Дона Тарт
Щиглецът (148)

XXIII.

Всичко, свързано с Китси, беше пропъдило временно посещението на Борис от мислите ми, но — веднага щом заспах — споменът се върна, промъквайки се в сънищата ми. Два пъти се събуждах и сядах в леглото, изправен като свещ: единия път, защото видях в кошмара си как някаква врата се отваря в хранилището, докато отпред жени със забрадки се боричкаха над куп дрехи, разпродавани на старо; после — след като задрямах отново и се озовах в друга сцена от същия сън — видях хранилището като нестабилно оградено със завеси пространство, открито към небето, развяващи се платнени стени, недостатъчно дълги, за да докосват тревата. Отвъд се виждаха зелени поля и момичета в дълги бели дрехи: картина, която незнайно защо почувствах като някакъв ритуал, зареден с такъв смъртен ужас, че се събудих задъхан.

Погледнах телефона си — четири часът сутринта. След като се въртях мъчително в продължение на половин час, седнах, гол до кръста, в леглото, и — чувствайки се като мошеник от френски филм — запалих цигара, взирайки се в Лексингтън Авеню, почти напълно пусто в този час: таксита, които вече се прибираха или тъкмо излизаха на работа, кой знае кое от двете. Но сънят, който ми се стори пророчески, отказваше да изчезне и тегнеше над мен като отровни изпарения, сърцето ми все още се блъскаше от спомена за ужаса от онзи простор, усещането за откритост, за опасност.

„Трябва да бъде застрелян“. Бях се притеснявал достатъчно много за картината, дори когато вярвах, че е на сигурно място години наред (както ме уверяваше брошурата на хранилището, със сериозен, професионален тон), в съгласувана с изискванията за съхранение атмосфера, при 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента влажност. Такова нещо не можеше да се съхранява на произволно място. Не можеше да понесе студ, горещина, влага или директно излагане на слънце. Изискваше съобразена с определени стандарти среда, също като онези орхидеи в цветарския магазин. Представата, че може да се намира зад пещ за пица, беше достатъчна, за да започне идолопоклонническото ми сърце да се блъска в различна, но сродна версия на ужаса, който ме бе обзел, когато се боях, че може да изхвърлят горкия Попчик от автобуса: в дъжда, сред пустошта, на пътя.

И в края на краищата — колко дълго бе престояла картината при Борис? Борис? Та дори Хорст, който се представяше за любител на живописта, не остави у мен впечатлението, че обръща особено внимание на изискванията за съхранение на картини в жилището си. Изобилстваха ужасяващи възможности: „Буря в Галилейско море“ на Рембранд, единственият морски пейзаж, рисуван от него, според слуховете била почти унищожена поради неправилно съхранение. „Любовното писмо“, шедьовърът на Вермеер, изрязан от рамката си от някакъв хотелски келнер, с олющена боя и омачкан, защото бил крит под матрак. „Бедност“ на Пикасо и „Пейзаж от Таити“ на Гоген — повредени от вода, след като някакъв кретен ги крил в обществена тоалетна. В моята маниакална интерпретация историята, която ме измъчваше най-силно, беше онази с „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо, открадната от църквата „Сан Лоренцо“ — казват, била съдрана така небрежно при свалянето от рамката, че колекционерът, поръчал кражбата, избухнал в плач, когато я видял и отказал да я приеме.^[1]

Забелязах, че телефонът на Китси не е на обичайното си място: гнездото за зареждане на перваза на прозореца, откъдето тя грабваше първо него, веднага щом станеше сутрин. Понякога, когато се будех посред нощ, виждах синкавата му светлина от нейната страна на леглото, под завивките, в нейното тайно гнездо сред чаршафите. „О, просто погледнах колко е часът“, казваше тя, ако се търкулнех сънливо към нея, за да разбера какво прави. Представих си, че той сега е изключен и скрит дълбоко в чантата от кожа на алигатор, сред обичайната за Китси бъркотия от гланцове за устни, визитни картички, шишенца с мостри на парфюми и свободно търкалящи се банкноти, изпомачкани двайсетачки, които изпадаха от чантата всеки път, когато тя вадеше четката си за коса. Там, в тази ароматна джунгла, Кейбъл щеше да се обажда упорито нощем, щеше да оставя многобройни съобщения и записи на гласовата поща, за да може тя да ги намери, когато се събуди на сутринта.

За какво ли говореха? Какво си казваха един на друг? Колкото и да е странно, струваше ми се лесно да си представя тяхното общуване. Весело бърборене, лукаво усещане за съучастничество. Представях си как Кейбъл я нарича с глупави галени имена в леглото и я гъделичка, а тя пищи.

Изгасих цигарата си, натискайки я ожесточено. Без форма, без смисъл, без значение. Китси не обичаше да пуша в спалнята й, но сега се съмнявах, че щеше да каже нещо, когато откриеше цигарата, смачкана в кутийката от лиможки порцелан на тоалетната й масичка. За да разбираш света, понякога можеше да се съсредоточиш само върху една много малка част от него, да се взираш в най-близкото и да го приемаш като образец на цялото; но откакто картината ми се изплъзна, аз се чувствах удавен, заличен в огромен простор — не само от предсказуемия безкрай на времето и пространството, но и от непреодолимото разстояние между хората, дори когато са съвсем близо един до друг, и в пристъп на световъртеж си спомнях за всички места, на които бях живял, и мислех за всички места, които не бях виждал; един изгубен, огромен, непознаваем свят, мръсен лабиринт от градове и улички, пепел, понесена надалеч от вятъра и враждебен безкрай, пропуснати връзки, изгубени завинаги неща, и моята картина, понесена от този мощен поток, люшкаща се някъде далеч по вълните: мъничка частица от човешкия дух, бледа искра, трепнала по тъмно море.