Дона Тарт
Щиглецът (129)

IV.

Бях излъгал Китси — нямах никакви ангажименти. Когато излязохме от „Барнис“, се целунахме на раздяла на ъгъла на Пето авеню и тя тръгна обратно към „Тифанис“, за да огледа кристалите — така и не бяхме стигнали до тях — а аз тръгнах да взема метрото по линия 6. Но вместо да се присъединя към потока купувачи, който се лееше надолу по стълбите към перона, аз се почувствах толкова опустошен и замаян, толкова самотен, уморен и болен, че вместо това спрях и се загледах в мръсната витрина на бара „Събуей Ин“, точно срещу товарните рампи на „Блумингдейлс“ — сякаш бях пропаднал назад във времето и се бях озовал във филма „Изгубената седмична почивка“^[1] — тук нищо не се беше променило от времето, когато баща ми се напиваше по кръчмите. Отвън: неонов надпис като от „филм ноар“. Вътре: същите мръсни червени стени, лепкави маси, нащърбени плочи на пода, силна хлорна миризма на почистващ препарат, изгърбен барман, преметнал парцал на рамото си, наливащ питие на някакъв самотник с кървясали очи на бара. Спомних си как ние с майка ми веднъж изгубихме от поглед баща ми в „Блумингдейлс“ и тя незабавно напусна магазина, прекоси улицата — по онова време не ми беше ясно как така знае накъде да тръгне — и го намери тук, да гаврътва на един дъх шотове за по четири долара заедно с някакъв стар шофьор на камион с хриптящ глас, и още един старец с пъстра кърпа на главата, който приличаше на бездомник. Бях останал да я чакам на прага, замаян от острия мирис на вкиснала бира и запленен от топлия, тайнствен мрак на заведението, от мъждукането на джубокса и примигването на аркадната игра „Ловец на елени“ в дълбините му, като нещо от „Зоната на здрача“ — „О, това е мирисът на стари мъже и отчаяние“, бе казала сухо майка ми, сбръчквайки нос, когато излезе от бара с пазарските торби и ме хвана за ръка.

Едно „Джони Уокър“, с черен етикет — в памет на баща ми. Може би две. Защо не? В тъмните дълбини на бара имаше нещо топло, дружелюбно, чувстваше се онази пиянски сантиментална атмосфера, която помагаше да забравиш за миг кой си и защо си се озовал тук. Но в последния момент, както бях застанал на прага, аз трепнах така, че барманът вдигна очи към мен, обърнах се и продължих да вървя.

Лексингтън авеню. Мокър вятър. Следобедът бе влажен и изпълнен с привидения. Подминах спирката на Петдесет и първа улица, после и онази на Четиридесет и втора, и продължавах да вървя, за да се освежа. Жилищни блокове с белезникавия цвят на пепел. Човешки орди по улиците, мигащи лампички на коледни елхи високо горе, по балконите на последните етажи, коледни песни, леещи се самодоволно от магазините, а докато се промушвах през тълпите, проправяйки си път, аз изпитах странното усещане, че вече съм мъртъв, че се движа по тротоара в някаква огромна сивота, далеч надхвърляща тази на улицата или дори на целия град, че душата ми се е отделила от тялото и се движи сред други души в някакво мъгливо пространство между миналото и настоящето, вървяхме и спирахме, подчинявайки се на светофарите, отделните минувачи преминаваха пред очите ми, странно изолирани и самотни, безизразни лица, от които висяха кабелите на слушалки, вперили поглед право напред, беззвучно движещи се устни, а звуците на града ставаха по-далечни, глъхнещи под смазващото небе с цвят на гранит; боклуци и вестници, бетон и ситен дъждец, мръсна зимна сивота, която ме затискаше като каменна плоча.

Мислех, че след като успях да се откъсна от бара, бих могъл да отида на кино — че може би самотата в киносалона ще ми помогне да се почувствам по-добре, някоя оскъдно посетена следобедна прожекция на филм, интересът към който е започнал да спада. Но когато, замаян и подсмърчащ от студ, стигнах до киното на ъгъла на Втора и Трийсет и втора улица, френският полицейски филм, който исках да гледам, вече беше започнал, а също и трилърът с подмяната на самоличност. Оставаха само куп коледни филми и нетърпими романтични комедии: плакати, на които се виждаха булки с изпоцапани рокли, боричкащи се шаферки, и слисан баща с шапка на Дядо Коледа и две ревящи бебета в ръце.

Такситата започваха да оредяват. Високо над улицата, в този мрачен следобед, горяха светлини — в пусти офиси и високи жилищни сгради. Обърнах гръб на киното и продължих да се движа безцелно в посока към центъра, без ясна представа накъде съм се запътил и защо, и докато вървях, изпитах странно примамливото усещане, че се заличавам сам, сякаш се разплитах, нишка по нишка, дрипи и парцали се стелеха зад мен, както си прекосявах Трийсет и втора улица и се оставях да бъда понесен от потока на минувачите в пиковия час, подмятан от един миг към друг.

В следващото кино, на около десет-дванайсет преки от предишното, положението беше същото: филмът за ЦРУ беше започнал, както и биографичният филм за кинозвездата от 40-те години, който бе получил толкова добри отзиви; до началото на френския полицейски филм оставаше още час; и ако не исках да гледам филма за някакъв психопат или сърцераздирателната семейна драма — а аз не исках, ми оставаха само още булки, ергенски партита, шапки на Дядо Коледа и анимационни филми.

Когато стигнах до киното на Седемдесета улица, изобщо не спрях пред касата, а просто продължих нататък. По някакъв загадъчен начин, точно докато пресичах Юниън Скуеър, повлечен от връхлетяла ме изневиделица тъмна вихрушка, аз стигнах до решението да се обадя на Джеръм. Имаше някакво мистично ликуване в тази идея, сякаш решавах да умъртвя плътта си по подобие на светците. Дали щеше да успее да ми намери медикаменти така, без предупреждение, или щеше да ми се наложи да прибегна до редова дрога, от онази, която се купуваше от улицата? Беше ми все едно. Не бях се дрогирал от месеци, но каквато и да бе причината, възможността да прекарам една вечер, дремейки, в наркотичен унес, в спалнята си в дома на Хоуби започваше да ми изглежда като съвсем разумна реакция на празничните светлинки, празничните тълпи, на болезнената, погребална нотка в безконечния звън на коледните камбани, на бонбоненорозовия бележник на Китси, купен от „Кейтс Пейпъри“, в който страниците бяха надписани така: МОИТЕ ШАФЕРКИ МОИТЕ ГОСТИ МОЕТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ПО МАСИТЕ МОИТЕ ЦВЕТЯ МОИТЕ ДОСТАВЧИЦИ МОЯТ СПИСЪК СЪС ЗАДАЧИ МОЯТ КЕТЪРИНГ.

Отстъпвайки бързо назад — светлината на светофара се беше сменила и аз едва не се бях изпречил пред една кола — залитнах и за малко не се подхлъзнах. Нямаше никакъв смисъл да разсъждавам над необоснования ужас, който изпитвах от публичността на една голяма сватба — затворени пространства, клаустрофобия, резки движения, отключващи фактори за фобията ми щеше да има навсякъде, по някаква причина обаче метрото не ми създаваше толкова проблеми, измъчвах се повече в претъпкани сгради, постоянно очаквах нещо да се случи, кълбо дим, тичащ човек някъде в периферията на тълпата, не можех да издържам да седя дори в киносалон, ако вътре имаше повече от десетина-петнайсет души, се обръщах, стиснал платения си билет, и напусках прожекцията. А мисълта за тази многолюдна церемония в претъпканата догоре църква постоянно се мяркаше около мен като флашмоб. Щях да глътна няколко хапчета „Ксанакс“ и да удържа някак до края й.

И още нещо: надявах се все по-силната шумотевица на социалния живот, на чиито вълни се носех като в лодка по време на ураган, да утихне след сватбата, тъй като единственото, което всъщност исках, беше да се върна към безоблачните дни на лятото, когато имах Китси за себе си: да вечеряме двамата сами, да гледаме филми в леглото. Постоянните покани и събирания ме изтощаваха: пъстрата, постоянно меняща се вихрушка от нейни приятели, многолюдните вечери и изпълнените с трескава активност уикенди, които изтърпявах, стиснал очи, с ожесточените усилия на корабокрушенец, борещ се да оцелее: Линзи? не, Лоли? извинявай… а това е… Фрида? Здравей, Фрида, и… Трев? Трав?… Радвам се да те видя отново! Заемах благовъзпитани пози край старинните им селски маси и пиех, докато не изпаднех във вцепенение, докато те бъбреха за вилите си в провинцията, за жилищните управи в сградите, където наемаха апартаменти, за ръководствата на училища и детски градини, за програмите си във фитнес центровете — точно така, постепенно намаляване на кърменето, но напоследък имаме голям напредък с памперсите, най-голямото тъкмо трябва да постъпи в подготвителна група за детска градина, а есента в Кънектикът е невероятна, о, да, разбира се, всяка година отиваме някъде с момичетата, но нали знаеш, правим и излети само за момчета, два пъти годишно, до Вейл, или надолу из Карибите, а миналата година отидохме на спининг риболов в Шотландия и открихме някои наистина забележителни игрища за голф — но да, вярно, Тио, ти не играеш голф, не караш ски, не се занимаваш с ветроходство, нали?

— Съжалявам, боя се, че е така.

Нагласата им да вършат всичко в група беше толкова изразена (споделени шеги и почуда, всички се струпваха да гледат видеозаписи от почивки на някой айфон), че ми беше трудно да си представя как някой от тях отива на кино сам, или се храни сам в някой бар; понякога мъжете, които с приветливостта си ми напомняха на членове на някаква комисия, ме караха да се чувствам така, като че ли се явявах на интервю за работа. А и всички тези бременни жени! „О, Тио! Не е ли очарователен?“, възкликваше Китси и неочаквано поднасяше под носа ми новороденото бебе на някоя своя приятелка, а аз отскачах назад, искрено ужасѐн, като пред запалена клечка кибрит.

— О, на нас, мъжете, понякога ни е необходимо известно време — каза Рейс Голдфарб самодоволно, забелязал объркването ми, повишавайки глас, за да надвика крясъците на малките деца, които ревяха и се търкаляха в една част на дневната под погледа на бавачката си. — Но нека ти го кажа, Тио, когато поемеш едно такова мъниче, твое собствено, за първи път в ръцете си… — и той потупа по корема бременната си жена — сърцето ти трепва. Защото, когато видях за първи път малкия Блейн — (който се клатушкаше непривлекателно наоколо, с лепкава физиономия) — когато срещнах тези големи сини очи… Нали разбираш, красиви, с оня син цвят, който имат очите на бебетата? Тогава се преобразих. Влюбих се. Имах желанието да кажа: хей, малки приятелю, ти си тук, за да ме научиш на всичко! Казвам ти, от първата му усмивка просто се разтопих, както става с всички нас, нали, Лорън?

— Сигурно — казах учтиво, отидох в кухнята и си налях една голяма водка. Баща ми също ужасно се изнервяше в обществото на бременни жени (всъщност дори веднъж го бяха уволнили, защото бе прекалил с неподходящите си забележки; в офиса не бяха приели добре шегичките му с кобилите за разплод), а освен това и дума не можеше да стане за някакво „разтапяне“, той никога не бе понасял близостта на бебета и малки деца, още по-малко пък всякакви традиционни образи на любящи родители, глуповато усмихнати жени, опипващи коремите си и мъже с привързани към гърдите им бебета, и всеки път, когато беше принуден да ходи на детски рожден ден или училищно празненство, се измъкваше да пуши навън или стоеше мрачен в ъглите, като дилър на дрога. Явно бях наследил от него това отношение, а кой знае, може би и от неговия баща — това яростно отвращение към размножаването, пулсиращо бясно в кръвта ми; чувствах го като нещо вродено, наследствено, вградено в мен.

Щях да прекарам нощта в унес. Да потъна в тъмното лоно на блаженството. Не, благодаря, Хоуби, вечерях, мисля да си легна и да почета. За какви неща говореха само тези хора, дори мъжете! Само споменът за онази вечер у семейство Голдфарб бе достатъчен, за да се чувствам толкова зле, че едва успявах да вървя, без да залитам.

Когато наближих Астор Плейс — африканци биеха барабани, пияни се караха, откъм сергията на някакъв уличен продавач се носеше на облаци ароматен дим — почувствах как настроението ми се подобрява. Вероятно поносимостта ми към дрогата бе намаляла — това беше ободряваща мисъл. Само по едно-две хапчета седмично, колкото да ми помогнат да се справя с най-тежката част от социалния живот, и то само когато наистина имах нужда от тях. За да компенсирам липсата на таблетки, бях започнал да пия прекалено много, а това наистина не ми вършеше работа, с опиатите бях спокоен, толерантен, способен да приема какво ли не, бях в състояние да запазвам доброто си настроение с часове в невъзможни ситуации, да слушам всякакви досадни и смехотворни глупости, без да изпитам желание да изляза навън и да се застрелям.

Само че не се бях обаждал на Джеръм от доста време, и когато се мушнах във входа на някакъв скейтърски магазин, за да му се обадя, телефонът му ме прехвърли директно на гласова поща — запис на глас, който не звучеше като неговия. Запитах се дали не е променил номера си и след втория опит започнах да се безпокоя. Хора като Джеръм — същото се бе случило с Джак преди него — можеха да изчезнат доста внезапно, дори ако поддържаш редовна връзка с тях.

Чудейки се какво да предприема, продължих покрай хотел „Сейнт Маркс“ към Томпкинс Скуеър. „Цял ден, цяла нощ. Трябва да сте навършили двайсет и една години, за да влезете“. В центъра, по-надалеч от притискащите силуети на небостъргачите, вятърът режеше по-силно, но пък и небето бе по-открито, ставаше по-лесно да се диша. Мускулести типове, разхождащи двойки питбули, татуирани момичета с тесни рокли, напомнящи на Бети Пейдж^[2], несретници с провлечени панталони, лепени обувки и зъби като на тиквен фенер за Хелоуин. Пред магазините — щендери със слънчеви очила, гривни с черепи и многоцветни перуки за травестити. Тук някъде се продаваха и спринцовки, може би дори на повече от едно място, но не знаех точно къде; ако можеше да се вярва на хорските приказки, работещите в офисите на Уолстрийт купуваха непрекъснато от улицата, но аз не разполагах с достатъчно сведения, за да знам къде да отида и към кого да се обърна, пък и кой ли би продал дрога на мен, непознат с очила с рогови рамки, подстриган елегантно, като жител на богаташките квартали, и облечен така, както се бях облякъл, за да отидем с Китси да избираме порцелан за сватбените си подаръци?

Неспокойно сърце. Издигане на тайната в култ. Тези хора познаваха — също като мен — задните улички на душата, шепота и сенките, парите, преминаващи дискретно от ръка в ръка, паролите и кодовете, второто аз, всички онези скрити утехи, които издигаха живота над нивото на обичайното и го правеха такъв, че да си струва да се живее.

Джеръм — бях спрял на тротоара пред един евтин суши бар, за да се ориентирам — Джеръм ми беше споменавал за един бар с червена тента, около „Сейнт Маркс“, може би на авеню „А“? Той все казваше, че идва оттам, или че ще се отбие там, идвайки при мен. Барманката продавала под тезгяха на клиенти, които нямали нищо против да плащат двойно, за да не купуват от улични търговци. Джеръм постоянно й осигуряваше доставки. Името й — оказа се, че дори го помня — беше Катрина. Но тук като че ли всяка втора витрина принадлежеше на бар.

Повървях нагоре по „А“ и надолу по Първо авеню: шмугнах се в първия бар, чиято тента беше оцветена в някакво подобие на червено — цветът беше по-близък до тъмножълтия тен на болен от хепатит, но не беше изключено някога да е бил червен — и попитах:

— Тук ли работи Катрина?

— Не — отвърна огненорижото момиче зад бара, без дори да ме погледне, докато наливаше бира.

Жени с пазарски чанти с колелца, задрямали, подпрели главите си на вързопи. Витрината беше украсена с обсипани с лъскав брокат образи на Дева Мария и декорация от Деня на мъртвите. Отвън ята сиви гълъби пляскаха безшумно с криле.

— Знам, че мислиш за това, знам, че мислиш за това… — каза тихичко нечий глас в ухото ми.

Обърнах се и видях набит, широко ухилен чернокож мъж, от когото лъхаше остра миризма; имаше златен преден зъб и ми подаваше визитна картичка, на която пишеше: „Боди Арт, Пиърсинг.“

Разсмях се — той също, с дълбок, плътен смях — сякаш си бяхме разменили шега, която само двамата разбирахме, пъхнах картичката в джоба си и си тръгнах. Само миг по-късно съжалих, че не го бях попитал къде да търся онова, което ми трябваше. Дори да не пожелаеше да ми каже, създаваше впечатление, че знае.

Боди Пиърсинг. Масаж и акупресура на крака. Купуваме злато. Купуваме сребро. Голям брой бледи хлапета и после, по-нататък едно изпито момиче с „раста“-плитки, съвсем само, с мръсно кученце и някакъв картонен надпис, толкова изтрит, че не се четеше. Обзет от чувство на вина, бърках по джобовете си за дребни — щипката за банкноти, която ми бе подарила Китси, бе прекалено стегната, трудно ми беше да измъкна една, нервничех, съзнавайки, че всички наоколо ме гледат и тогава — подвикнах „Хей!“ и отскочих, защото кученцето заръмжа и скочи, щракна с острите си като игли зъби и захапа ръба на единия ми крачол.

Всички се смееха — хлапетата, един уличен продавач, някакъв готвач с мрежа за коса на главата, който говореше по телефона си, седнал на стъпалата пред един вход. Издърпах крачола си, с което предизвиках нов изблик на смях, обърнах се, и за да се успокоя от преживяната изненада, се мушнах в първия бар, който видях — тентата беше черна с нещо червено по нея — и попитах бармана:

— Тук ли работи Катрина?

Той спря да бърше чашата.

— Катрина ли?

— Аз съм приятел на Джеръм.

— Катрина? Да нямате предвид Катя?

Хората, насядали край бара — източноевропейци — бяха замлъкнали.

— Може би, хм…

— Какво е фамилното й име?

— Ъъъ… — Един тип с кожено яке се завъртя на табуретката, заставайки с лице към мен, и впери в мен поглед, достоен за Бела Лугоши^[3].

Барманът не откъсваше очи от мен.

— Това момиче, което търсите — за какво ви е?

— Ами аз всъщност, аз…

— Какъв е цветът на косата й?

— Ъъъ… руса? Или… всъщност… — По изражението му личеше, че всеки момент ще ме изхвърлят — а може би и по-лошо; очите ми се спряха на бейзболната бухалка зад тезгяха — сигурно съм сбъркал, оставете…

Излязох от бара и вече се бях отдалечил доста надолу по улицата, когато някой изкрещя зад мен:

— Потър!

Застинах на място и го чух как се провикна отново. После се обърнах невярващо. И докато си стоях, все още неспособен да повярвам, а потокът от минувачи течеше от двете ни страни, той се разсмя и пристъпи бързо напред, за да ме прегърне.

— Борис — заострени като стрехички черни вежди, весели черни очи. Беше по-висок, лицето му беше още по-изпито, белегът над окото му беше останал, имаше и няколко нови. — Уау.

— Ти си уау. — Той ме отдалечи малко от себе си, без да ме пуска. — Ха! Виж го ти! Много време мина, а?

— Аз… — Бях прекалено зашеметен, за да намеря думи. — Какво правиш тук?

— А може би аз трябва да попитам — той отстъпи назад, за да ме огледа от горе до долу, после обхвана с жест улицата, като че ли тя му принадлежеше, — какво правиш ти тук? На какво дължа тази изненада?

— Какво?

— Тези дни се отбих в магазина ви! — Той отметна косата от лицето си. — За да те видя!

— Значи, ти си бил?

— Че кой друг? Откъде разбра къде да ме намериш?

— Аз… — поклатих слисано глава.

— Значи не си търсил мен? — Той се отдръпна учудено. — Наистина ли? Значи това е случайност? Кораби, разминаващи се в океана? Невероятно! И защо си толкова пребледнял?

— Какво?

— Изглеждаш ужасно.

— Майната ти.

— Ах — той ме прегърна през врата, — Потър, Потър! Такива тъмни сенки! — плъзна пръст под едното ми око. — Но пък хубав костюм. И… — той отпусна прегръдката си и ме перна с палец и показалец по слепоочието, — хей, все със същите очила ли си? Не си ли си купувал нови?

— Аз… — продължавах само да клатя глава.

— Какво? — Той разпери ръце. — Нали не ме обвиняваш, задето се радвам да те видя?

Разсмях се. Не знаех откъде да започна.

— Защо не ми даде някакъв телефонен номер? — попитах.

— Значи не ми се сърдиш? Не си ме намразил завинаги? — Въпреки че не се усмихваше, той хапеше развеселено долната си устна. — Не искаш — той посочи с глава улицата около себе си, — нямаш намерение да се биеш с мен или нещо такова?

— Здрасти — каза една висока жена с поглед, остър като стомана, с тесни бедра в черни джинси, заставайки редом с Борис — държеше се така, че сигурно беше негова жена или приятелка.

— Прочутият Потър — каза тя, протягайки дълга бяла ръка с пръсти, целите покрити със сребърни пръстени. — Приятно ми е. Знам всичко за теб — беше малко по-висока от него, с дълга, не много гъста, права коса, високото й, елегантно, облечено в черно тяло напомняше по нещо на питон. — Аз съм Мириам.

— Мириам? Здравей! Всъщност съм Тио.

— Знам — ръката й беше студена. Забелязах син пентаграм, татуиран от вътрешната страна на китката й. — Но когато говори за теб, той винаги те нарича Потър.

— Говори за мен? Така ли? И какво казва?

Никой не ме беше наричал „Потър“ от години, но тихият й глас ми напомни една забравена дума от онези книги, които четяхме навремето, припомни ми за говора на змиите и черните магьосници: „Змийски език“.

Борис, който беше прехвърлил ръка през рамото ми, ме пусна, когато тя се появи, като че ли беше произнесена някаква условна дума. Размяна на погледи — чийто смисъл разпознах незабавно, спомняйки си ученическите ни години, когато бяхме в състояние да си кажем „Да се махаме“ или „Идва!“, без да произнесем и дума — и Борис, някак объркан, прокара пръсти през косата си и се вгледа внимателно в мен.

— Ще идваш ли насам? — попита той, тръгвайки обратно.

— Къде насам?

— Ами тук, из квартала.

— Мога да дойда.

— Искам да… — Борис спря, намръщи се и хвърли поглед към улицата над главата ми. — Искам да поговоря с теб. Но сега… — той доби притеснен вид, — моментът не е подходящ. След час, може ли?

Мириам, хвърляйки поглед към мен, каза нещо, сигурно на украински. Размениха няколко думи. После Мириам ме взе под ръка със странно интимен жест и ме поведе по улицата.

— Ето там — посочи тя. — Върви натам, трябва да минеш четири-пет преки. Има един бар малко встрани от Второ авеню. Държи го един стар поляк. Той ще се срещне там с теб.