Дона Тарт
Щиглецът (13)

VI.

Но аз продължих да го нося. Или — по-скоро — пренебрегнах съвета й да го скрия на сигурно място, и продължих да го държа в джоба си. Чувствах тежестта му, когато го поставях на дланта си; когато сключех пръсти около него, златото се затопляше от ръката ми, но гравираният камък оставаше хладен. Неговата тежест и старинност, смесицата от солидност и блясък ми действаха успокояващо; ако насочех достатъчно съсредоточено вниманието си към него, той имаше странната власт да ми дава опора в сегашното ми нестабилно състояние, да ме изолира от околния свят, но въпреки това не ми беше приятно да мисля за начина, по който се бях сдобил с него.

Не ми се искаше да мисля и за бъдещето си — защото, макар да не бях очаквал с желание новия живот в мерилендската провинция, изложен на хладната благосклонност на баба ми и дядо ми Декър, сега вече мисълта за онова, което щеше да стане с мен, почваше сериозно да ме тревожи. Всички изглеждаха дълбоко шокирани от идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“, предложена от дядо ми и Дороти, като че ли бяха предложили да ме настанят в барака в задния си двор, но на мен тя не ми се струваше чак толкова лоша. Открай време ми се искаше да живея на хотел, и макар че хотелите от веригата „Холидей Ин“ не бяха като онези, които бях виждал в представите си, със сигурност щях да се справя: хамбургери от обслужването по стаите, платени телевизионни канали, басейн през лятото, какво лошо би могло да има в това?

Всички (социалните работници, психиатърът Дейв и госпожа Барбър) не спираха да ми повтарят, че не е възможно да живея сам на хотел в някакво предградие в Мериленд, че каквото и да се случи, никога няма да се стигне дотам — и сякаш не осъзнаваха, че техните предполагаемо успокоителни думи увеличаваха тревогата ми стократно.

— Онова, което не бива да забравяш — казваше Дейв, психиатърът, комуто общинските служби бяха възложили да се грижи за мен, — е, че за теб ще се погрижат, каквото и да се случи. — Той беше трийсетинагодишен, носеше тъмни дрехи и очила с елегантни рамки, и винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе присъствал на четене на поезия в криптата на някоя църква. — Защото има много хора, които се грижат за теб и искат за теб само най-доброто.

Бях започнал да реагирам подозрително, когато непознати ми обясняваха кое е най-добро за мен — същото бяха казали и социалните работници, когато стана дума за настаняване в дома на някое семейство.

— Но… на мен не ми се струва, че баба ми и дядо ми предлагат нещо толкова нередно — казах аз.

— Какво имаш предвид?

— Идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“. Може там да се почувствам добре.

— Искаш да кажеш, че не би се чувствал добре в дома на баба си и дядо си?

— Не съм казал нищо подобно.

Той наклони глава на една страна.

— Не, но като се има предвид как постоянно споменаваш „Холидей Ин“ като нещо приемливо, ми се струва, че издаваш с това предпочитанието си към този вариант.

— Струва ми се значително по-приемливо от това да живея в чужд дом.

— Да — той се приведе напред, — но позволи ми да ти кажа нещо. Ти си едва тринайсетгодишен. И току-що си изгубил основната си опора, човека, който се е грижел за теб. Да заживееш сам тъкмо сега не е допустимо за теб. Искам да кажа, много е неприятно, че баба ти и дядо ти имат тези здравословни проблеми, но вярвай ми, убеден съм, че ще можем да измислим нещо, веднага щом състоянието на баба ти се подобри.

Не отговорих. Беше ясно, че никога не е виждал дядо Декър и Дороти. Макар че аз самият не ги бях виждал много пъти, основното нещо, което си спомнях от срещите ни, беше пълната липса на чувство за кръвна близост, безразличието в погледите, които спираха върху мен, сякаш бях някакво случайно хлапе, озовало се по погрешка там на излизане от мола. Перспективата да заживея с тях беше буквално невъобразима и аз тормозех паметта си с опити да измъкна от нея нещо за последното ми посещение в дома им — но нямах особен успех, защото тогава бях седем или осемгодишен. Помнех, че по стените имаше избродирани на ръка поговорки в рамки, както и някакво съоръжение на кухненския плот, в което Дороти сушеше плодове и зеленчуци. По едно време — след като дядо Декър ми беше изревал да не пипам с лепкавите си ръчички електрическото му влакче — баща ми бе излязъл да пуши навън (беше зима) и не бе влязъл обратно в къщата. „Боже Господи!“, бе казала майка ми, когато потеглихме отново с колата (идеята да се запозная с родителите на баща си беше нейна), и след това така и не отидохме там отново.

Няколко дни след като се бе получило предложението да бъда настанен в „Холидей Ин“, в дома на семейство Барбър се получи картичка за мен. (Казано между другото: нередно ли е да си мисля, че Боб и Дороти, както се бяха подписали, трябваше по-скоро да вдигнат телефона и да ми се обадят? Или дори да се качат в колата си и да дойдат в града, за да ме видят? Но те не направиха нито едно от двете неща — не че бях очаквал да долетят при мен, надавайки съчувствени възгласи, но все пак щеше да е мило, ако ме бяха изненадали с някой малък, нетипичен израз на привързаност).

Всъщност картичката беше от Дороти (името „Боб“, очевидно написано с нейния почерк, беше добавено допълнително в малкото пространство след собственото й име — явно се беше сетила със закъснение). Интересното беше, че пликът като че ли бе отварян на пара и след това залепен отново — дали го бе направила госпожа Барбър? или социалните работници? — но текстът на картичката бе написан несъмнено с отвесния европейски почерк на Дороти, който познавахме от пристигащите веднъж годишно у дома коледни картички, почерк, който — както бе отбелязал веднъж баща ми — би изглеждал по-добре на таблото пред ресторант „Ла Гулю“, където се изписваха с тебешир рибните специалитети на деня. Отпред на картичката се виждаше лале с клюмнала главичка, а надписът отдолу гласеше „Край няма“.

От малкото, което помнех за нея, знаех, че Дороти не си хаби думите напразно, и случаят с тази картичка не правеше изключение. След сърдечното встъпление — съжалявала за трагичната ми загуба и мислела за мен в тези дни на скръб — тя предлагаше да ми изпрати автобусен билет за Удбрайър, Мериленд, като същевременно споменаваше някакви неясни здравословни проблеми, които не давали възможност на нея и дядо Декър „да отговарят на изискванията“ за хора, които да поемат грижата за мен.

— Изисквания ли? — каза Анди. — Звучи така, като че ли искаш от нея десет милиона долара в небелязани банкноти.

Мълчах. Странно, но онова, което ме безпокоеше, беше снимката отпред на картичката. Беше съвсем обикновена картичка от онези, които се виждат подредени по стойките в супермаркетите, но все пак не ми се струваше подходящо да изпратиш на човек, чиято майка е умряла наскоро, снимка на увехнало цвете — колкото и артистично да бе изпълнена.

— Доколкото разбрах, тя била много болна. Защо пише именно тя?

— Не знам нищо повече от теб. — Бях си задал същия въпрос; струваше ми се неестествено кръвният ми дядо да не е написал нито ред и дори да не си е дал труд да се подпише.

— Може би — поде мрачно Анди, — дядо ти е развил болестта на Алцхаймер и тя го държи като затворник в собствения му дом. За да му вземе парите. Това се случва често, когато съпругите са по-млади, нали знаеш.

— Не ми се вярва той да има чак толкова много пари.

— И така може да е — съгласи се Анди и се покашля демонстративно. — Но не бива да се изключва и жаждата за власт. „Природа, със зъби и нокти, червени от кръв“^[1]. Може да не иска ти да получиш дял от наследството.

— Приятелю — намеси се бащата на Анди, вдигайки внезапно поглед от „Файненшъл Таймс“, — струва ми се, че разговорът ви взема доста непродуктивна насока.

— Е, честно казано, аз не разбирам защо Тио да не остане да живее у нас — отвърна Анди, произнасяйки на глас собствените ми мисли. — Приятно ми е да бъда с него, а стаята ми е достатъчно просторна.

— Ами всички ние несъмнено с радост бихме го оставили да живее у нас — каза госпожа Барбър, но сърдечният й тон не беше толкова убедителен, колкото бих искал да бъде. — Но какво биха казали роднините му? Доколкото ми е известно, отвличането на непълнолетни все още не се допуска от закона.

— Но, татко, струва ми се, че в случая положението съвсем не е такова — продължи Анди с дразнещо безучастния си глас.

Господин Барбър стана рязко, взел в ръка чашата си с газирана вода. Не биваше да пие алкохол заради лекарствата, които вземаше.

— Тио, не си спомням, разбираш ли от ветроходство?

Трябваше да мине миг, преди да осъзная смисъла на въпроса му.

— Не.

— О, колко неприятно. Анди прекара забележително на ветроходния лагер в Мейн, нали така, Анди?

Анди мълчеше. Беше ми казвал многократно, че това са били най-ужасните две седмици в живота му.

— Запознат ли си със значението на морските сигнални флагове? — попита господин Барбър.

— Моля? — казах аз.

— Имам в кабинета си превъзходна схема, която бих ти показал с удоволствие. Не прави такива гримаси, Анди. Съвсем подходящо е едно момче да притежава подобни умения.

— Несъмнено, ако му се налага да спира преминаващ влекач.

— Тези твои остроумия са много досадни — каза господин Барбър, но изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен. — Освен това — допълни той, обръщайки се към мен, — струва ми се, че ще останеш учуден, ако разбереш колко често системата за морска сигнализация се ползва в паради, във филмите и… ами знам ли, например в храма на Мелпомена.

Анди изкриви лице.

— В храма на Мелпомена — повтори той иронично.

Господин Барбър се обърна към него и го изгледа.

— Да, в храма на Мелпомена. Нещо забавно ли има в думите ми?

— Бих казал, че по-скоро прозвучаха пресилено.

— Е, аз не намирам в тях нищо пресилено. Със сигурност прабаба ти би се изразила точно така.

(Дядото на господин Барбър бил отхвърлен от доброто общество, защото взел за жена не много известната актриса Олга Осгуд.)

— Точно това искам да кажа и аз.

— А как трябва да се изразя според теб?

— Всъщност, татко, онова, което по-скоро искам да знам, е кога за последен път си видял употреба на морска сигнализация в която и да било театрална постановка.

— В „Саут Пасифик“^[2] — отвърна незабавно господин Барбър.

— С изключение на „Саут Пасифик“.

— Отказвам се да споря.

— При това се съмнявам, че ти или мама сте гледали някога „Саут Пасифик“.

— За бога, Анди.

— Е, дори да сте гледали постановката. Един пример не е достатъчен, за да докаже правотата ти.

— Няма да продължавам този абсурден разговор. Хайде, Тио.