Дона Тарт
Щиглецът (136)

XI.

Когато Хоуби се прибра у дома, към два следобед, той влезе през входа откъм улицата, съпроводен от подрънкването на звънчето, като купувач.

— Е, това снощи несъмнено беше изненада — бузите му розовееха от дъжда, той смъкна дъждобрана от раменете си и изтръска дъждовните капки; беше се облякъл подходящо за посещение в аукционната къща, вратовръзката му беше с уиндзорски възел, беше облякъл един от красивите си стари костюми. — Борис!

По настроението му личеше, че е свършил добра работа на търга; макар да нямаше склонност да наддава прекалено много, той знаеше добре какво иска, и нерядко, на някой не прекалено оживен търг, когато не му се налагаше да наддава срещу някого, той успяваше да си тръгне с куп прекрасни вещи. — Доколкото разбирам, сте имали тежка нощ?

— Аха.

Седях сгушен в един ъгъл и пиех чай; главоболието ми беше жестоко.

— Странно беше да се запознаем, след като бях чувал толкова много неща за него. Все едно да се запознаеш с герой на книга. Винаги съм си го представял като хитрия Доджър от „Оливър!“ — е, нали се сещаш, онова хлапе, уличният гамен, какво беше името на актьора, Джак Някой си. Ходеше с едно парцаливо палто и едната му буза беше изцапана.

— Вярвай ми, навремето той беше достатъчно мръсен.

— Е, нали знаеш, Дикенс не ни казва какво е станало с Доджър. Кой би могъл да каже, може, когато е пораснал, да е станал почтен бизнесмен? А Попър направо се побърка, нали? Никога не съм виждал по-щастливо животно.

— О, да… — той се беше извърнал настрана, занимаваше се с палтото си; не беше забелязал как застинах, когато чух името на Попър, — докато не съм забравил, Китси се обади.

Не му отговорих, не можех; досега изобщо не се бях сетил за Попър.

— Беше късничко, към десет. Казах й, че си срещнал Борис, че сте се отбили тук и после сте излезли пак, надявам се да не съм объркал нещо.

— Всичко е наред — казах след кратко мълчание, през което полагах усилия да събера мислите си, които се разпиляваха едновременно в няколко посоки, всяка от които беше много лоша.

— Какво трябваше да ти напомня… — Хоуби притисна пръст към устните си. — Нещо ми беше възложено. Нека помисля.

— Не мога да се сетя — каза той, след като трепна леко и поклати глава. — Ще трябва да й се обадиш. Знам, че беше някаква вечеря днес, на гости у някого. Вечеря в осем! Това си спомних. Но не помня къде.

— Семейство Лонгстрийт — казах, а сърцето ми падна в петите.

— Като че ли така беше. Така или иначе… Борис! Много забавен, много очарователен… колко време ще бъде в Ню Йорк? Колко време ще бъде тук? — повтори Хоуби дружелюбно, когато аз не отговорих — не можеше да види лицето ми, и с какво ужасено изражение се взирах в улицата. — Трябва да го поканим на вечеря, не мислиш ли? Защо не го помолиш да ни даде няколко дати, когато е свободен вечер? Но само ако ти искаш — продължи той, тъй като аз продължавах да не отговарям. — Ти решаваш. Само ми кажи, за да знам.