди?

— Ще се прибере след час. За часа по астрономия ги заведоха в планетариума.

— Е, ядене има в кухнята. Нямам много излишни тарталети, затова пък можете да ядете колкото си искате от малките сандвичи. А след като разрежат тортата, нямам нищо против да си вземете и от нея.

Говореше така безгрижно, че три дни по-късно, когато посетителите дойдоха да ме търсят в час по геометрия, аз бях забравил напълно за тях — единият млад, другият — по-възрастен, безлично облечени, те почукаха учтиво на отворената врата.

— Може ли да се видим с Тиодор Декър? — обърна се по-младият мъж с черти на италианец към господин Боровски, докато по-възрастният оглеждаше добродушно класната стая.

— Искаме само да поговорим с теб, нали нямаш нищо против? — каза по-възрастният, докато вървяхме към всяващата страх стая за разговори, където щеше да се проведе срещата с господин Биймън и майка ми в деня, когато тя загина. — Не се плаши.

Беше чернокож, с много тъмен цвят на кожата и сива козя брадичка — изглеждаше суров, но и симпатичен, като готино ченге от телевизионен сериал. — Просто се опитваме да възстановим много събития от онзи ден и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш.

Първоначално се бях стреснал, но когато той каза „Не се плаши“, му повярвах — докато не отвори вратата на стаята. Там седяха моето проклятие, господин Биймън, наперен както винаги, с костюм с жилетка и часовник на верижка; Енрике, социалният работник; госпожа Суонсън, училищният психолог (същата, която ми беше казала, че ще се почувствам по-добре, ако замерям някое дърво с ледени кубчета); Дейв, психиатърът, както обикновено с черни джинси „Ливайс“ и черно поло — и най-неочакваното — госпожа Барбър, с обувки с високи токчета и перленосив костюм, който изглеждаше така, сякаш струваше повече от месечните заплати на всички останали, които се бяха събрали в тази стая, взети заедно.

Паниката сигурно се бе изписала ясно на лицето ми. Може би нямаше да бъда чак толкова уплашен, ако разбирах малко по-ясно нещо, което по онова време не осъзнавах докрай: че бях малолетен и че ако бях подложен на официален разпит, присъствието на родител или настойник бе задължително — именно затова бяха повикани всички, за които най-общо се приемаше, че защитават интересите ми. Но единственото, което разбрах, когато видях всички тези хора и касетофона насред масата, беше, че някакви официални лица са се събрали, за да решат съдбата ми и да се разпоредят с мен така, както намерят за добре.

Седях вдървено и търпеливо отговарях на встъпителните им въпроси (имам ли хобита? спортувам ли?), докато на всички не стана ясно, че общите приказки не спомагат особено да се отпусна.

Би звънецът за края на часа. Откъм коридора се чуваше как хлопат вратичките на шкафчетата, долитаха далечни гласове.

Свършен си, Талъм — подвикна злорадо някакво момче.

Мъжът с вид на италианец — беше се представил като Рей — придърпа стол и седна пред мен, така че коленете ни почти се опираха. Беше млад, но пълен, приличаше на добродушен шофьор на лимузина, а очите му със смъкнати външни ъгълчета изглеждаха влажни, сълзящи, сънливи, като че ли пиеше.

— Искаме само да разберем какво си спомняш — каза той. — Да се поровим в паметта ти, да си съставим някаква обща картина за онази сутрин, нали разбираш? Защото може би, спомняйки си някои дреболии, може да си припомниш нещо, което да ни бъде от полза.

Седеше толкова близо до мен, че долавях миризмата на дезодоранта му.

— Какво например?

— Например какво си ял на закуска онази сутрин. Това е добро за начало, какво ще кажеш?

— Ами… — бях се вторачил в златната гривна с плочка с личните му данни, която носеше на китката си. Въпросът не беше от онези, които очаквах да ми зададат. Истината беше, че онази сутрин не бяхме закусили изобщо, защото имах неприятности в училище и мама ми беше сърдита, но се притеснявах да го кажа.

— Не си ли спомняш?

— Палачинки — изтърсих в отчаянието си.

— О, така ли? — Рей впери в мен проницателния си поглед. — Майка ти ли ги направи?

— Да.

— А какво сложи в тях? Боровинки, шоколад?

Кимнах.

— И двете?

Чувствах, че всички ме гледат. После господин Биймън каза — така високопарно, сякаш се намираше в час по обществен морал:

— Не е необходимо да си измисляш отговор, ако не си спомняш.

Цветнокожият, който седеше в ъгъла с бележник, хвърли към господин Биймън остър, предупреждаващ поглед.

— Всъщност се забелязват някои нарушения в паметта — намеси се с тих глас госпожа Суонсън, която си играеше с очилата, окачени на шията й на верижка. Беше вече баба, носеше дълги бели ризи, а дългата си сива коса носеше на плитка, падаща на гърба. Учениците, изпращани в кабинета й за консултации, я наричаха „Свами“[1]. По време на срещите ни в училище, като изключим съвета за ледените кубчета, ме беше научила как да вдишвам и издишвам на три етапа, за да освобождавам емоциите си, и ме беше накарала да рисувам мандала, представляваща нараненото ми сърце. — Ударил е главата си, нали, Тио?

— Така ли е? — попита Рей, поглеждайки ме открито.

— Да.

— Прегледа ли те лекар?

— Не веднага — обади се госпожа Суонсън.

Госпожа Барбър кръстоса краката си в глезените.

— Отведох го в спешното отделение на болницата „Ню Йорк Презбитериън“ — каза тя спокойно. — Когато го доведоха в дома ми, се оплакваше от главоболие. Погрижихме се за това след един ден. Като че ли преди това никой не се беше сетил да го попита пострадал ли е по някакъв начин.

Енрике, социалният работник, понечи да възрази, но след като по-възрастният, цветнокож полицай (припомних си името му, беше Морис) го изгледа предупредително, замълча.

— Виж какво, Тио — поде Рей и ме потупа по коляното. — Знам, че имаш желание да ни помогнеш. Искаш да ни помогнеш, нали?

Кимнах.

— Прекрасно. А ако се случи да те питаме за нещо, а ти не знаеш отговора, можеш спокойно да кажеш, че не знаеш.

— Искаме просто да нахвърляме цял куп въпроси, и да видим дали ще откриеш в паметта си нещо, свързано с някой от тях — каза Морис. — Съгласен ли си?

— Имаш ли нужда от нещо? — вгледа се Рей внимателно в мен. — Може би вода? Газирана?

Поклатих глава. На територията на училището не се позволяваше употребата на газирани напитки — в момента, когато господин Биймън се обади:

— Съжалявам, на територията на училището не се позволява употребата на газирани напитки.

Рей направи гримаса, с която сякаш казваше: „Я стига бе“ — не бях сигурен дали господин Биймън го видя или не.

— Съжалявам, моето момче, опитах — каза той, обръщайки се към мен. — По-късно мога да изтичам и да ти донеса нещо безалкохолно от бакалията, ако искаш, става ли? И така. — Той плесна с ръце. — Колко време беше изминало според теб от момента, когато влязохте с майка ти в музея, до първата експлозия?

— Струва ми се, около час.

— Струва ти се или си уверен?

— Струва ми се.

— Мислиш, че може да е било повече от час? Или по-малко?

— Не мисля, че е било повече от час — отвърнах след дълга пауза.

— Опиши ни собствените си спомени за инцидента.

— Не видях какво се случи — казах аз. — Всичко си беше наред, после — гръмовен проблясък и трясък.

— Гръмовен проблясък?

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че трясъкът беше гръмовен.

— Ти каза трясък — намеси се Морис, пристъпвайки напред. — Как мислиш, ще можеш ли да ни опишеш в по-големи подробности как прозвуча този трясък?

— Не знам. Просто беше… много силен — добавих, когато те продължиха да ме гледат, като че ли очакваха да кажа още нещо.

В настаналото мълчание долових едва чуто кликване: госпожа Барбър, свела глава, дискретно проверяваше съобщенията на своя „блекбъри“.

Морис се покашля.

— А някаква миризма?

— Моля?

— Да си доловил някаква конкретна миризма в моментите непосредствено преди взрива?

— Не, не мисля.

— Съвсем нищо? Сигурен ли си?

Докато въпросите продължаваха да се сипят — все едни и същи, в променена поредност, за да ме объркат, а от време на време се появяваше и по някой нов — аз събрах сили, очаквайки напразно да стигнат до картината. Просто щях да си призная и да приема последиците, без значение какви щяха да бъдат те (вероятно много сериозни, тъй като по всичко личеше, че скоро грижите за мен щяха да бъдат поети от държавата). В два случая едва не издърдорих всичко в страха си. Но колкото повече въпроси задаваха (къде съм бил, когато съм получил удара по главата? кого съм видял и с кого съм разговарял, слизайки надолу?), все повече ми ставаше ясно, че те нямат и най-слаба представа от онова, което се бе случило с мен — нито в коя зала съм бил, когато избухна бомбата, нито дори от кой изход съм напуснал сградата.

Разполагаха с план на музея; залите бяха отбелязани не с имена, а с номера — 19А и 19В, номера и букви в подобие на лабиринт, стигащи до 27.

— Тук ли беше при първата експлозия? — питаше Рей и сочеше. — Или тук?

— Не знам.

— Не бързай.

— Не знам — повторих с известно отчаяние. Схемата на залите имаше смущаващия вид на нещо, създадено от компютър, като част от видеоигра или възстановката на бункера на Хитлер, която бях видял по телевизионния канал „Хистъри“, нещо, което в действителност ми се струваше неразбираемо и не можех да свържа с пространствата — такива, каквито ги помнех.

Той посочи към друго място и каза:

— Виждаш ли този квадрат? Това е експозиционен панел с картини, окачени на него. Знам, че помещенията ти изглеждат еднакви, но може би ще успееш да си спомниш къде си бил, ориентирайки се по него?

Взирах се отчаяно в схемата и не отговарях. (Всичко ми е изглеждало така непознато донякъде и защото те са ми показвали онази част от сградата, където е била намерена майка ми — през доста зали от мястото, където бях аз, когато се взриви бомбата — но аз разбрах това доста по-късно).

— Не си забелязал никого на излизане — каза окуражаващо Морис, повтаряйки това, което вече им бях казал.

Поклатих глава.

— Съвсем нищо ли не си спомняш?

— Е, искам да кажа… покрити тела. Разхвърляни спасителни съоръжения.

— Но не и някой, който да е излизал от зоната на експлозията или да е влизал там.

— Не видях никого — повторих упорито. Вече бяхме говорили за това.

— Следователно не си видял и никакви пожарникари или хора от спасителните екипи.

— Не.

— Предполагам, тогава може да кажем със сигурност, че те вече са били получили заповед да напуснат сградата по времето, когато ти си дошъл на себе си. Следователно говорим за период от около четиридесет минути до час и половина след първата експлозия. Можем ли да твърдим това със сигурност?

Свих отпаднало рамене.

— Това „да“ ли означава или „не“?

Взирах се в пода.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам — повторих аз, а последвалото мълчание беше толкова дълго и смущаващо, та ми се стори, че няма да издържа и ще се разплача.

— Спомняш ли си втория взрив?

— Извинете, че се намесвам — обади се господин Биймън, — но това действително ли е необходимо?

Рей, който ме разпитваше, се извърна.

— Моля?

— Не съм убеден, че разбирам на какво основание бива подлаган на всичко това.

Съхранявайки старателно неутрален тон, Морис отвърна:

— Проучваме местопрестъпление. Нашата работа е да открием какво се е случило там.

— Да, но вие несъмнено разполагате с други възможности за действие в такива рутинни случаи. Бих предположил, че там вътре е имало всевъзможни охранителни камери.

— Няма спор — намеси се рязко Рей. — Само че камерите не могат да заснемат нищо през дима и прахта. Или ако в резултат на взрива са изкривени така, че гледат към тавана. Да видим сега — той се облегна с въздишка на стола си. — Ти спомена дим. Усети миризмата му или го видя?

Кимнах.

— Кое от двете? Помириса го или го видя?

— И двете.

— Откъде идваше според теб?

Канех се отново да кажа, че не знам, но се оказа, че господин Биймън не е изказал докрай съображенията си.

— Простете, но аз изобщо не мога да разбера каква е ползата от охранителните камери, ако те не са в състояние да функционират при авария — каза той, обръщайки се към всички в стаята. — При сегашното ниво на технологиите, и толкова много предмети на изкуството…

Рей се обърна, за да му отвърне гневно, но застаналия в ъгъла Морис вдигна ръка и каза на висок глас:

— Момчето е важен свидетел. Системата за наблюдение не е проектирана да оцелее в такава ситуация. А сега, извинете, но ако не можете да се въздържите с коментарите си, ще се наложи да ви помолим да напуснете, сър.

— Аз съм тук в качеството си на застъпник на детето. Имам право да задавам въпроси.

— Не и ако нямат пряка връзка с благосъстоянието на детето.

— Странно, според мен става дума точно за това.

В този момент Рей се завъртя на стола, който беше поставил срещу мен.

— Сър, ако продължавате да възпрепятствате хода на разпита, ще се наложи наистина да напуснете — каза той.

— Нямам никакво намерение да ви преча — заяви господин Биймън в последвалото напрегнато мълчание. — Уверявам ви, през ум не ми минава подобно нещо. Продължавайте, моля. — Той махна раздразнено с ръка. — Не бих искал да ви възпирам.

Въпросите продължаваха. Откъде е идвал димът? Какъв е бил цветът на забелязания от мен отблясък? Кой е влизал в тази зона и е излизал от нея преди взрива? Забелязал ли съм нещо необичайно, каквото и да е то, преди взрива или след него? Гледах снимките, които те ми показваха — невинни, безизразни лица, не познавах нито един от тези хора. Паспортни снимки на туристи азиатци и на пенсионери, майки и пъпчиви тийнейджъри, усмихващи се на син фон във фотоателиета — обикновени лица, лица, които се забравят лесно, и все пак с някакво трагично излъчване. После разпитващите се върнаха към схемата. Дали не бих се опитал, за последен път, да определя на картата мястото, на което съм се намирал? Тук или тук? Или може би тук?

— Не помня.

Повтарях тези думи отново и отново: отчасти защото наистина не можех да бъда сигурен, отчасти защото се страхувах и ужасно ми се искаше разпитът да приключи, но и защото в стаята цареше подчертано напрежение и нетърпение; другите възрастни явно бяха се споразумели негласно, че аз не знам нищо и трябва да бъда оставен на спокойствие.

После изведнъж всичко приключи.

— Тио — каза Рей, изправи се и постави месестата си ръка на рамото ми, — искам да ти благодаря, приятелю, задето направи за нас, каквото можа.

— Няма проблем — отвърнах, смутен от изненадващо рязкото приключване на разговора.

— Знам отлично колко трудно ти беше. Никой, наистина никой не би поискал да си припомня такива неща. То е, все едно че — той очерта с ръце нещо като рамка за картина — събираме части на пъзел, опитваме се да си изясним какво се е случило там вътре, а ти може би разполагаш с някои части от пъзела, които никой друг не може да даде. Наистина ни помогна много, като се съгласи да поговориш с нас.

— Ако си спомниш още нещо — каза Морис, привеждайки се, за да ми подаде една визитна картичка (която госпожа Барбър бързо грабна и прибра в чантата си), — ще ни се обадиш, нали? Ще му напомните, нали, госпожо — обърна се той към госпожа Барбър, — да ни се обади, ако има още нещо, което да ни каже? Служебният номер е на картичката, но — той извади от джоба си химикалка, — бихте ли ми я върнали за момент, ако обичате?

Госпожа Барбър отвори безмълвно чантата си и му върна картичката.

— Така, така. — Той щракна с химикалката и надраска някакъв телефонен номер на гърба. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Можете да оставите съобщение в офиса, разбира се, но ако не ме откриете там, ми се обадете на мобилния, става ли?

Докато всички се тълпяха на вратата, госпожа Суонсън се насочи с плавната си походка към мен и обгърна раменете ми с ръка с присъщата си непринуденост.

— Здрасти — каза тя, като че ли бяхме първи приятели. — Как вървят нещата?

Отклоних поглед и направих гримаса, която трябваше да означава „добре, струва ми се“.

Тя погали ръката ми, като че ли бях любимата й котка.

— Браво на теб. Знам, че трябва да е било много тежко. Искаш ли да се отбиеш в кабинета ми за няколко минути?

Забелязах с ужас, че Дейв, психиатърът, се навърта зад нея, зад него пък стоеше Енрике, социалният работник, с ръце на кръста и нетърпелива полуусмивка на устните.

— Моля ви — казах, а отчаяното ми нежелание сигурно се е долавяло в гласа ми, — искам да се върна в час.

Тя стисна ръката ми над лакътя; забелязах как хвърли поглед към Дейв и Енрике. После отвърна:

— Разбира се. Къде е следващият ти час? Ще те заведа.

Бележки

[1] Свами — от санскрит, аскет или йога, посветен в религиозен орден, почетна титла. — Б.пр.