Дона Тарт
Щиглецът (135)

X.

Докато стигна до хранилището, бе станало вече осем и половина сутринта, челюстта ме болеше от скърцане със зъби, а сърцето ми като че ли всеки миг щеше да се пръсне. Чиновническа зора: утрото на пешеходците гърмеше и сияеше, изпълнено със заплаха. В десет без четвърт вече седях на пода в стаята си, в къщата на Хоуби, а съзнанието ми се въртеше и люшкаше като пумпал, клатещ се ту на една, ту на друга страна. На килима около мен се търкаляха две пазарски торби; една никога не ползвана едноместна палатка; калъфка за възглавница от бежово хасе, все още съхранила миризмата на спалнята ми във Вегас; тенекиена кутия, пълна с най-различни таблетки, „Роксикодон“ и морфин, които, съзнавах това, трябваше да бъдат изхвърлени в тоалетната; и плетеница от опаковъчни лепенки, които бях прерязал внимателно с макетен нож — двайсет минути деликатна работа, чувствах пулса във върха на пръстите си, ужасявах се, че може да натисна прекалено силно и да увредя неволно картината, докато накрая успях да освободя едната страна, обелвайки внимателно пласт по пласт, с треперещи ръце: само за да намеря — притиснат между картони и увит във вестници — един изподраскан учебник по гражданско образование („Демокрацията, различността и ти!“).

Пъстра, мултикултурна тълпа. На корицата — деца от Азия, Латинска Америка, афроамериканци, деца от коренното население на Америка, едно момиче с мюсюлманска забрадка на главата и белокожо дете в инвалидна количка се усмихваха и се държаха за ръце пред американското знаме. Вътре, сред жизнерадостния, глуповат свят на книгата, свят на добри граждани, в който представители на различни етноси се включваха щастливо в живота на своите общности, а градски деца надзираваха с лейки в ръце своя проект за подобряване на жилищната среда, грижейки се за растение в саксия, чиито клони бяха илюстрация за различните разклонения на управлението на страната — вътре Борис беше рисувал кинжали с неговото име на тях, рози и сърца около инициалите на Котку, както и две бдящи очи, извили лукаво поглед встрани, точно над един частично попълнен образец за тест:

Защо човечеството има нужда от правителството? — За налагане на идеология, наказване на престъпници и поощряване на равенството и братството между народите.

Цитирайте някои от задълженията на американския гражданин: — Да гласува за Конгреса, да уважава различността и да се бори срещу враговете на държавата.

За щастие Хоуби не си беше у дома. Хапчетата, които бях глътнал, не бяха подействали, и след като два часа се въртях и мятах в леглото си, сякаш пропадайки в мъчително, полусънно състояние — мислите ми се прескачаха, чувствах се изтощен от бързото биене на сърцето ми, гласът на Борис все още отекваше в съзнанието ми — аз се насилих да стана, да почистя боклуците, разпилени из спалнята ми, да взема един душ и да се избръсна: докато го правех, се порязах, защото горната ми устна бе безчувствена, почти като след зъболекарска упойка, след като преди носът ми беше прокървил. После си направих една кана кафе, намерих някаква стара кифла в кухнята и се насилих да я изям, и към обяд вече бях долу в магазина, готов да започна работа — точно навреме, за да хвана пощаджийката с жълтата й мушамена наметка (тя изглеждаше малко изплашена и се държеше на разстояние от мен — заради кървясалите ми очи, порязаната горна устна и окървавената ми носна кърпичка), макар че, докато тя ми подаваше пощата с ръката си в гумена ръкавица, аз осъзнах: какво значение имаше това? Рийв можеше да пише на Хоуби каквото му хрумнеше — да се обади в Интерпол — на кого вече му пукаше от това?

Валеше. Пешеходците, присвили рамене, бързаха по улицата. Дъждът плющеше силно по витрината, дъждовни капки се търкаляха като мъниста по найлоновите торби с боклук в края на тротоара. Седнал в старото си кресло зад бюрото, аз се опитвах да си намеря котва или поне някаква утеха в избелелите коприни и сумрака на магазина, горчиво-сладкия сумрак, напомнящ за училищни стаи в дъждовни дни от детството, но резкият спад сред силния прилив на допамин ме караше да се чувствам като паднал отвисоко, долавях първите, далечни тръпки на нещо много подобно на смърт — тъга, която се надигаше първо от стомаха и започваше да блъска от вътрешната страна на челото, целият мрак, който бях успял да пропъдя, нахлуваше с рев отново в тавата ми.

Тунелно зрение. През всички тези години се бях носил по течението, прекалено безчувствен и изолиран, за да допусна до себе си каквато и да било реалност: постоянно бълнуване, което ме бе люшкало по леките си, успокояващи вълни още от детството ми — замаян от дрога, легнал на мъхнатия килим във Вегас, вперил поглед във въртящия се вентилатор на тавана — само че сега вече не се смеех, бях като Рип ван Уинкъл^[1], изкривил лице от болка и стиснал глава в ръце, върнал се със сто години закъснение.

Имаше ли начин да поправя станалото? Не. В известен смисъл Борис ми беше направил услуга, вземайки това нещо — най-малкото предполагах, че така биха приели нещата повечето хора; бях се отървал; никой не можеше да ме обвини в нещо; по-голямата част от проблемите ми беше решена с един удар, но макар да съзнавах, че на мое място всеки здравомислещ човек би се почувствал облекчен, ако се отървеше от картината, никога досега не се бях чувствал така опустошен от отчаяние, себененавист и срам.

Морната топлина на магазина. Не можех да седя на едно място; ставах и сядах, отивах до витрината и се връщах. Всичко беше просмукано от ужас. Един порцеланов Пулчинела ме наблюдаваше злорадо. Дори мебелите изглеждаха болнави и несъразмерни. Как бях могъл да си внуша, че съм по-добър човек, по-мъдър, по-възвишен, ценен и достоен за живот въз основа на тайната, която криех? И все пак така беше. Картината ми помагаше да се чувствам не толкова смъртен, не толкова обикновен. Тя беше и подкрепа, и оправдание; сила за съществуване и същност на съществуването. Беше крайъгълният камък, на който се крепеше цялата катедрала. И беше ужасно да узная, виждайки как съвсем внезапно този крайъгълен камък изчезва изпод краката ми, че през цялото ми съществуване като зрял човек, тайно в себе си съм се опирал на това голямо, скрито, дивашко ликуване, пораждано от съзнанието, че целият ми живот се крепи на една тайна, която всеки миг може да го разбие на пух и прах.