Дона Тарт
Щиглецът (130)

V.

Почти три часа по-късно аз все още седях в тапицираното с червена изкуствена кожа сепаре в бара на поляка, сред примигващи коледни светлини и вбесяваща смесица от пънк рок и полска коледна музика от гърмящия джубокс, отегчен от чакането, и вече се питах дали той изобщо ще се появи или не, и дали да не се прибера у дома. Така и не бях взел никакви негови данни — всичко се бе случило толкова бързо. В миналото бях пускал името на Борис в „Гугъл“, за да видя дали няма да излезе нещо — никога не се бе появявало каквото и да било — но пък и никога не си бях представял Борис да води живот, който би подлежал на проследяване онлайн. Можеше да е навсякъде, да прави какво ли не: да бърше болнични подове, да кръстосва джунгли в някаква чужда страна, с пистолет в ръка, да събира угарки от цигари по тротоарите.

Наближаваше краят на часа, през който се сервираха напитки с намаление, студенти и артистични типове започваха да се процеждат на тънки струйки през тълпата от шкембести, застаряващи поляци и посивели петдесетинагодишни пънкари. Току-що бях привършил третата си водка; тук наливаха големи, затова ми се стори глупаво да не поръчам още една; знаех, че трябва да хапна нещо, но не бях гладен, а настроението ми ставаше все по-мрачно и унило с всеки изминал миг. Беше невероятно потискащо да си мисля, че ми е вързал тенекия след толкова години раздяла. Философски погледнато, тази среща поне ме бе отклонила от намерението да търся дрога: не повръщах след предозиране в някоя кофа за боклук, не ме бяха обрали, нито пък ме бяха прибрали за опит да купя наркотик от ченге под прикритие…

— Потър — ето го и него, вмъкна се на мястото срещу мен в сепарето и отметна косата си с жест, който събуди звънкото ехо на миналото.

— Тъкмо се канех да си тръгна.

— Съжалявам. — Същата лукава, очарователна усмивка. — Имах работа. Мириам не ти ли обясни?

— Не, не каза нищо.

— Е, то не е като да работиш в счетоводна къща. Виж какво — каза той, привеждайки се напред, опрял длани на масата, — не се ядосвай! Не съм очаквал да се натъкна на теб! Дойдох колкото можех по-бързо! Дори тичах! — пресегна се и ме перна леко по бузата. — Боже мили! Толкова време мина! Толкова се радвам да те видя? Ти не се ли радваш?

С израстването беше станал хубав мъж. Дори когато беше най-кльощав и недодялан, той беше привлекателен с присъщата си проницателност, живия поглед и съобразителния си ум, но онова негово сурово, полугладно излъчване беше изчезнало, а всичките му останали отлики се бяха съчетали по най-добър начин. Кожата му беше загрубяла, но дрехите му стояха добре, чертите му бяха остри, напрегнати — герой от кавалерията в ролята на концертиращ пианист; а сивкавите му, ситни, остри зъби — забелязах — бяха подменени със стандартните, типично американски бели редици.

Видя, че го гледам, и почука с нокът един от блестящите си предни зъби.

— Ново чене.

— Забелязах.

— Направи ми го един зъболекар в Швеция — каза Борис и направи знак на сервитьора. — Струва ми цяло шибано състояние. Жената все настояваше — Боря, устата ти — срамота! Бях се заинатил да не го правя, но се оказа, че е най-правилният разход от всички пари, които съм харчил някога.

— Кога се ожени?

— А…?

— Можеше да доведеш и нея, ако си искал.

Той ме изгледа учудено.

— Какво, Мириам ли имаш предвид? Не, не… — бръкна в джоба на сакото си, извади телефон и започна да натиска нещо по него. — Мириам не ми е жена! Ето — той ми подаде телефона — това е жена ми. Какво пиеш? — попита той, преди да се обърне към сервитьора.

На снимката в айфона се виждаше покрито със сняг шале, швейцарски тип, и красива блондинка на ски пред него. До нея, също на ски, имаше две добре опаковани руси хлапета с неопределен пол. Не приличаше толкова на семейна фотография, колкото на реклама за някакъв здравословен швейцарски продукт, като вид йогурт или Бирхерово мюсли.

Погледнах го слисан. Той отклони очи и направи познатия ми от миналото руски жест: е, да, това е положението.

— Твоя жена? Наистина ли?

— Да. — Той повдигна едната си вежда. — И децата са мои. Близнаци.

— Мамка му.

— Да — каза той със съжаление. — Родиха се, когато бях много млад, прекалено млад. Моментът не беше подходящ — тя искаше да ги задържи — „Боря, как можеш!“ — какво можех да кажа? Честно казано, не ги познавам много добре. Всъщност най-малкия — него го няма на снимката — най-малкия дори не съм го виждал. Струва ми се, че е само на… май на шест седмици.

— Какво? — отново погледнах снимката, опитвайки се да съчетая в представите си това благоприлично нордическо семейство с Борис. — Разведен ли си?

— Не, не, не… — водката пристигна, в запотена гарафа с две мънички чашки, той наля по една за всеки от нас — Астрид и децата живеят предимно в Стокхолм. Понякога тя идва през зимата на ски в Аспен — била е шампионка по ски, преминала олимпийски квалификации, когато била деветнайсетгодишна…

— Така ли? — казах, стараейки се думите ми да не прозвучат недоверчиво. Децата, което ставаше напълно ясно, когато човек ги погледнеше по-отблизо, бяха прекалено руси и румени, за да бъдат дори в далечна родствена връзка с Борис.

— Да, да — отвърна с много сериозен тон Борис и кимна рязко. — Тя има нужда винаги да е на място, където има възможност да кара ски, а — нали ме знаеш — аз ненавиждам шибания сняг, ха! Баща й е крайнодесен — струва ми се, почти с нацистки убеждения — нищо чудно, че Астрид имаше проблеми с депресия, с баща като него! Какъв противен стар мръсник е! Но те са много нещастен и потиснат народ, тези шведи. Гледаш го, смее се, пие, и в следващия миг — мрак и нито дума. dziękuję^[1] — обърна се той към сервитьора, който се бе появил отново с поднос, отрупан с малки чинийки: черен хляб, картофена салата, два вида херинга, краставици в сметана, зелеви сърми и яйца в саламура.

— Не знаех, че тук сервират храна.

— Не сервират — каза Борис, намаза с малко парче черен хляб и го посоли. — Но аз умирам от глад. Помолих ги да донесат нещо от съседния ресторант. После чукна чашката си в моята и каза: — Sto lat!^[2] — някогашния му тост.

— Sto lat.

Водката беше ароматна, с непознат за мен мирис на някаква горчива билка.

— И така — подех аз, сипвайки си храна. — Мириам?

— Моля?

Протегнах ръце с дланите нагоре в детински жест: „моля за обяснение“.

— А, Мириам! Тя работи за мен! Моя дясна ръка, вероятно така би трябвало да се каже. Казвам ти, по-добра е от повечето мъже. Каква жена, Боже мой! Малко са такива като нея, вярвай ми. Струва собственото си тегло в злато. Хайде, хайде — Борис напълни отново чашата ми и я побутна към мен. — За встречу! — вдигна той своята. — За нашата среща!

— Не е ли мой ред да вдигна тост?

— Да, така е — той чукна със звън чашата си в моята, — но аз съм гладен, а ти много се бавиш.

— Е, тогава за нашата среща.

— За нашата среща! И за съдбата! Защото ни събра отново!

Веднага щом отпихме, Борис се нахвърли на храната.

— И с какво точно се занимаваш? — попитах аз.

— С това-онова. — Хранеше се, гълтайки лакомо по някогашния си обичай, като гладно дете. — Много неща. Оправям се, нали разбираш.

— А къде живееш? В Стокхолм? — допълних, когато той не отговори.

Той махна нашироко с ръка.

— Навсякъде.

— Като например…?

— О, ами Европа, Азия, Северна и Южна Америка…

— Това е доста голяма територия.

— Ами… — започна той с уста, пълна с херинга, избърсвайки капка сметана от брадичката си, — освен това ръководя и малък бизнес, ако разбираш какво имам предвид.

— Моля?

Той преглътна херингата, помагайки си с голяма глътка бира.

— Нали знаеш как вървят нещата. Официалният ми бизнес е агенция за поддръжка на домакинства и почистване. Наемам работници предимно от Полша. Пък и в името на фирмата се съдържа забавна закачка — „Полска Кантора за Свежест“, ПКС^[3], загряваш ли? — Той отхапа малко от едно мариновано яйце. — А можеш ли да познаеш какво е мотото ни? „Събираме и последната прашинка“, ха!

Реших да подмина това без коментар.

— Значи си бил в Щатите през цялото това време?

— О, не! — той беше напълнил отново чашите ни и вдигаше своята към мен. — Пътувам много. Тук съм около шест до осем седмици годишно. А през останалото време…

— Русия? — попитах, изпивайки чашата си на един дъх, и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Не толкова. Северна Европа. Швеция, Белгия. Понякога в Германия.

— Мислех, че си се върнал у дома.

— А?

— Защото… ами защото така и не се обади.

— Аха… — Борис се почеса смутено по носа. — Беше объркано време. Помниш ли, във вашата къща… онази последна нощ?

— Разбира се.

— Е, аз никога не бях виждал толкова дрога през живота си. Примерно половин унция кока, а не продадох и прашинка, нито дори четвърт грам. Но пък раздадох немалко — станах много популярен в училище, ха! Всички ме обикнаха. А повечето се озова в моя нос. После — онези пликчета, които намерихме, с какви ли не таблетки, нали помниш? Помниш ли онези мъничките, зелените? Оказаха се много сериозен медикамент, предписвали го на пациенти в терминален стадий на рак — баща ти трябва да е бил убийствено пристрастен, за да е вземал такива неща.

— Да, и при мен имаше такива.

— Е, тогава сам знаеш. Дори вече не произвеждат онези готини зелени „окси“-та. Правят от онези, „прекаран наркоман“, които няма как да се смъркат и инжектират венозно. Но баща ти?! Разбираш ли — да се прехвърли от пиенето на това?! Всяко дърто пиянде на улицата е за предпочитане. Когато за първи път взех една… припаднах преди втората доза и ако Котку не беше с мен… — той прокара пръст по гърлото си, — пфффт.

— Да — отвърнах, припомняйки си собственото си глупашко блаженство, отпуснал глава с лицето надолу върху бюрото си на горния етаж при Хоуби.

— Така или иначе — Борис изпи водката си на една глътка и наля на двама ни, — Ксандра продаваше. Не онези таблетки. Те бяха на баща ти. За лично ползване. Но с другите неща търгуваше на мястото, където работеше. Помниш ли онези двамата, Стюарт и Лайза? Онези, които приличаха на суперпочтена двойка, търговците на недвижими имоти? Те й осигуряваха стоката.

Оставих вилицата си.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми каза! Доколкото разбирам, започнали да се държат гадно, когато се оказало, че й липсва дрога. Един вид, мистър Почтен Адвокат и мис Спретната Девойка, идват й в къщата, съчувстват мило… галят я по главата… „можем ли да помогнем“, „Горката Ксандра, толкова ни е жал за теб“… но после, като се разбрало, че им е изчезнала дрогата… леле! Нещата изцяло се променили. Наистина се почувствах много зле заради онова, което направихме, когато тя ми разказа тези неща. Имаше ужасни проблеми! Но по това време — той се перна по носа — всичко вече беше заминало тук. Капут.

— Чакай… Ксандра ти е разказала всичко това?

— Да. След като ти си тръгна. Когато живеех там с нея.

— Ще трябва да пообясниш това-онова.

Борис въздъхна.

— Добре де. То е дълга история. Но ние не сме се виждали от много време, разбираш ли?

— Живял си с Ксандра?

— Е, знаеш ли, така — от време на време. Продължи около четири-пет месеца. После тя се върна в Рино и аз загубих връзка с нея. Разбираш ли, баща ми се беше върнал в Австралия, пък и ние с Котку бяхме останали без нищо…

— Това трябва да е било наистина странно.

— Е… може би — каза той нервно. — Разбираш ли — облегна се назад и отново направи знак на сервитьора, — бях в много лошо състояние. Бях останал без дрога, след като преди това се бях друсал дни наред. Знаеш какво е, когато спреш рязко кокаина — истински ужас. Бях сам и наистина уплашен. Нали знаеш, онази болест, която се просмуква в душата ти — дишането ти се ускорява, обзема те ужасен страх, като че ли Смъртта всеки миг ще протегне ръка и ще те вземе. Слаб, мръсен — целият треперех от страх, приличах на някакво полумъртво коте. А беше и Коледа — и нямаше никого! Обадих се на един куп хора, никой не отговаряше — минах покрай онзи тип Лий, при когото оставах да спя понякога, в къщата край басейна, но него го нямаше, вратата беше заключена. Вървях, вървях — почти бях почнал да залитам. Беше ми студено, страхувах се. У дома нямаше никого! Затова отидох у Ксандра. По онова време Котку вече не разговаряше с мен.

— Човече, проявил си голяма смелост. Не бих се върнал там и за милион долара.

— Знам, наложи се да посъбера кураж, но бях толкова самотен и се чувствах толкова болен! Устните ми постоянно трепереха. Като… знаеш ли, в такова състояние ти се иска да легнеш, да гледаш часовника и да броиш ударите на сърцето си. Само че няма къде да легнеш, нямаш и часовник. Вече почти плачех. Не знаех какво да направя! Дори не знаех дали тя е още там. Но лампите бяха запалени — беше единствената осветена къща на улицата — аз влязох и застанах пред стъклената врата, и я видях там, със същата дълга тениска с делфините, беше в кухнята и си забъркваше „маргарита“.

— И какво направи тя?

— Ха! Първоначално не искаше да ме пусне! Застана на прага и крещя дълго — руга ме, нарича ме как ли не. Но после аз се разплаках. И когато я попитах дали мога да остана при нея — той сви рамене, — тя каза „да“.

— Какво? — попитах, посягайки да взема новата чаша, която ми беше налял. — Искаш да кажеш, да останеш… в такъв смисъл?

— Бях уплашен! Тя ми позволи да спя в нейната стая! Беше настроила телевизора на канала, по който даваха коледни филми!

— Хм. — Съзнавах, че той очакваше да го разпитвам за подробности, но самодоволното му изражение не ме убеждаваше, особено в тази история със спането в нейната стая. — Е, радвам се, че нещата са се уредили добре за теб. А каза ли тя нещо за мен?

— Е, да, това-онова. — Той се изкиска. — Всъщност доста неща! Защото, разбираш ли, не се сърди, но аз прехвърлих вината за някои неща на теб.

— Радвам се, че съм бил от полза.

— Да, естествено! — Той се чукна ликуващо с мен. — Много ти благодаря! Ако ти беше направил същото, нямаше да се сърдя. Но честно казано, струва ми се, че и горката Ксандра беше доволна да ме види. Щеше да се зарадва на когото и да било. Искам да кажа — той изпи чашата на един дъх, — беше луда работа… онези нейни гадни приятели… а и беше съвсем сама там. Пиеше много, страхуваше се да отиде на работа. Нещо можеше да й се случи, при това съвсем лесно — никакви съседи, зловещо беше, наистина. Защото, нали помниш Бобо Силвър — е, Бобо всъщност се оказа не чак толкова лош човек. Ненапразно му викат „менш“. Ксандра се боеше до смърт от него, но той не я подгони заради дълговете на баща ти, най-малкото не предприе нищо сериозно. Съвсем не. А баща ти дължеше много. Предполагам, Бобо е знаел, че тя е останала без пукната пара — баща ти и нея беше прекарал, и то качествено. Реши, че би могъл да приеме нещата нормално. Не можеш да вземеш на босия цървулите. Но онези, другите, нейните така наречени приятели, те бяха зли като банкери. Нали разбираш? „Имаш задължения към мен“, наистина злобно, като мафиотите, да те хване страх. Бяха по-лоши от него! При това не ставаше дума и за голяма сума, но тя все още нямаше пари, те се държаха гадно — все така — имитирайки присмехулно, той приведе напред глава, посочи агресивно с пръст пред себе си — „майната ти, нямаме намерение да чакаме, няма да е зле да измислиш нещо“, такива работи. Така или иначе, добре беше, че отидох там тогава, защото можах да й помогна.

— И как й помогна?

— Връщайки парите, които бях взел от нея.

— Беше ги запазил, така ли.

— Е, не — отвърна той спокойно, — бях ги изхарчил. Но имах и друга възможност. Защото, знаеш ли, когато кокаинът свърши, отидох с парите при Джими в оръжейния магазин и си купих още. Разбираш ли, купувах го за себе си и за Амбър — само за нас двамата. Много, много красиво момиче, много невинно, много изключително. А беше и съвсем млада, едва четиринайсетгодишна! Беше само една нощ в „MGM Гранд“, почувствахме се толкова близки, просто седяхме на пода в банята в апартамента на бащата на Кей Ти и разговаряхме. Дори не се целунахме! Говорехме, говорехме, говорехме! Едва не се разплаках, наистина открихме сърцата си един на друг. И — той притисна ръка към гърдите си — толкова се натъжих, когато настъпи денят, питах се защо всичко трябва да свърши? Защото ние можехме да останем вечно там и да си говорим! Всичко беше толкова съвършено, чувствахме се толкова щастливи! Ето колко се бяхме сближили, виждаш ли, само за една нощ. Така или иначе — затова отидох при Джими. Той имаше наистина гаден кокаин — не беше и наполовина толкова добър, колкото онзи на Стюарт и Лиса. Но всички знаеха, разбираш ли, всички бяха научили за онзи уикенд в „MGM Гранд“, че аз съм имал толкова много от прашеца. И хората започнаха да идват при мен. Примерно около дузина дойдоха още първия ден, когато отидох отново на училище. Тикаха ми в ръцете парите си. „Ще ми намериш ли малко… ще ми намериш ли малко… трябва ми малко за брат ми… имам синдром на дефицит на вниманието, трябва ми, за да си пиша домашните…“. Много скоро вече продавах на състезателите от футболния отбор на горните класове и на половината баскетболен отбор. А и на много момичета… приятелки на Амбър и на Кей Ти… също и на приятели на Джордан… студенти от университета на Лас Вегас! Загубих пари от първите партиди, които продадох, не знаех колко да искам, продавах яко на ниска цена, исках всички да ме харесват, дрън-дрън. Но щом успях да се ориентирам — забогатях! Джими ми даваше стоката с голямо намаление, защото и той прибираше доста зелено от тая работа. Разбираш ли, аз му правех голяма услуга, продавайки дрога на хлапета, които иначе биха се страхували да си я купуват — биха се страхували от хора като Джими, който я продаваше. Кей Ти… Джордан… всички те имаха много пари! Винаги ми даваха назаем с удоволствие. Кокаинът не е като екстазите — продавах и екстази, но там нещата вървяха понякога добре, понякога зле, веднъж се струпат купувачи, друг път няма никой с дни, а за кокаина си имах много редовни клиенти, които се отбиваха по два-три пъти дневно. Искам да кажа, дори само Кей Ти…

— Уау. — Дори след толкова много години името й имаше своето въздействие върху мен.

— Да! За Кей Ти! — Двамата вдигнахме чашите си и пихме.

— Каква красавица! — Борис тресна с чашата си по масата. — Завиваше ми се свят, когато бях край нея, дори само защото дишахме един и същи въздух.

— Спа ли с нея?

— Не… Боже, опитвах… но само една вечер се съгласи на малко „ръчен труд“, бяхме в спалнята на малкия й брат, тя беше много надрусана и в добро настроение.

— Човече, сигурно е, че си тръгнах в неподходящ момент.

— И още как. Свърших в панталоните още преди тя да ми свали ципа. А издръжката, която получаваше Кей Ти… — Той се пресегна към празната ми чаша. — Две хиляди месечно! И получаваше това само за дрехи! Само че Кей Ти имаше вече толкова дрехи, че просто не беше ясно за какво са й повече. Така или иначе, към Коледа за мен всичко се развиваше като във филмите, когато автоматът издрънчи и се посипят долари. Телефонът не спираше да звъни. Бях най-добър приятел на всички! Момичета, които преди това не бях и виждал, ме целуваха, сваляха златни колиета от шиите си и ми ги даваха! Друсах се колкото можех, денем и нощем, линии, дълги колкото ръката ми, и въпреки това парите се сипеха отвсякъде. Бях нещо като „Белязания“ на нашето училище! Едно момче ми подари мотор, а друго — кола на втора ръка. Случваше ми се, когато вдигах дрехите си от пода, от джобовете ми да падат стотици долари — нямах представа откъде са.

— Това е доста информация, нещата са се развили много бързо.

— И още как! Аз обикновено се обучавам по този начин. Казват, че опитът е добър учител, и поначало това е вярно, но лично аз имам късмет, че този опит не стана причина за смъртта ми. Понякога… когато съм пийнал повечко бира… дръпвам по една-две линийки. Но в повечето случаи вече не ми е приятно да го правя. Бях се съсипал яко. Ако ме беше видял преди около пет години… Изглеждах… — той всмука бузите си — ето така. Но — сервитьорът се бе появил отново с още херинга и бира — стига за това. А какво — той ме измери с очи — става с теб? Справяш се добре, бих казал.

— Е, предполагам, че се справям.

— Ха! — Той се облегна назад и отпусна ръка върху ръба на облегалката. — Забавният стар свят, а? Търговия с антики! Дъртият педал, той ли те уреди в тая работа?

— Точно така.

— Чувам, че се правят добри пари.

— Така е.

Той пак ме огледа от горе до долу и попита:

— Щастлив ли си?

— Не много.

— Слушай, имам страхотна идея! Ела да работиш за мен!

Избухнах в смях.

— Не, не се занасям! Не, не — допълни той, принуждавайки ме да замлъкна с повелителен жест, когато отворих уста, напълни отново чашата ми и я плъзна по масата към мен, — колко ти дава той? Сериозно. Ще ти дам два пъти по толкова.

— Не, аз обичам работата си — произнасях думите прекалено старателно и отчетливо, дали наистина бях толкова пиян? — Харесва ми онова, което върша.

— Така ли? — Той вдигна чаша към мен. — Защо тогава не си щастлив?

— Не искам да говоря за това.

— И защо не?

Махнах пренебрежително с ръка.

— Защото… — Вече не знаех колко чаши съм изпил. — Просто така.

— Значи не е заради работата — защо тогава? — Той беше глътнал своята водка със замах, отмятайки глава, и сега се нахвърли върху новата чиния с херинга. — Проблеми с парите? Момиче?

— Нито едното, нито другото.

— Значи е момиче — заяви той тържествуващо. — Знаех си.

— Слушай — аз допих остатъка от водката си и ударих по масата с отворена длан — какъв гений бях, просто не можех да престана да се усмихвам, беше ми хрумнала най-добрата идея от години насам! — Стига сме говорили за това. Хайде, да вървим! Имам голяма изненада за теб.

— Да вървим? — Борис видимо се наежи. — Къде да вървим?

— Ела с мен, ще видиш.

— Искам да си седя тук.

— Борис…

Той се облегна.

— Остави, Потър — каза той, вдигайки ръце нагоре. — Просто се отпусни.

— Борис! — Погледнах към тълпата в бара, като че ли очаквах масови прояви на възмущение, после отново към него. — Дойде ми до гуша да седя тук! Вися тук от часове.

— Но… — поде той раздразнено, — нали си освободих цялата вечер за теб! Имах разни неща за вършене! И ти си тръгваш?

— Да! И ти идваш с мен. Защото… — аз разперих ръце — трябва да видиш изненадата!

— Изненада ли? — Той хвърли на масата салфетката си, смачкана на топка. — Каква изненада?

— Ще разбереш. — Какво му ставаше? Нима бе забравил как да се забавлява? — Хайде, да се махаме оттук.

— Защо? Сега?

— Просто така! — Заведението бе изпълнено с дълбокия тътен на разговорите; никога през живота си не се бях чувствал толкова уверен в себе си, толкова доволен от собствената си съобразителност.

— Хайде, допивай!

— Наистина ли трябва да правим това?

— Ще се радваш, че сме го направили, обещавам ти. Хайде! — казах, пресягайки се, хванах го за рамото и го разтърсих — поне според мен — съвсем приятелски. — Искам да кажа, няма шега, нямаш представа колко хубава е изненадата.

Той се облегна назад със скръстени ръце и ме изгледа подозрително.

— Струва ми се, че ми се сърдиш.

— Борис, какво, по дяволите… — Бях толкова пиян, че залитнах, докато се изправях, и ми се наложи да се задържа, хващайки се за масата. — Хайде да не спорим. Да вървим.

— Мисля, че ще бъде грешка да отида където и да било с теб.

— Така ли? — погледнах го, притваряйки леко едното си око. — Идваш ли или не?

Борис ме изгледа невъзмутимо. После стисна с пръсти носа си между очите и каза:

— Не искаш да ми кажеш къде отиваме.

— Така е.

— Имаш ли нещо против шофьорът ми да ни закара?

— Шофьорът ти?

— Да. Чака на две-три преки оттук.

— Мамка му — отклоних поглед и се разсмях. — Имаш шофьор?

— Значи нямаш нищо против да отидем с него?

— Защо да имам нещо против? — казах след кратка пауза. Колкото и пиян да бях, поведението му ме стъписа: той ме гледаше с някакво странно, пресметливо, лишено от емоция изражение, което не бях виждал преди.

Борис допи остатъка от водката си и стана.

— Много добре — каза той, прехвърляйки с пръсти незапалена цигара. Да приключваме тогава с тази глупост.