Дона Тарт
Щиглецът (138)

XIII.

Като се вземе предвид как се чувствах, тоест едва ли не като на смъртно легло, измъчван от адско мигренозно главоболие и затънал в такава жестока потиснатост, че едва гледах, не виждах особен смисъл да държа магазина отворен. Затова, въпреки че слънцето беше изгряло и по улицата се бяха появили хора, аз обърнах табелката откъм страната, на която пишеше „затворено“ и — с Попчик, който подтичваше обезпокоено подир мен — се завлякох горе, измъчван от гадене заради пулсиращата болка зад очите, и се проснах полуприпаднал на леглото, за да си почина няколко часа преди вечерята.

Двамата с Китси трябваше да се срещнем в апартамента на майка й в осем без петнайсет, за да тръгнем оттам към дома на семейство Лонгстрийт, но аз подраних малко — отчасти защото исках да я видя за малко насаме, преди да отидем на вечеря; и отчасти защото имах нещо за госпожа Барбър — доста рядък каталог от изложба, който бях открил за нея на една от разпродажбите, на които ходеше Хоуби, „Гравюри по времето на Рембранд“.

— Не, не — каза Ета, когато отидох в кухнята и я помолих да почука на вратата на спалнята вместо мен, — тя е будна и е станала. Занесох й чай преди петнайсетина минути.

Под „будна и станала“ в случая с госпожа Барбър означаваше, че беше по пижама, с изподъвкани от кучетата пантофи, а на раменете й имаше нещо, което приличаше на стара наметка от скъп плат, част от официален тоалет.

— О, Тио! — възкликна тя, а лицето й грейна с трогателна, непресторена грозота, която ми напомни на Анди в редките случаи, когато наистина се радваше на нещо — като например, когато по пощата пристигна новият му двайсет и два инчов телескоп „Наглър“, или когато разкри с ликуване порно сайта на LARP^[1], на който красавици с големи гърди размахваха мечове и се търкаляха с рицари, магьосници и така нататък. — Какво мило, мило дете си ти!

— Нямаш го, надявам се?

— Не… — тя запрелиства щастливо каталога, — колко съвършен жест от твоя страна! Никога, никога няма да повярваш, че бях на тази изложба като студентка в Бостън.

— Трябва да е била изключителна изложба — казах, отпускайки се в едно кресло. Чувствах се много по-щастлив, отколкото само преди час бих допуснал за възможно. Сред терзанията заради картината, страданията поради главоболието, отчаянието при мисълта за вечерята при семейство Лонгстрийт, питайки се как ще издържа цяла вечер на суфле със скариди, слушайки как Форест изяснява пространно възгледите си за икономиката, докато единственото, което ще ми се иска, е да се надрусам до безумие, се бях опитал да се обадя на Китси, с намерението да я помоля да излъже, че не сме добре, за да се измъкнем и да прекараме вечерта в леглото в нейния апартамент. Но — както се случваше вбесяващо често през свободните дни на Китси — никой не реагира на повикванията ми, никой не отговори на есемесите и мейловете ми, известията ми бяха посрещани с изщракване, което ги прехвърляше директно в гласова поща — „Трябва да си купя нов телефон“, беше казала тя капризно, когато споменах нещо за тези нейни чести изчезвания без възможност за комуникация, „нещо не е наред с моя…“, и макар че няколко пъти я бях молил да прескочим до магазина на „Епъл“ на отсрещния тротоар и да й купим нов, тя винаги си намираше някакво извинение: или опашките бяха прекалено дълги, или се налагаше да бърза за някъде, или нямаше настроение, или беше гладна, жадна, искаше да отиде до тоалетната — не можеше ли да го направим друг път?

Седнал на ръба на леглото си със затворени очи, вбесен от невъзможността да се свържа с нея (като че ли никога не успявах да я открия, когато наистина беше необходимо), се питах дали да не се обадя на Форест и да му кажа, че съм болен. Но колкото и зле да се чувствах, аз все пак исках да я видя, дори и седнала срещу мен на масата, на вечеря с хора, които не харесвах. Затова — за да се принудя да стана от леглото, да тръгна към Барбърови и да преодолея най-тежката част от вечерта — бях глътнал една доза опиати, която според едновремешните ми стандарти, беше много малка. Но макар че не успя да пропъди главоболието ми, тя ми осигури учудващо добро настроение. Не се бях чувствал толкова добре от месеци.

— Вие с Китси отивате някъде на вечеря, нали? — попита госпожа Барбър, която продължаваше да прелиства щастливо каталога, който й бях донесъл. — У Форест Лонгстрийт?

— Точно така.

— Вие с Анди бяхте в един клас с него, нали?

— Да.

— Не беше ли той едно от онези, ужасните момчета?

— Ами… — Еуфорията ме правеше великодушен. — Всъщност не. Форест, който беше глуповат и загряваше бавно („Сър, може ли дърветата да бъдат считани за растения?“), нямаше достатъчно ум, за да тероризира по някакъв целенасочен и изобретателен начин мен и Анди. — Но да, права си, беше един от групата, нали се сещаш, Темпъл, Тарп, Кавано и Шефърнън.

— Да. Темпъл. Него помня съвсем ясно. И онова момче, Кейбъл.

— Какво? — попитах, леко учуден.

— Виж, той със сигурност тръгна по лош път — продължи госпожа Барбър, без да вдига очи от каталога. — Живее на кредит… не може да се задържи никъде на работа, а чувам, че имал и проблеми със закона. Издавал чекове без покрития, доколкото знам, майка му е положила огромни усилия, за да убеди пострадалите да не повдигат обвинение срещу него. А пък Уин Темпъл — каза тя, вдигайки очи, преди да успея да обясня, че всъщност Кейбъл не е бил част от онази агресивна хлапашка банда, — той беше онзи, който бе блъскал главата на Анди в стената в помещението с душовете.

— Да, той беше.

Онова, което помнех от случая с банята, не бе толкова как Анди получи мозъчно сътресение от ударите в покритата с плочки стена, колкото как Шефърнън и Кавано ме притиснаха на пода и се опитаха да натикат един стик дезодорант в задника ми.

Госпожа Барбър — елегантно увита в наметката, с шал на коленете, като че ли се готвеше за пътуване с шейна към някое коледно парти — продължаваше да прехвърля страниците.

— Знаеш ли какво каза онова момче, Темпъл?

— Моля?

— Малкият Темпъл — тя не откъсваше поглед от страниците; говореше жизнерадостно, като с някой случаен познат на коктейл. — Какво беше оправданието му. Когато го попитаха защо е удрял Анди, докато той изпаднал в безсъзнание.

— Не знам.

— Каза „защото това хлапе ми ходи по нервите“. Казват, че сега бил адвокат, и се надявам искрено да успява да си овладява по-добре нервите в съдебната зала.

— Уин съвсем не беше най-лошият от всички — казах аз, след като помълчах апатично. — Имаше и много, много по-лоши. Виж, Кавано и Шефърнън…

— А майка му дори не слушаше. Пишеше нещо на мобилния си телефон. Някакво страшно важно обсъждане с клиент.

Хвърлих поглед към маншета на ризата си. Бях се погрижил да я сменя след работа — ако имаше нещо, на което ме бяха научили годините, преживени под въздействието на дрогата (да не говорим пък за годините, през които продавах фалшифицирани антики), то бе, че колосаните ризи и костюмите, току-що излезли от химическото чистене, успяват изключително добре да прикрият многобройни прегрешения — но днес, замаян и небрежен под въздействието на морфиновите таблетки, докато се въртях из спалнята си, обличайки се, и тананиках една песен на Елиът Смит… слънчеви лъчи… ме държат буден от дни… и (сега забелязах) не бях закопчал добре единия си маншет. Нещо повече, копчетата във формата на възел, които бях избрал, дори не бяха чифт — едното тъмнолилаво, другото синьо.

— Можехме да ги съдим — продължи разсеяно госпожа Барбър. — Не знам защо не го направихме. Чанс каза, че се опасявал да не би от това положението на Анди в училището да стане още по-тежко.

— Е… — нямаше как да оправя незабележимо маншета си, щеше да се наложи да изчакам, докато се качим в таксито. — Онова в банята се случи всъщност по вина на Шефърнън.

— Да, така казаха и Анди, и малкият Темпъл, но по отношение на мозъчното сътресение нямаше спор, че…

— Шефърнън беше подъл тип. Той блъсна Анди така, че да се удари в Темпъл… когато те се сбиха, Шефърнън беше в другия край на стаята и се превиваше от смях с останалите момчета.

— Е, това не знам, но Дейвид — Дейвид беше малкото име на Шефърнън — съвсем не приличаше на останалите, беше съвършено възпитан, толкова мил, идвал е често тук, и винаги толкова се стараеше да взема и Анди със себе си. Нали знаеш как се държаха повечето деца, на рождени дни и…

— Да, но Шефърнън открай време имаше зъб на Анди. Защото майка му постоянно го занимаваше с него. Караше го да кани Анди, караше го да идва у вас.

Госпожа Барбър въздъхна и остави чашата си. Чаят беше жасминов; долавях мириса от мястото си.

— Е, Бог ми е свидетел, ти познаваше Анди по-добре, отколкото го познавах аз — каза тя неочаквано, придърпвайки бродираната яка на наметката около шията си. — Никога не можех да го видя такъв, какъвто беше наистина, а в много отношения той беше мой любимец. Ще ми се да не се бях опитвала да го превърна в нещо по-различно от това, което беше. Разбира се, ти беше много склонен да го приемеш такъв, какъвто е, повече от мен, от баща му, или, Бог ми е свидетел, брат му. Виж — продължи тя с почти същия тон, след доста смразяващото мълчание, последвало предишните й думи. Все още прелистваше каталога. — Ето го свети Петър. Не иска да допусне малките деца до Христа.

Изправих се покорно и заобиколих, за да застана зад нея. Познавах работата, с тази светлина като пред буря; беше суха игла, една от големите графики, изложени в музея „Морган“, известна като „Гравюрата за хиляда гулдена“: заради цената, която според легендата самият Рембранд трябвало да плати, за да я откупи обратно.

— Той е толкова придирчив — Рембранд. Дори в картините на религиозни теми — сякаш самите светци са слезли живи от небето, за да му позират. Тези два образа на свети Петър — тя посочи към малката рисунка на стената — напълно различни работи, правени по съвсем различно време, но това е един и същ човек, духом и телом, можеш да го разпознаеш, ако го видиш на някоя опашка, нали? Тази оплешивяваща глава. Същото лице — покорно, сериозно. С изписана по него доброта, и все пак, и едно постоянно далечно присъствие на тревога, на безпокойство. Едва забележимата сянка върху лицето на онзи, който ще се отрече.

Въпреки че тя продължаваше да гледа страниците на албума, аз установих, че съм се загледал в снимката на Анди и баща му, поставена в сребърна рамка на масичката до нас. Беше обикновена моментна фотография, но никой фламандски художник не би могъл да аранжира композицията по-умело, за да предаде предчувствието за нещастие, за преходност и гибел. Анди и господин Барбър, застанали на тъмен фон, свещите в стенните свещници зад тях — изгаснали, ръката на господин Барбър почиваше върху модел на кораб. Въздействието не би било по-смразяващо алегорично, ако бе положил ръката си върху череп. По-горе на стената, на мястото на пясъчния часовник, толкова обичан от майсторите на алегории за преходността и суетата на човешкия живот, имаше лишен от украси, малко зловещ стенен часовник с римски цифри на циферблата и черни стрелки — часът беше дванайсет без пет. Времето изтичаше.

— Мамо… — Беше Плат, който връхлетя в стаята и се закова на място, когато ме видя.

— Не е необходимо да чукаш, скъпи — каза госпожа Барбър, без да вдига поглед от книгата, — винаги си добре дошъл.

— Аз… — Плат продължаваше да се блещи към мен. — Китси… — изглеждаше смутен. Пъхна ръце в издутите джобове на спортното си сако. — Тя ще се забави — обърна се той към майка си.

Госпожа Барбър изглеждаше учудена.

— О! — каза тя.

Двамата се спогледаха и като че ли между тях прелетя нещо неизречено.

— Ще се забави ли? — попитах с дружелюбен тон, гледайки ту единия, ту другия. — Къде?

Отговор не последва. Плат — вперил неотклонно поглед в майка си — отвори уста, после я затвори. Госпожа Барбър остави съвсем спокойно каталога настрана и каза, без да ме поглежда:

— Е, знаеш ли, струва ми се, че тя днес отиде да играе голф.

— Така ли? — попитах с лека изненада. — Времето не е ли доста неподходящо за голф?

— Движението е много натоварено — каза незабавно Плат, хвърляйки поглед към майка си. — Попаднала в задръстване, на магистралата е някакъв ужас. Обадила се е на Форест — обърна се той към мен, — ще забавят началото на вечерята.

— Дали пък — каза госпожа Барбър, след като помълча замислено, — дали пък вие двамата с Тио да не излезете да пийнете по нещо? Да — каза тя решително, обръщайки се към Плат, като че ли въпросът беше вече решен, и кръстоса ръце. — Мисля, че това е отлична идея. Вие двамата излезте за по едно питие. — А ти — тя се обърна към мен с усмивка, — какъв ангел си ти! Благодаря ти толкова много за албума — и тя се пресегна и стисна ръката ми. — Най-прекрасният подарък на света.

— Но…

— Да?

— Нали Китси ще има нужда да дойде тук и да се освежи? — попитах, след като бях помълчал озадачено.

— Моля?

Двамата отново насочиха погледи към мен.

— Ако е играла голф? Няма ли да трябва да се преоблече? Надали иска да отиде у Форест с дрехите, в които е играла голф — допълних, гледайки ту него, ту нея, а после — след като нито един от двамата не отговори, допълних: — Не ми пречи да чакам тук.

Госпожа Барбър изду замислено устни, клепачите й бяха натежали и аз изведнъж разбрах — беше уморена. Не беше очаквала, че ще й се наложи да седи и разговаря с мен, но възпитанието я възпираше да го каже.

— Въпреки че — казах смутено и станах, — времето напредва, един коктейл би ми дошъл добре…

И точно в този момент телефонът в джоба ми, който бе мълчал цял ден, зазвъня силно: беше постъпило ново съобщение. Несръчно — бях толкова изтощен, че не можех да преценя къде ми е джобът — аз започнах да се ровя, за да го измъкна.

Разбира се, съобщението беше от Китси, претъпкано с емотикони. Здравей, Попси, закъсняв цялчас! Дано съм те хванала! Форест и Силия ще забавят вечерята, ще се видим у тях 9 pm, обичам те много най! Китс