Дона Тарт
Щиглецът (142)

XVII.

Докато слизахме надолу, в клетката на старомодния асансьор изведнъж ни обгърна мълчание: чуваха се само стърженето на зъбчатите колела и скърцането на макарите.

Навън времето се беше прояснило.

— Хайде — каза Борис, поглеждайки нервно нагоре по улицата — беше извадил телефона си от джоба на палтото — хайде да пресечем, давай…

— Какво — попитах — ако побързахме, щяхме да хванем светофара — на 911 ли се обаждаш?

— Не, не — отвърна някак объркано Борис, избърса носа си и се озърна — не искам да стоим тук и да чакаме колата, обаждам се да ни вземе от другата страна на парка. Ще го прекосим пеш. Понякога тези хлапета действително прекаляват с ударните дози — каза той, когато забеляза, че поглеждам тревожно обратно към голямата къща. — Не се притеснявай, ще се оправи.

— Не ми изглеждаше така.

— Не, но нали дишаше, а Хорст има „Наркан“. С него ще го извади моментално от това състояние. Като по магия, виждал ли си как става? Хвърля те моментално в абстиненция. Чувстваш се отвратително, но пък оживяваш.

— Би трябвало да го отведат в някое спешно отделение.

— Защо? — осведоми се трезвомислещо Борис. — Какво ще му направят в спешното отделение? Ще му бият „Наркан“, ето какво. Хорст ще му го бие по-бързо, отколкото ще успеят те. И да, така е — той ще дойде на себе си, повръщайки, и ще има чувството, че някой е забил нож в главата му, но по-добре там, отколкото в линейката — БУМ, разкъсват му ризата, захлупват го с кислородна маска, бият му шамари, за да се свести, намесва се полиция, всички се държат строго и осъдително — повярвай ми, това с „Наркан“ е много, много жестоко изживяване, достатъчно зле се чувстваш, когато дойдеш на себе си, дори без да си в болница, без ярките светлини и крайно неодобрителното и враждебно поведение на всички наоколо, отнасят се с теб като с боклук, „наркоман“, „свръхдоза“, всички те гледат лошо, а може и да не те пуснат да си вървиш у дома, когато пожелаеш, може да те набутат в психиатрията, появяват се хора от социалните служби, за да ти изнесат великата лекция под надслов „Има толкова неща, за които си струва да се живее“, а може би, отгоре на всичко, ще последва и любезната визита на ченгетата… чакай — прекъсна се той, допълни — момент, моля — и заговори по телефона на украински.

Мрак. Под мъгливите, светли ореоли на уличните лампи — паркови пейки, лъскави от дъжда, кап, кап, кап, подгизнали, черни дървета. Жвакащи алеи, застлани с дебел слой листа, тук-там по някой самотен чиновник, забързан към дома. Борис — свел глава, с ръце в джобовете, вперил поглед в земята — беше приключил разговора и си мърмореше нещо под нос.

— Извинявай, не те чух — казах, хвърляйки кос поглед към него.

Борис сви устни, тръсна глава.

— Улрика — каза той мрачно. — Тази кучка! Тя отвори вратата.

Избърсах челото си. Тресеше ме, гадеше ми се, по тялото ми беше избила студена пот.

— Откъде познаваш тези хора?

Борис сви рамене.

— Хорст ли? — каза той, ритайки листата, които се разхвърчаха сред дъжд от водни пръски. — Познаваме се от години. С Мириам се запознах покрай него — благодарен съм му, че ни запозна.

— И…?

— Какво?

— А това там на пода преди малко?

— Онзи, който падна ли? — Борис направи познатата си гримаса, която означаваше „кой знае?“ — Ще се погрижат за него, не се безпокой. Такива неща се случват. Те винаги се оправят. Наистина — той смени тона, заговори по-сериозно. — Защото… слушай, слушай — той ме смушка с лакът отстрани. — Тези хлапета често се навъртат около Хорст — и често се сменят, подменя ги до един — на такава възраст, гимназисти, студенти, повечето са богати, състоянията им се управляват от тръстове и попечителите може би биха склонили да откупят някой предмет на изкуството, някоя картина, която хлапетата може би са отмъкнали от семейството си? Те знаят, че могат да отидат при него. Тъй като — той отново отметна глава и отхвърли кичурите коса от очите си — самият Хорст, когато е бил малък, разбираш ли… било е отдавна, през осемдесетте години, посещавал година-две едно от онези скъпи училища за момчета, където те карат да ходиш с униформа. Някакво училище тук наблизо. Показа ми го веднъж, когато минавахме оттам с такси. Така или иначе — той подсмръкна — онова момче на пода не е някой бедняк, прибран от улицата. И те няма да допуснат да му се случи нещо. Да се надяваме, че това ще му послужи за урок. С много от тях става така. Никога през живота си няма да се почувства толкова зле, както след тази инжекция с „Наркан“. Освен това Канди е медицинска сестра и тя ще се грижи за него, когато той се свести. Канди, нали се сещаш, брюнетката — той отново ме смушка в ребрата, защото не отговарях. — Видя ли я? — той се изкиска. — Видя ли… — той спусна ръка и плъзна пръст над коляното си, за да очертае горния край на високите й ботуши. — Страхотна е. Боже, ако можех да я отмъкна от онзи тип Нийл, ирландеца, щях да го направя. Веднъж ходихме само двамата до Кони Айлънд — никога не съм си изкарвал по-добре. Тя обича да плете пуловери, представяш ли си? — каза той и ме погледна лукаво с крайчеца на окото си. — Такава жена — можеш ли да предположиш, че ще й е приятно да плете? А е така! Предложи да изплете пуловер и на мен! И говореше сериозно! „Борис, бих ти изплела пуловер, стига да поискаш. Само ми кажи какъв цвят предпочиташ и ще го изплета!“

Той се опитваше да ме ободри, но аз бях прекалено потресен, за да говоря. Известно време вървяхме, свели глави, и не се чуваше никакъв друг шум освен потракването на токовете ни по алеята в мрака, ехото на стъпките ни като че ли се точеше безкрайно и стигаше отвъд гигантската градска нощ, а звуците на клаксоните и сирените долитаха до нас отдалеч, като че ли от половин миля.

— Е — поде след малко Борис, поглеждайки ме отново изкосо, поне вече го изясних, нали?

— Какво? — попитах стреснато. Мислите ми все още се занимаваха с момчето и собствените ми разминавания на косъм със смъртта: припадъкът в банята на горния етаж у Хоуби, когато си бях разкървавил главата, удряйки я в ръба на умивалника; онзи път, когато дойдох на себе си в кухнята у Карол Ломбард, Карол ме разтърсваше и крещеше: „Добре, че се свести след четири минути, ако бяха минали пет, щях да се обадя на 911!“

— Почти сигурен съм. Саша е взел картината.

— Кой?

Борис се намръщи.

— Колкото и да е странно, той е брат на Улрика — и той скръсти ръце пред тесния си гръден кош. — А две обувки правят чифт^[1], както знаеш. Саша и Хорст са много близки — Хорст никога не би изслушал човек, който говори против него… е, добре. Трудно е да не харесаш Саша, всички го харесват, той е по-дружелюбен от Улрика, но ние никога не сме си пасвали. Всички казват, че Хорст бил безукорен, преди да се свърже с тях двамата. Учел философия, подготвял се да поеме фирмата на баща си… а виждаш какъв е сега. Но като изключим това, никога не съм предполагал, че Саша би тръгнал срещу Хорст, за нищо на света не бих повярвал. Разбра ли всичко, което говорехме там?

— Не.

— Ами Хорст мисли, че думата на Саша е бетон, а пък аз не съм чак толкова убеден. Освен това не ми се вярва, че картината е в Ирландия. Дори Нийл, ирландецът, не вярва, че е така. Гадно ми е, че тя се върна — Улрика — не мога да кажа откровено какво мисля. Защото — той заби ръце още по-надълбоко в джобовете си — съм малко учуден, че Саша се е осмелил да направи такова нещо, без да каже на Хорст — но мисля, че има само едно обяснение — струва ми се, че цялата провалена сделка, арестът, издънката с полицаите, всичко това е послужило като оправдание Саша да се измъкне с картината. Хората, които живеят на гърба на Хорст, са десетки — той е прекалено мил и доверчив — кротък по душа, нали разбираш, склонен да вярва най-доброто за хората — е, той може да позволи на Саша и Улрика да крадат от него, но аз няма да допусна да крадат от мен.

— Мхм. — Не бях си създал достатъчно ясна представа за Хорст, но не ми изглеждаше като особено кротък по душа.

Борис се смръщи отново и започна да рита с крак в локвите.

— Но знаеш ли какъв е единственият проблем? Човекът на Саша, онзи, с когото той ме накисна? Истинското му име… нямам представа какво е. Представяше се като Тери, което не беше истина — аз също не ползвам собственото си име, но „Тери“, канадец, хайде де, не на нас тия! Беше от Чехия. Колкото той беше „Тери Уайт“, толкова съм и аз. Предполагам, че е уличен престъпник, наскоро излязъл от затвора — нищо не знае, необразован — истинско животно. Мисля, че Саша го е изровил отнякъде, за да го ползва като маша, и че му е дал някакъв дял, за да провали сделката — незначителен дял, вероятно. Но пък знам как изглежда въпросният „Тери“, знам, че той има контакти в Антверпен и смятам да се обадя на едно мое момче, Чери, и да му кажа да се заеме с този въпрос.

— Чери ли?

— Да — това е „кличка“, прякорът на моето момче, казва се Виктор, но му викаме така, защото носът му е червен, а и защото на руски името му на галено, Витя, звучи малко като руската дума за вишна. Освен това в Русия има една много прочута сапунка, „Зимна вишна“… е, трудно е да се обясни. Дразня Витя с този филм, и той много се вбесява. Така или иначе, Чери познава всички, знае всичко, успява да се добере до всякаква вътрешна информация. Две седмици преди нещо да се случи, можеш да го узнаеш от Чери. Така че не е необходимо да се притесняваш за птичката си, разбираш ли? Почти сигурен съм, че ще оправим работата.

— Какво имаш предвид с това, че ще „оправим работата“?

Борис изпъшка раздразнено.

— Ами това е един затворен кръг, разбираш ли? В това отношение Хорст е прав. Никой няма да купи тази картина. Невъзможно е да бъде продадена. Но… като залог в сделки на черния пазар… Тя може да преминава от едни ръце в други до безкрайност. Много ценна и леснопреносима. Ще се пренася от място на място по разни хотелски стаи. Наркотици, оръжие, момичета, пари — може да се заложи срещу всичко, което ти дойде на ум.

— Момичета?

— Момичета, момчета, каквото ти хрумне. Виж, виж — той вдигна ръка. — Не съм замесен в подобни работи. На мен самия едва ми се размина да ме продадат като малък — тези змии са навсякъде в Украйна, или поне така беше, на всеки ъгъл, на всяка гара, и мога да ти кажа, че ако изглеждаш достатъчно млад и нещастен, това е готова изгодна сделка за тях. Приличен на вид човек ти обещава работа в ресторант в Лондон или на някакво такова място, осигурява ти билет за самолет и паспорт — ха! И докато разбереш какво става, се събуждаш прикован с верига към стената в някое мазе. Никога не съм искал да се замесвам в такива неща. Нередни са, но се случват. А в мига, в който картината излезе от ръцете ни — моите и на Хорст, — кой знае за какво е била разменяна? Била ту в тази групировка, ту при онази. Важното е — той вдигна пръст, че картината ти няма да изчезне в колекцията на някой побъркан олигарх. Прекалено, прекалено е прочута. Никой не иска да я купи. Пък и защо някой би я купил? Какво би правил с нея? Нищо. Освен ако я открият ченгетата — а те не са я открили, това ни е известно…

— Аз искам ченгетата да я намерят.

— Е… — Борис потърка бързо носа си, — да, всичко това е много благородно. Но засега, онова, което знам засега, е, че картината ще се движи, и то ще се движи в рамките на относително ограничена мрежа. А Виктор Чери е мой добър приятел и ми дължи много. Така че горе главата! — той ме стисна над лакътя. — Няма защо да бъдеш толкова бледен и да изглеждаш като болен. Ще говорим отново скоро, обещавам.