Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

XIV.

Пет-шест дни по-късно аз все още не се бях възстановил напълно от прекараната с Борис нощ — донякъде, защото бях зает с клиенти, предстоящи търгове, огледи на вещи от разпродажби, а отчасти и защото почти всяка вечер имах кошмарни ангажименти заедно с Китси: празнични партита, официални вечери, „Пелеас и Мелизанда“ в „Метрополитън“, ставах в шест всяка сутрин и си лягах след полунощ, една вечер се прибрахме чак в два сутринта, почти не можех да отделя време за себе си и (което беше по-лошо) почти не оставаше време, в което да останем двамата насаме, което поначало би ме влудило, но при тези обстоятелства, затрупан от задължения и мобилизиран, за да преодолея умората, почти нямах време да мисля.

Цяла седмица бях чакал вторника, когато Китси излизаше вечерта с приятелки — не защото не исках да се видя с нея, а защото и Хоуби щеше да вечеря някъде навън и аз очаквах с нетърпение да остана сам, да хапна за вечеря нещо от хладилника и да си легна рано. Но в седем вечерта, когато затварях магазина, все още имаше работа за приключване. По някакво чудо се беше появил един специалист по вътрешно обзавеждане, за да заяви интерес към скъпите, демодирани и непродаваеми калаени съдове, които събираха прах на един шкаф още от времето на Уелти. Не разбирах много от калаени съдове, затова търсех необходимата ми статия в един стар брой на „Антик“, когато Борис дотича откъм бордюра и почука на стъклената врата, пет минути след като вече я бях заключил. Плющеше дъжд; в леещия се на пристъпи порой той беше само един неясен силует в палто, но ритъмът на почукването ми беше познат от едно време, когато заобикаляше през вътрешния двор в дома на баща ми и почукваше рязко, за да му отворя.

Влезе приведен и се отръска така силно, че наоколо се разхвърчаха пръски вода.

— Искаш ли да дойдеш с мен нагоре — попита той без предисловия.

— Зает съм.

— Така ли? — попита той и тонът му, едновременно приятелски и раздразнен, така явно издаваше детинската му обида, че аз се извърнах от етажерката с книгите. — И няма да ме попиташ защо? Струва ми се, че ще поискаш да дойдеш.

— Къде „нагоре“?

— Трябва да разговарям с едни хора.

— Искаш да кажеш, за…

— Да — заяви той весело, подсмръкна и си избърса носа. — Именно. Не е необходимо да идваш, мислех да взема със себе си едно мое момче, Толя, но по няколко причини си казах, че би било добре, ако искаш, да присъстваш и ти… Попчик, да, да! — каза той и се наведе, за да вдигне кучето, което бе докретало да го поздрави. — И аз се радвам да те видя! Той обича бекон — обърна се Борис към мен, докато чешеше Попър зад ушите и търкаше нос отзад във врата му. — Случвало ли ти се е да му сготвиш бекон? Обича и хляба, когато го натопиш в мазнината.

— С кого ще разговаряш? Какви са тези хора?

Борис отметна мократа коса от лицето си.

— Един мой познат. Казва се Хорст. Стар приятел на Мириам. И него ужилиха в онази история — честно казано, не мисля, че той може да ни помогне, но Мириам намекна, че не би ми навредило, ако поговоря отново с него. И ми се струва, че може би в това отношение тя има право.