Дона Тарт
Щиглецът (14)

VII.

Оттогава нататък започнах да полагам особени усилия да се представя като образцов гост: сутрин си оправях леглото; никога не пропусках да кажа „моля“ и „благодаря“, и да направя всичко, което според мен майка ми би искала да направя. За съжаление домакинството на семейство Барбър не беше от тези, в които човек би могъл да покаже благодарността си, грижейки се за по-малките деца или помагайки в миенето на съдовете. Като се започне с жената, която идваше да се грижи за растенията — потискащо задължение, тъй като поради недостига на светлина в апартамента повечето растения умираха и личната асистентка на госпожа Барбър, чиито основни задължения се свеждаха като че ли до пререждане на гардеробите и на колекцията порцелан, домакинският персонал наброяваше около осем души. (Когато веднъж попитах госпожа Барбър къде е пералнята, тя ме изгледа така, като че ли бях поискал луга и свинска мас, за да сваря сапун).

Но въпреки че не изискваха нищо от мен, усилията да се вградя в това безупречно и сложно домакинство ме излагаха на огромно психическо напрежение. Отчаяно се стремях да се слея с общия фон да се плъзгам невидим сред псевдокитайските декорации като риба в коралов риф — и все пак стотици пъти дневно привличах към себе си нежелано внимание: с това, че ми се налагаше да питам за всяка дреболия, било то за кърпа за лице, лейкопласт или острилка; с това, че нямах ключ и се налагаше да звъня всеки път, когато се прибирах и излизах — дори с добронамерените си опити да оправям леглото си сутрин (госпожа Барбър ми обясни, че е по-добре да оставя Иренка или Есперанса да го оправят, защото имали повече опит и се справяли по-добре с ъглите). Отваряйки една врата, счупих орнаментираното връхче на една старинна закачалка; два пъти задействах неволно алармената инсталация; и дори се озовах една нощ в спалнята на господин и госпожа Барбър, докато се лутах, търсейки банята.

За щастие родителите на Анди толкова рядко си стояха у дома, че присъствието ми като че ли не им създаваше особени неудобства. Освен ако не посрещаше гости, госпожа Барбър излизаше сутрин към единайсет — наминаваше за час-два преди вечеря, за да изпие един джин с лайм и да вземе, както се изразяваше тя „една малка вана“ — и се прибираше чак след като ние вече си бяхме легнали. Господин Барбър виждах дори по-рядко, като изключим уикендите и случаите, когато се шляеше из апартамента след работа със своята газирана вода в чаша, увита със салфетка, и чакаше госпожа Барбър да се облече, за да отидат някъде за вечерта.

Безспорно най-сериозният проблем, който се изправяше пред мен, бяха братята на Анди и сестра му. Макар че Плат, за щастие, бе заминал да тормози по-малките ученици в Гротън, Китси и най-малкият брат, Тоди, едва седемгодишен, очевидно се дразнеха от присъствието ми и считаха, че узурпирам и малкото внимание, което получаваха от родителите си. Имаше много капризи и цупене, много блещене и враждебно кискане от страна на Китси, както и една (озадачаваща за мен и никога неизяснена докрай) разправия, когато тя се оплака на приятелите, на домашните прислужници и на всички, които бяха склонни да я слушат, че съм влязъл в нейната стая и съм ровил из колекцията прасенца касички на лавицата над бюрото й. Що се отнася до Тоди, той помръкваше все повече, забелязвайки, че седмиците си минават, а аз не си отивам, и често задаваше въпроси, които принуждаваха майка му да го щипе под масата. Питаше ме къде живея, още колко ще остана при тях, имам ли баща и ако имам, къде е той?

— Добър въпрос — отвърнах аз в последния случай, предизвиквайки ужасения кикот на Китси, много популярна в училище и — макар едва деветгодишна — толкова очарователна с бяло русите си коси, колкото Анди беше невзрачен.