Дона Тарт
Щиглецът (147)

XXII.

Така че аз прекарах нощта там — по-късно си поръчахме вечеря вкъщи, после отново си легнахме. Но макар че на определено ниво беше много лесно да се преструваме, че всичко е както преди (защото нима и двамата не бяхме се престрували от самото начало по един или друг начин?), на друго ниво аз имах чувството, че се задушавам от тежестта на всичко неизвестно и неизказано, натрапващо се между нас, и после, когато тя вече спеше, сгушила се в мен, аз лежах буден и се взирах през прозореца, чувствайки се напълно сам. Мълчанията през тази вечер (все по моя вина, не по вина на Китси — дори в крайно тежки ситуации Китси никога не губеше дар слово) и сякаш непреодолимото отдалечаване между нас ми напомни много силно за времето, когато бях шестнайсетгодишен и никога нямах и най-далечна представа какво да говоря и върша заедно с Джули, която, макар че трудно можеше да бъде наречена моя приятелка, несъмнено беше първата жена, която аз приемах като такава. Бяхме се срещнали пред магазина за алкохол близо до река Хъдсън, аз стоях отвън с пари в ръка, и чаках някой да влезе, за да го помоля да ми купи някаква бутилка, когато тя се появи с развяващи се одежди иззад ъгъла, като прилеп, в някакъв футуристичен тоалет, който изобщо не хармонираше с тежката й походка и вида й на селско момиче, грозноватото й, но симпатично лице на домакиня от прериите от началото на двайсети век.

— Ей, хлапе — тя измъкна от чантата собствената си бутилка вино, — вземи си дребните. Не, наистина. Не си струва да се споменава. Тук, на студа ли ще стоиш, за да я изпиеш?

Беше двайсет и седемгодишна, почти дванайсет години по-голяма от мен, приятелят й тъкмо завършваше колеж по мениджмънт в Калифорния — и от самото начало беше ясно, че когато приятелят се прибираше, аз не трябваше да се отбивам или изобщо да се опитвам да се свържа с нея. И двамата знаехме това. Не й се наложи изобщо да го казва. Изкачвайки тичешком петте етажа до ателието й през редките (за мен) следобеди, когато ми беше позволено да я виждам, аз винаги преливах от думи и емоции, толкова много, че едва ги удържах, но всичко, което имах намерение да й кажа, винаги се изпаряваше в мига, когато тя отвореше вратата и вместо да успея да поддържам разговор като нормален човек поне в продължение на няколко минути, вместо това аз се влачех безмълвно и отчаяно на три крачки зад нея, докато тя шляпаше боса из ателието с артистична елегантност, говорейки непринудено, извиняваше се за мръсните дрехи, търкалящи се по пода, и за това, че е забравила да купи стек бира — дали бих искал да изтичам до долу, за да й купя? — докато в даден момент аз в буквалния смисъл й се нахвърлях, прекъсвайки я посред изречението, и я повалях на дивана, понякога толкова ожесточено, че очилата ми отхвърчаха. Всичко това беше толкова прекрасно, та ми се струваше, че ще умра, но после, когато лежах буден, ми призляваше от самота — бялата й ръка върху завивката, запалването на уличните светлини, и очаквах с ужас да стане осем часа, когато тя трябваше да стане и да се облече, за да тръгне на работа, в един бар в Уилямсбърг, където не можех да вляза, за да я посетя, защото не бях навършил необходимите години. А дори не бях обичал Джули. Бях й се възхищавал, бях се пристрастил към срещите ни, завиждах на самоувереността й, и дори малко се боях от нея; но не я обичах наистина, както и тя не обичаше мен. Не бях чак толкова убеден, че обичам и Китси (поне не по начина, по който ми се искаше да я обичам навремето), но все пак беше учудващо, че се чувствам толкова зле, като се имаше предвид, че вече бях преживявал нещо подобно.