Дона Тарт
Щиглецът (140)

XV.

Докато пътувахме на север, на задната седалка на лимузината, дъждът плющеше толкова силно, че Гюри трябваше да крещи, за да го чуваме („Ама че кучешко време!“). Борис ми обясняваше тихо кой е Хорст.

— Много, много тъжна история. Той е немец. Интересен тип, много интелигентен и чувствителен. Пък и от видно семейство… навремето ми е обяснявал, но вече съм забравил. Баща му бил наполовина американец и му оставил куп пари, но когато майка му се омъжила повторно… — тук той спомена прочута по цял свят стара фамилия, име с тъмно нацистко ехо, — става дума за милиони. Искам да кажа, не можеш да си представиш колко пари имат тези хора. Търкалят се в пари. Пари изтичат от задниците им.

— Е, да, тъжна история, дума да няма.

— Ами… Хорст е наркоман, много тежко зависим. Познаваш ме — той сви философски рамене, — аз не съдя и не обвинявам. Нека хората правят каквото си искат, какво ме е грижа! Но Хорст — случаят наистина е много тъжен. Влюби се в момиче, което беше наркоманка, и тя го научи. Измъкна му всичко, а когато парите му свършиха, го напусна. Семейството на Хорст… те отдавна са се отказали от него. И той продължава да страда за това ужасно, скапано момиче. Казвам момиче, а тя трябва да наближава четиридесетте. Казва се Улрика. Всеки път, когато Хорст направи малко пари — и тя се връща за малко при него. После го напуска отново.

— Какво общо има той с тази история?

— Съдружникът на Хорст, Саша, уреди онази сделка. Срещам се с онзи тип — изглежда ми окей — откъде можех да знам? Хорст ми каза, че никога не е работил лично с човека на Саша, но аз бързах и не проучих нещата, както трябва и… — той вдигна ръце нагоре — бум! Мириам беше права — тя винаги е права — трябваше да се вслушам в думите й.

Вода се стичаше по прозорците, тежка като живак, запечатваше ни във вътрешността на колата, около нас примигваха и се разтапяха светлини сред шума на плющящата вода, напомнящ ми как навремето двамата с Борис седяхме на задната седалка на „Лексус“-а, когато баща ми го закарваше в автомивката.

— Хорст обикновено е взискателен по отношение на хората, с които има делови отношения, затова си казах, че всичко ще е наред. Но… той е много въздържан в обясненията си, разбираш ли? „Необичайни хора“, така каза той. „Неконвенционални“. Е, какво се предполага да означава това? После, когато отидох там… онези хора са луди. Имам предвид луди като лудите, които стрелят с пистолети, ако зашумоли листо. А в подобни ситуации — всичко трябва да мине тихо и спокойно! Беше като… знам ли, прекалено много телевизия ли са гледали, нещо такова? Виждаш ли, когато става дума за това как да се действа… обикновено, в такива ситуации всички са много, много учтиви, всичко се развива тихо и кротко! Мириам каза — и беше права — забравете пистолетите! Що за луда работа е това, защо тези хора гледат кокошки в Маями? Искам да кажа, това е квартал с къщи, в които има джакузи и тенискортове, нали разбираш — кой гледа кокошки на такива места? Нали никой не би искал съседите да се оплачат заради шума, който вдигат пилците в двора? Но по онова време — той сви рамене — вече бях там. Бях вътре. Казвах си, че не бива да се тревожа прекалено много, но се оказа, че съм бил прав.

— Какво се случи?

— Не знам точно. Получих половината стока, съгласно уговорката — остатъкът трябваше да пристигне до седмица. В това няма нищо необичайно. Но тогава тях ги арестуваха, и аз не получих нито другата половина от стоката, нито пък ми върнаха картината. Хорст… е, Хорст също изгуби от тази сделка. Така или иначе, надявам се, че сега ще има повече сведения, отколкото имаше последния път, когато разговарях с него.