Дона Тарт
Щиглецът (132)

VII.

Не останахме дълго — Хоуби бе чувал много за Борис през годините, хайде да пийнем по едно!, а Борис също беше заинтригуван, любопитен, също както бих бил аз, ако се беше появила Джуди от Кармиуолог или някаква друга митична личност от неговото минало — но и двамата бяхме пияни и прекалено експанзивни и аз имах чувството, че може би смущаваме госпожа Де Фрийс, която, макар че се усмихваше любезно, седеше прекалено тихо на един стол, сключила мъничките си ръце с много пръстени в скута, и почти не говореше.

Затова си тръгнахме — Попчик ни сподири, шляпайки развълнувано подир нас, Борис, възторжен, говореше високо, обяснявайки с ръкомахане на шофьора да заобиколи, за да спре пред входа да ни вземе:

— Да, пустышка, да — това на Попър и после: — Това е за нас! Ние сме с кола!

После внезапно се оказа, че шофьорът на Борис говори английски не по-зле от самия него, и тримата вече бяхме приятели — всъщност четиримата, ако броим и Попчик, който стоеше на задни лапи, подпрял предните на прозореца и се взираше много сериозно в светлините на магистралата „Уест Сайд“, докато Борис му бърбореше нещо, прегръщаше го и го целуваше отзад по врата, като същевременно обясняваше на Гюри (шофьора) едновременно на руски и английски колко прекрасен съм бил аз, приятел от младите години, кръвен брат (а Гюри протегна назад лявата си ръка, за да се ръкува тържествено с мен, както седях отзад), и колко прекрасен бил животът, щом двама приятели можело да се срещнат отново след дълга раздяла в този огромен свят.

— Да — каза Гюри мрачно, завивайки към Хюстън стрийт така бързо и рязко, че аз се плъзнах към вратата, — така беше и с мен и Вадим. Всеки ден тъгувам за него — тъгувам толкова, че се будя и нощем от мъка. Вадим беше мой брат — той хвърли поглед назад към мен, преминавайки, без да спре, през пешеходна пътека, хората, които пресичаха, се разпиляха на всички страни, видях стъписаните им лица през тъмното стъкло, — беше за мен повече от брат. Както сме с Боря. Но Вадим…

— Ужасно нещо е това — каза ми тихо Борис, а после, обръщайки се към Гюри: — Да, ужасно, ужасно…

— … прекалено рано изпратихме Вадим под земята. Истина е това, което се пее в оная песен, чувал съм я по радиото, знаете ли я? На онзи, който пее „Piano Man“? „Само добрите умират млади“.

— Той ни чака там — утеши го Борис и се пресегна, за да потупа Гюри по рамото.

— Да, точно така му казах и аз — измърмори Гюри, завивайки толкова внезапно пред друга кола, че аз увиснах напред на предпазния колан, а Попчик просто полетя. — Тези неща са прекалено дълбоки… думите не са достойни да се докосват до тях. Човешкият език не може да ги изрази. Но накрая, когато го полагах за вечен сън, с лопатата в ръка — тогава му заговорих с душата си. „Довиждане, Вадим. Остави портите отворени за мен, братко. Запази ми място там, където си ти.“ Само Бог — „моля те“, мислех си, опитвайки се да съхраня невъзмутимо изражение, стиснал Попчик в скута си, „мамка му, гледай в пътя!“ — Фьодор, моля те, помогни ми, имам два важни въпроса във връзка с Бога. Ти си професор в колеж — (моля?) — затова може би ще можеш да намериш отговорите. Първи въпрос — очите му срещнаха моите в огледалото за задно виждане и той вдигна пръст нагоре: — има ли Бог чувство за хумор? Втори въпрос: възможно ли е Бог да има жестоко чувство за хумор? В смисъл: дали Бог си играе жестоко с нас, дали не ни измъчва за собствено удоволствие, както зли деца измъчват някое насекомо в градината?

— Ъъъ — казах, стреснат от погледа му, който той бе насочил развълнувано към мен, вместо към наближаващия завой — е, може би, не знам, надявам се да не е така.

— Той не е човекът, на когото би трябвало да задаваш такива въпроси — каза Борис, подавайки ми цигара, а после подаде една и на Гюри на предната седалка. — Бог е измъчвал достатъчно Тио. Ако страданието облагородява, тогава той е княз. А сега, Гюри — той се облегна назад, потъвайки в облак дим, — искам от теб една услуга.

— Каквото пожелаеш.

— Може ли да погледаш кучето, след като ни оставиш? Да го повозиш на задната седалка натам, накъдето иска да отиде?

Клубът беше чак в Куийнс, не бих могъл да кажа точно къде. В застланата с червен килим предна зала, която изглеждаше като мястото, на което отиваш, за да целунеш по бузата дядо си, веднага след като те пуснат от затвора, големи, сякаш семейни компании от пиячи, насядали в столове тип „Луи Шестнайсети“ около маси, покрити с богато надиплени покривки от златиста тъкан, ядяха, пушеха и се тупаха по раменете. Зад тях, по лакираните в тъмночервено стени, висяха в произволно изобилие коледни гирлянди и празнична украса, напомняща за съветската епоха, пъстри лампички и играчки от оцветен алуминий — петлета, птички в гнездо, червени звезди, ракети и сърп и чук с кичозни надписи на кирилица („Честита Нова Година, скъпи другарю Сталин!“). Борис (самият той добре наквасен; беше продължил да пие направо от бутилката на задната седалка) беше обгърнал раменете ми с ръка и ме представяше на руски на млади и стари като свой брат, което хората като че ли приемаха буквално, ако се съдеше по това как мъже и жени ме целуваха и прегръщаха и се опитваха да ми наливат водка от големи шишета в кристални кофички за лед.

По някакъв начин най-сетне успяхме да се доберем до дъното на залата, където имаше спуснати черни плюшени завеси, охранявани от бияч с бръсната глава и змийски очи, татуиран до ушите с надписи на кирилица. Отзад имаше зала, в която гърмеше музика и се носеше тежък мирис на пот, афтършейв, трева и пури „Кохиба“: тоалети на „Армани“, анцузи, платинени часовници „Ролекс“ с диаманти. Никога не бях виждал толкова много мъже, носещи толкова много злато по себе си — златни пръстени, златни синджири, златни предни зъби. Всичко наоколо приличаше на някакъв чужд, объркан, ярко блестящ сън; а аз се намирах в онзи неприятен стадий на пиянството, в който не можеш да фокусираш погледа си върху нищо, само кимах, клатушках се и оставях Борис да ме влачи из тълпата. По някое време, късно през нощта, Мириам се появи отново, като сянка; след като ме поздрави с целувка по бузата — призрачно меланхоличен церемониален жест, сякаш застинал във времето — тя и Борис изчезнаха, оставяйки ме на една претъпкана маса заедно с куп мъртвопияни, пушещи като комини руснаци, които явно до един знаеха кой съм („Фьодор!“), тупаха ме по гърба, наливаха ми водка, предлагаха ми храна, цигари „Марлборо“, и ми крещяха добросърдечно нещо на руски, явно без да очакват отговор…

Почувствах нечия ръка на рамото си. Някой смъкна очилата ми.

— Здравей…? — казах недоумяващо на непознатата жена, която внезапно се озова седнала на коленете ми.

Жана. Здравей, Жана. Какво правиш? Нищо особено, а ти? Истинска порнозвезда, с тен, придобит в солариум, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия гърди, които заплашваха да прелеят вън от деколтето й. Способността да предсказваме бъдещето се предава по наследство в рода ми: да ти погледам ли на ръка? Да, разбира се: английският й беше доста добър, макар да ми беше трудно да разбирам какво казва заради ужасния шум в клуба.

— Виждам, че по природа си философ. — Тя плъзна по дланта ми нокът, розов като тоалетите на Барби. — Много, много интелигентен. Много възходи и падения — правил си по малко от всичко в живота си. Но си самотен. Мечтаеш да бъдеш заедно с едно момиче, до края на дните си, нали така?

После Борис се появи отново, сам. Придърпа един стол и седна. Проведе кратък, весел разговор с новата ми позната, който приключи с това, че тя ми сложи обратно очилата и си тръгна, но не преди да измъкне от Борис една цигара и да го целуне по бузата.

— Познаваш ли я? — попитах Борис.

— Не съм я виждал през живота си — отвърна той и сам запали цигара. — Ако искаш, можем да тръгваме. Гюри чака отвън.