Дона Тарт
Щиглецът (141)

XVI.

Гюри ни остави някъде между шейсета и шейсет и девета улица, съвсем недалеч от дома на Барбърови.

— Това ли е мястото? — попитах аз, отръсквайки дъжда от чадъра на Хоуби. Бяхме излезли от колата и стояхме пред внушителна къща с фасада от варовикови плочи — черни железни врати, масивни чукчета с формата на лъвски глави.

— Да, това е къщата на баща му — другите му роднини се опитват да го изхвърлят оттук по законен път, но… желая им късмет, ха!

Зажужа автоматът, вратата се отвори, ние се качихме на асансьор, чиято клетка се движеше в междустълбищното пространство. Долових мирис на тамян, трева и врящ сос за спагети. Висока и слаба руса жена — с късо подстригана коса, спокойни малки очи и лице, подобно на камилска муцуна — отвори вратата. Беше облечена като едновремешен уличен хлапак или разносвач на вестници: пепитени панталони, високи обувки, мръсна блуза от полар, тиранти. На самия връх на носа й висяха очила с телени рамки, досущ като на Бенджамин Франклин.

Без да каже дума, след като ни отвори вратата, тя си тръгна, оставяйки ни в един мрачен, мръсен салон с размери на бална зала, напомнящ на занемарен декор от филм с Фред Астер за висшето общество: висок таван; ронеща се гипсова украса; роял; помътнял кристален полилей, половината от висулките му бяха счупени или липсваха; широко холивудско стълбище, обсипано с угарки от цигари. На фона се носеха монотонни суфистки песнопения: Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Някой бе нарисувал на стената с въглен поредица голи тела в естествен размер, които сякаш се изкачваха по стълбите — като последователни филмови кадри; мебели почти нямаше, ако изключим един опърпан разтегателен фотьойл и няколко стола и маси, които изглеждаха като събирани от улицата. По стените имаше празни рамки от картини; един череп на овен. На телевизионния екран трепкаха и ломотеха като в епилептичен пристъп образите от анимационен филм, въртяха се като криле на вятърна мелница различни геометрични форми и букви, сменяни от образи на състезателни коли. Като изключим телевизора и вратата, през която бе изчезнала русата жена, единственият източник на светлина беше една лампа, хвърляща ясно очертан светъл кръг върху недогорели свещи, кабели за компютър, празни шишета от бира, газови бутилки, маслени пастели в кутиите си и търкалящи се вън от тях, множество пълни каталози на творчеството на различни художници, книги на немски и английски, сред които забелязах „Отчаяние“ на Набоков и „Битие и време“ на Хайдегер с откъсната корица, скицници, книги по история на изкуството, пепелници и обгоряло алуминиево фолио, както и доста мръсна на вид възглавница, върху която дремеше сива раирана котка. Над вратата, като трофей в някоя ловна хижа в Шварцвалд, разклонени еленови рога хвърляха разкривени сенки, които се разпростираха по тавана, създавайки зловеща, нордическа, приказна атмосфера.

От съседното помещение се чуваше разговор. На прозорците висяха закачени с гвоздеи чаршафи, достатъчно тънки, за да пропускат разсейващо се виолетово сияние, нахлуващо от улицата. Докато се озъртах, различни форми започваха да се очертават в мрака и да се видоизменят странно, като насън: като начало, импровизираният параван — всъщност нещо като килим, провесен на корда от тавана, погледнат по-отблизо, се оказа гоблен, при това много хубав, от осемнайсети век, ако не и по-стар, почти близнак на един друг, произведен в Амиен, който видях на един търг, оценен на около четиридесет хиляди паунда. А и не всички рамки по стените бяха празни. В някои имаше картини, едната от които — дори на тази слаба светлина — като че ли беше работа на Коро.

Тъкмо се канех да пристъпя към нея, за да я огледам по-добре, когато един мъж на трудно определима възраст — някъде между трийсет и петдесет години, се появи на вратата: мършав, но висок, дългокрак, с права пясъчноруса коса, сресана назад, с черни пънкарски джинси, скъсани на коленете и мърляв пуловер на британски командос под сако, което явно не беше в неговия размер.

— Здравей — каза той, тих глас с британски акцент, в който се долавяше далечна немска рязкост, — ти трябва да си Потър. — После се обърна към Борис: — Радвам се, че дойдохте. Не бива да си тръгвате, останете с нас. Канди и Нийл правят вечеря заедно с Улрика.

Зад гоблена нещо се раздвижи, близо до краката ми, и аз отстъпих бързо назад: усукани в завивки фигури на пода, спални чували, миризма на бездомници.

— Благодаря, но не можем да се бавим — каза Борис, който беше взел котката и я чешеше зад ушите. — Но бихме пийнали малко от това вино, благодаря.

Хорст подаде безмълвно чашата си на Борис, а после извика нещо на немски към съседната стая. Обърна се към мен и каза:

— Ти си търговец, нали?

В светлината на телевизионния екран бледите му, немигащи очи на препарирана чайка блестяха ярко.

— Да — казах смутено; после допълних: — Ъъ, благодаря.

Друга жена — брюнетка, с равно подрязана къса коса, с високи черни ботуши и пола, достатъчно къса, за да се вижда татуираната на едното й бедро черна котка — се беше появила с бутилка и две чаши: една за Хорст, една за мен.

— Danke, скъпа — каза Хорст. И на Борис: — Може би ще искате и нещо друго, господа?

— Не точно сега — каза Борис, който се беше привел напред, за да си открадне целувка от тъмнокосата, преди тя отново да излезе. — Но се чудех… какво знаеш за Саша?

— Саша… — Хорст се отпусна на разтегателното кресло и запали цигара. С разпраните джинси и войнишките обувки приличаше на поочукана версия на холивудски изпълнител на характерни роли от четиридесетте години, някакъв второстепенен mitteleuropäischer^[1] актьор, известен с превъплъщенията си като цигулар с трагична съдба и интелигентни, изтощени бежанци. — Като че ли следите водят към Ирландия. Това е добра новина, ако питаш мен.

— Звучи някак невероятно.

— Така ми прозвуча и на мен, но говорих с различни хора и досега всичко потвърждава тази версия — говореше тихо, неритмично, със странния тон на наркоман, но все пак отчетливо. — И така, скоро ще знаем повече… надявам се.

— Приятели на Нийл ли са?

— Не. Нийл твърди, че никога не е чувал за тях. Но е все пак някакво начало.

Виното беше лошо: сира от супермаркета. Тъй като не исках да стоя близо до телата, налягали на пода, аз се отдалечих, за да разгледам няколко скулптурни отливки на една очукана маса: мъжки торс; една Венера с надиплена туника, облегната на скала; крак в сандал. На слабата светлина те приличаха на съвсем редови отливки, от онези, които се продаваха в „Пърл Пейнт“ — предназначени за ателиетата по рисуване, за да могат студентите да ги скицират — но когато плъзнах пръст по крака, не почувствах зърнеста повърхност, а копринената гладкост на мрамора.

— Но защо биха отишли с нея в Ирландия? — питаше неспокойно Борис. — Какъв колекционерски пазар има там? Доколкото ми е известно, всички се опитват да изнасят разни вещи от страната, а не да ги вкарват в нея.

— Да, но Саша предполага, че картината е използвана за покриване на дълг.

— Значи въпросният тип има контакти там?

— Очевидно.

— Трудно ми е да повярвам.

— Кое, че има контакти там ли?

— Не, тази история с покриването на дълга. Този тип… изглежда така, като че ли допреди половин година е крадял тасове от автомобилни гуми по улиците.

Хорст сви едва забележимо рамене: сънлив поглед, набраздено чело.

— Кой знае. Не съм сигурен, че това е истина, но със сигурност не съм склонен да разчитам на късмета. А дали бих казал, че съм готов да ми отрежат едната ръка, ако се окаже измама? — додаде той, тръскайки лениво пепел от цигарата си на пода. — Не.

Борис се взираше намръщено в чашата с вино.

— Беше любител. Вярвай ми. Ако ти самият го беше видял, щеше да разбереш.

— Да, но обичал да рискува, така каза Саша.

— А не мислиш ли, че е възможно Саша да знае нещо повече?

— Не, мисля, че не — говореше сдържано, и донякъде сякаш на себе си. — „Почакайте и ще видим“. Само това чувам. Незадоволителен отговор. Работата е съмнителна, ако питаш мен. Но както казах, тепърва предстои да си изясним всичко докрай.

— А Саша кога ще се върне в Ню Йорк?

Сумракът в стаята ме връщаше право в детството, във Вегас, като неясен спомен за сън, съхранил се след събуждането: въздух, замъглен от цигарен дим, мръсни дрехи на пода, лицето на Борис — ту синьо, ту бяло в трепкащата светлина на телевизионния екран.

— Другата седмица. Ще ти се обадя. Тогава ще можеш и сам да поговориш с него.

— Да. Но ми се струва, че би трябвало да говорим с него двамата заедно.

— Да, и аз мисля така. И двамата ще бъдем по-съобразителни в бъдеще… можеше да не се стига до това положение… но така или иначе — допълни Хорст, който се чешеше бавно, разсеяно по врата, — нали разбираш защо не смея да го притисна прекалено.

— Това е много удобно за Саша.

— Ти явно имаш подозрения. Кажи какви са.

— Струва ми се… — Борис извърна очи към вратата.

— Да?

— Струва ми се — Борис заговори по-тихо, — че си прекалено мек с него. Да, да… — той вдигна ръце, — знам. Но — това създава много добра възможност за онзи тип да изчезне, и после — няма и следа и той няма никаква представа!

— Е, може и да е така — отвърна Хорст. Изглеждаше разсеян и сякаш някъде другаде с мислите си, като възрастен човек в стая, пълна с малки деца. — Това изнервя и мен… всички нас. Искам не по-малко от теб да си изясня всичко докрай. Макар че, откъде да знаем, неговият човек може да е бил ченге.

— Не — каза твърдо Борис. — Не беше. Не беше. Знам го.

— Е… ако трябва да бъда съвсем честен с теб, и аз не мисля така, но в цялата тази история има нещо повече, което ние все още не знаем. И все пак имам надежди — той беше извадил една дървена кутия от чекмеджето на една чертожна маса и ровеше в нея. — Господа, сигурни ли сте, че не искате малко?

Отвърнах поглед. Нямаше нещо, което да искам повече. Освен това ми се искаше да видя и онзи Коро, само че не ми се щеше да заобикалям налягалите по пода, за да го направя. Забелязах в другия край на салона още картини, подпрени на ламперията: един натюрморт, два малки пейзажа.

— Иди да поразгледаш, ако искаш. — Каза го Хорст. — Онзи Лепин^[2] е фалшификат. Но работите на Клаес и Берхем^[3] се продават, ако се интересуваш.

Борис се разсмя и се пресегна, за да вземе една от цигарите на Хорст.

— Той не играе на този пазар.

— Нима? — попита дружелюбно Хорст. — Мога да му дам добра цена за двете. Продавачът иска да се отърве от тях.

Пристъпих, за да ги огледам: натюрморт — свещ и полупразна чаша с вино.

— Клаес… или Хеда^[4]?

— Не… Питер е. Макар че… — Хорст остави кутията настрана, после застана до мен и издърпа шнура на лампата, която висеше от тавана, окъпвайки двете картини в ярка, официална светлина — тази част… — той очерта линия с пръст, на разстояние от картината — виждаш ли, отражението на пламъка тук? и диплите, които се спускат от ръба на масата. Почти би могло да е Хеда, в някой недобър за него ден.

— Красива работа.

— Да. Красива като образец на жанра. — Отблизо той издаваше тежката миризма на немито тяло, смесена със силния, прашен лъх на магазин с вносни стоки, като вътрешността на китайска кутия. — Малко прекалено прозаична за съвременния вкус. Маниерът на епохата. Прекалено инсценирано. Все пак, този Берхем е много добър.

— Пълно е с фалшиви работи на Берхем — отбелязах с безразличен тон.

— Да… — светлината, която падаше от вдигнатата лампа върху пейзажа, беше синкава, зловеща… — но тази е много красива… Италия, 1655 година… Тоналностите на охрата са прекрасни, нали? Клаес, струва ми се, не е чак толкова добър, много ранна работа, но произходът и на двете е безупречен. Хубаво би било да си останат заедно… те никога не са били разделяни, тези двете. Баща и син. Предавани са заедно през поколения в един холандски род, озовали се в Австрия след войната. Питер Клаес… — Хорст вдигна по-високо лампата. — Честно казано, Клаес е бил толкова нестабилен. Прекрасна техника, прекрасна повърхност, но нещо не е съвсем наред при тази, не си ли съгласен? Композицията е неуверена. Някак разхвърляна. Освен това — той сочеше с палец много лъскавото платно: прекомерно лакиране.

— Съгласен съм. И това тук… — проследих във въздуха грозния дъговиден белег, където прекалено старателното почистване беше изтрило боята чак до имприматурата.

— Да — в отговор той насочи към мен сънливо дружелюбния си поглед. — Съвсем вярно. Ацетон. Който е извършил това, би трябвало да бъде застрелян. И все пак една такава несъвършена картина като тази, в недобро състояние — дори ако е от неизвестен автор — струва повече от някой шедьовър, ето къде се крие иронията, струва повече поне за мен. Особено пейзажите. Много, много лесни за продаване. Авторитетите не им обръщат особено внимание… трудно е да бъдат разпознати по описание… и въпреки всичко могат да донесат може би към двеста хиляди всяка. Виж, Фабрициус… — той направи дълга пауза, видимо съвсем невъзмутим, — тук става дума за съвсем различен калибър. Най-забележителната работа, минавала някога през ръцете ми, мога да твърдя това без колебание.

— Да, и именно затова искаме толкова много да си я върнем — изръмжа Борис от сенките.

— Съвършено изключителна — продължаваше Хорст спокойно. — Един натюрморт като този — той посочи картината на Клаес, махвайки лениво с ръка (черно под ноктите, белези и мрежа от преплитащи се вени по опакото на ръката) — толкова упорито вкопчване в детайлите. Голямо техническо умение, но прекалено рафинирана работа. Маниакална точност. Има нещо мъртво в тях. Ненапразно ги наричат натюрморти, нали? Докато Фабрициус… — той отстъпи отпуснато назад, — познавам теорията, свързана с „Щиглецът“, изучил съм я, хората окачествяват изпълнението като също толкова крайно реалистично, и наистина, тя може да изглежда така отдалече. Но мен не ме интересува онова, което казват специалистите по история на изкуството. Истина е, някои части са изработени с присъщия на този стил краен реализъм… стената, пръчката, на която е кацнала птичката, проблясъка на светлина по метала, и после… перушината на гърдите й, съвсем като жива. Пух и перца. Меко, меко. Клаес би довел това съвършенство и точността докрай, унищожавайки ефекта — художник като Ван Хоогстратен би стигнал дори още по-далеч, довършвайки го до последния пирон на ковчега. Но Фабрициус… той прави каламбур с жанра… майсторска реплика на цялата идея за съвършен реализъм… защото, ако погледнем други части от работата му — главата? крилото? — съвсем не като живи, съвсем не буквално възпроизведени, той съвсем съзнателно създава разграничения в картината, за да ни покаже как я е рисувал. Петна и мазки, самостоятелни форми, особено около гушката, отделно цветно петно, много абстрактно. Именно това го прави гений по-скоро на нашето, отколкото на неговото време. В тази картина има двойственост. Виждаш петната, виждаш боята като боя, и същевременно виждаш живата птица.

— Е, да — изръмжа Борис в тъмното, извън обсега на светлината, щраквайки със запалката си, — ако нямаше боя, нямаше да има и какво да се гледа.

— Именно. — Хорст се извърна, падналата върху лицето му сянка го преряза надве. — Тази работа на Фабрициус е шега. В сърцевината й е заложена шега. Именно това правят всички големи майстори. Рембранд. Веласкес. Тициан в късните си произведения. Шегуват се. Забавляват се. Изграждат зрителната измама, трика — но пристъпиш ли само малко напред, те се разпадат на отделни мазки. Абстрактни, неземни ефекти. Изцяло различна, далеч по-дълбока красота. Онова, което виждаш, е рисуваният обект, и все пак не е съвсем той. Бих казал, че тази мъничка картина поставя Фабрициус редом с най-великите художници, живели някога. С „Щиглецът“ той осъществява своето чудо в пространство, по-присъщо за работата на бижутер. Макар че, признавам, бях изненадан — той се обърна да ме погледне, — когато взех картината в ръце за първи път. Тежи, нали?

— Да… — неволно, неясно защо, се почувствах удовлетворен, че той беше забелязал тази подробност, странно значима за мен, цяла свързана с нея мрежа от детски мечти и асоциации, беше засегнал емоционална струна — дъската е доста по-дебела, отколкото би предположил човек. Има си своята тежест.

— Тежест. Именно. Това е подходящата дума. А и фонът — не е толкова жълт, колкото когато съм я виждал като момче. Картината е претърпяла почистване — в началото на деветдесетте години, струва ми се. След консервационните мерки има повече светлина.

— Трудно е да се каже. Нямам възможност да направя сравнение.

— Е, добре — каза Хорст. Димът от цигарата на Борис, процеждащ се от тъмното, където седеше той, придаваше на светлия кръг, в който бяхме застанали, усещане за кабаретна сцена. — Може и да греша. Бях дванайсетинагодишен, когато я видях за първи път.

— Да, и аз бях горе-долу на същата възраст, когато я видях за първи път.

— Да — каза Хорст примирено и почеса едната си вежда, на опакото и на двете му ръце се виждаха синини с размера на десетцентова монета, — това беше единственият случай, когато баща ми ме взе със себе си на делово пътуване, това пътуване до Хага. Леденостудени стаи в пансиона. Навън нямаше вятър, не трепваше дори листо. Следобеда поисках да отида в увеселителния парк „Дрийвлийт“, но вместо това той ме заведе в „Морицхойс“. И… прекрасен музей, много прекрасни картини, но единствената картина, която помня, че съм видял тогава, е твоят щиглец. Картина, която би привлякла вниманието на дете, нали? Der Distelfink. Така ми беше известна навремето, с немското си име.

— Да, да, да — разнесе се от тъмното отегченият глас на Борис. — Това започва да звучи като образователен канал на телевизията.

— Търгуваш ли изобщо с модерно изкуство? — попитах в последвалото мълчание.

— Ами… — Хорст впери в мен студените си, пресъхнали очи; „търгуваш“ вероятно не беше точно казано, моят избор на дума сякаш го развесели — понякога. Неотдавна имах един Курт Швитерс… Стантън Макдоналд-Райт — познаваш ли го? Прекрасен художник. Зависи какво ще ми попадне. Кажи ми съвсем честно — случвало ли ти се е изобщо да търгуваш с картини?

— Много рядко. Търговците на картини минават преди мен.

— Жалко. Преносимостта на стоката е много важна в моя бизнес. Имам куп работи от средна категория, които бих могъл да продам чисто, стига да разполагах с убедителна на вид документация.

В кухнята се пържеше нещо, миришещо на чесън; затракаха тенджери; понесе се характерната за марокански „сук“ смесена миризма на горящи ароматни треви и урина. И постоянно, равно, монотонно, онова суфистко песнопение, виещо се на спирали около нас в мрака, безконечно възпяване на Божественото.

— Или например този Лепин. Доста добър фалшификат. Има един тип — канадец, доста забавен, би ти харесал — прави ги по поръчка. Полок, Модиляни — бих ви запознал с удоволствие, ако искаш. В тези неща няма много пари за мен, но от тях може да се спечели цяло състояние, ако се появят на подходящото място, сред подходящо имущество, обявено за разпродажба. — И той допълни небрежно в последвалото мълчание: — От старите майстори ми попадат много италианци, но предпочитанията ми… те са ориентирани по на север, както сам виждаш. Та така — този Берхем е много добър образец на жанра, но, разбира се, тези пейзажи, тип италиански, с рухналите колони и скромните млекарки не отговарят чак толкова на съвременния вкус, нали? Много повече предпочитам този Ван Гойен тук. За съжаление той не се продава.

— Ван Гойен ли? Бих се заклел, че е Коро.

— Като гледаш картината оттук, да, би могъл да помислиш така. — Сравнението явно му хареса. — Работите им много си приличат — самият Винсънт го е отбелязал — нали знаеш за онова писмо? „Холандският Коро“? Същият финес в леката омара, същото разтваряне в плътната мъгла, нали разбираш какво искам да кажа?

— Къде… — понечих да задам обичайния въпрос на търговците, къде го намери, но се възпрях.

— Великолепен художник. Много продуктивен. А това е особено красив образец на творчеството му — заяви той с истинска колекционерска гордост. — Ако се приближиш, ще забележиш множество забавни детайли — мъничка фигура на ловец, лаещо куче. Освен това — нещо типично за него — подписа му на кърмата на лодката. Много очарователно. Ако искаш — той посочи с глава телата, налягали зад гоблена — иди да я видиш. Няма да ги обезпокоиш.

— Не, но…

— Да — той вдигна ръка, — отлично те разбирам. Да я донеса ли тук?

— Да, много ще се радвам да я видя.

— Трябва да си призная, толкова се привързах към тази картина, че ще ми бъде неприятно да се разделя с нея. Той самият е търгувал с картини — Ван Гойен. Много от холандските майстори са го правили. Ян Стейн. Вермеер. Рембранд. Но Ян ван Гойен — той се усмихна — е бил като нашият приятел Борис. Занимавал се с всичко по малко. Картини, имоти, сделки с лалета.

В тъмното Борис изсумтя сърдито и като че ли се канеше да каже нещо, когато откъм кухнята се появи едно кльощаво двайсетинагодишно момче с разчорлена коса и старомоден термометър с живак, стърчащ от устата му — залиташе и бе вдигнало ръка, предпазвайки очите си от светлината на вдигнатата високо лампа. Носеше странна, широка, сякаш женска жилетка, която му стигаше до коленете, като халат; изглеждаше болен и дезориентиран, ръкавът му беше навит, потриваше свивката на ръката си при лакътя с два пръста — и само миг след това коленете му се подгънаха и той рухна на пода, термометърът се търкулна със стъклено изтракване от устата му на паркета, но не се счупи.

— Какво… — каза Борис, изгаси цигарата си, стана, а котката се стрелна от скута му и потъна в сенките. Хорст — смръщен — пусна лампата, светлината се залюшка лудо по стените и тавана.

— Ах! — възкликна той раздразнено, отметна косата от очите си и се отпусна на колене, за да огледа младия мъж. — Махнете се — обърна се към жените, които се бяха появили на прага заедно с тъмнокос мъж със студено изражение и вид на охранител, както и две момчета със стъклени погледи, явно още ученици, не повече от шестнайсетгодишни — а после, защото те продължаваха да стоят и да зяпат — махна с ръка. — Вървете в кухнята! Улрика — обърна се той към русата, — halt sie zurück^[5].

Гобленът се раздвижи; зад него, откъм сгушените в одеяла фигури, се чуха сънливи гласове: eh? Was ist los?^[6]

— Ruhe, schlaft weiter^[7] — подвикна русата, после се обърна към Хорст и заговори на немски бързо като картечница.

Прозевки; пъшкане; малко по-встрани една от усуканите в завивки фигури се надигна и изскимтя немощно с американски акцент:

— А? Клаус? Какво каза тя?

— Млъквай, скъпа, и си лягай, schlafen^[8]

Борис беше взел палтото си и го нахлузваше.

— Потър — каза той и повтори, тъй като аз не отговарях и не откъсвах поглед от пода, където момчето дишаше накъсано, а нещо в гърлото му бълбукаше: — Потър — хвана ме за ръката над лакътя. — Хайде, да вървим.

— Да, съжалявам. Ще трябва да поговорим по-късно. Scheisse — каза Хорст със съжаление, докато разтърсваше отпуснатото рамо на момчето и му говореше с не особено убедителния тон на родител, който се кара на детето си: — Dummer Wichser! Dummkopf!^[9] Колко си е бил, Нийл? — попита той бияча, който се беше появил отново на прага и оглеждаше сцената с критичен поглед.

— Да пукна, ако знам — каза ирландецът, поклащайки мрачно глава.

— Хайде, Потър — каза Борис и дръпна ръката ми. Хорст беше прилепил ухо към гърдите на момчето, а русата, която се беше върнала, се отпусна на колене до него и се зае да проверява дали диша.

Докато двамата се съветваха трескаво на немски, зад амиенския гоблен отново се разнесе шум и се долови движение, тъканта внезапно започна да се издува вълнообразно: избелели цветя, селски празник, щедро надарени нимфи лудуваха сред фонтани и лозници. Взирах се в един сатир, който надничаше лукаво към тях иззад някакво дърво, когато нещо неочаквано докосна крака ми и аз трепнах силно — нечия ръка се бе промушила под гоблена и се бе вкопчила в края на панталона ми. Един от мръсните парцалени вързопи на пода — подпухналото червено лице едва се виждаше под ръба на гоблена — каза сънливо, с вежлив тон:

— Той е маркграф, скъпи, знаеш ли?

Издърпах панталона си и отстъпих. Момчето на пода мяташе глава и издаваше такива звуци, сякаш се давеше.

— Потър. — Борис беше взел и моето палто и го тикаше в лицето ми. — Хайде! Да вървим! Чао — подвикна той към кухнята, вирвайки брадичка (красива тъмнокоса глава надникна през вратата, момичето запърха с ръка: „довиждане, Борис! довиждане!“) като същевременно ме буташе пред себе си, а после се измъкна подир мен през вратата. — Чао, Хорст! — подвикна той, правейки жест, който означаваше „обади се“, вдигнал ръка към ухото си.

— Чао, Борис! Съжалявам, че стана така! Ще поговорим скоро! Вдигай — допълни Хорст, а ирландецът се приближи и подхвана момчето под мишниците; двамата заедно го повлякоха, краката му се влачеха по пода и — сред суматохата, настанала около вратата, където двамата тийнейджъри отстъпиха уплашено назад — го помъкнаха към отворената врата на осветеното помещение, в което брюнетката на Борис пълнеше спринцовка с някаква течност от мъничко стъклено шишенце.