Дона Тарт
Щиглецът (127)

II.

Всичко бе станало действително много бързо. Два месеца след първата ми вечеря у Барбърови ние с Китси се виждахме практически през ден — дълги разходки, после вечери (понякога в „Мач 65“ или „Льо Билбоке“, понякога и на сандвичи в кухнята) и разговори за миналото: за Анди, за дъждовните следобеди, прекарвани в игра на „Монополи“ („вие двамата бяхте толкова гадни… все едно Шърли Темпъл срещу Хенри Форд и Джей Пи Морган“), за онази вечер, когато беше плакала, след като я накарахме да гледа „Хелбой“ вместо „Покахонтас“, и за ужасните вечери, когато трябваше да носим сако и вратовръзка — ужасни поне за нас, момчетата, седнали вдървено в яхтклуба пред кока-кола с лимон, а господин Барбър се озърташе нервно, търсейки любимия си сервитьор Амадео, с когото настояваше да упражнява своя комичен испански, говорейки като Хавиер Кугат^[1] — приятели от училището, партита, винаги имаше за какво да разговаряме, помниш ли това, помниш ли онова, помниш ли, когато ние… това не беше като с Карол Ломбард, само пиене и после в леглото, с нея нямахме кой знае какво да си кажем.

Не че двамата с Китси не бяхме също доста различни хора, но в това нямаше нищо лошо: в края на краищата, както съвсем разумно бе изтъкнал Хоуби, нима не се предполагаше, че бракът е съюз на противоположности? Нима не се очакваше аз да внеса нещо ново в нейния живот и тя — в моя?

Освен това (така си казвах аз), нима не беше време да Вървя Напред, Да Се Откъсна От Миналото, да обърна гръб на градината, останала затворена за мен? Да Живея В Настоящето, Да Се Съсредоточа Върху Днешния Ден, вместо да тъгувам за онова, което не можех да имам? Години наред бях тънал в самосъжаления и разрушителна скръб: Пипа, Пипа, Пипа, възторг и отчаяние — това нямаше край, случаи, лишени на практика от всякакво значение, ме караха да отлитам към звездите или да потъвам в безмълвна депресия, името й, появило се на екранчето на телефона ми или някой мейл, подписан „С обич“ (Пипа подписваше така всичките си писма, без значение до кого бяха адресирани), тези неща бяха достатъчни, за да ходя дни наред по облаци, докато — ако, когато се обадеше на Хоуби, тя не го помолеше да даде слушалката на мен (а защо трябваше да го направи?), аз се чувствах смазан извън всякакви разумни граници. Самозаблуждавах се и го съзнавах. Нещо по-лошо: любовта ми към Пипа бе помрачена в дълбините си от спомена за майка ми, за смъртта на майка ми, със съзнанието, че съм загубил майка си и няма как да си я върна. Целият този сляп, детински копнеж да спасиш и да бъдеш спасен, да повториш миналото и да го промениш, по някакъв начин се бе вкопчил неистово в Пипа. Имаше нещо болезнено, нещо нездраво в него. Виждах неща, които в действителност не съществуваха. Рискувах да заприличам на живеещ в каравана самотник, дебнещ момичето, което си е харесал в някой мол. Защото истината беше следната: двамата с Пипа се виждахме най-много два пъти в годината; разменяхме си мейли и съобщения, но не много редовно; когато тя беше в Ню Йорк, си разменяхме книги и ходехме заедно на кино; бяхме приятели, нищо повече. Надеждите ми за връзка с нея бяха напълно нереалистични, докато постоянните ми терзания, съзнанието, че съм безсилен да променя нещо — те бяха ужасяващо реални. Нима тази неоснователна, безнадеждна, лишена от взаимност мания беше начинът, по който трябваше да пропилея остатъка от живота си?

Решението да се освободя бе взето съвсем съзнателно. Наложи се да мобилизирам всичките си сили, за да го осъществя, като животно, прегризващо лапата си, за да се освободи от капан. И по някакъв начин бях успял да го направя; и ето, срещу мен седеше Китси и ме наблюдаваше развеселено със светлосивите си очи.

Беше ни забавно да бъдем заедно. Разбирахме се. Това беше първото лято, което тя прекарваше в града — „първото, откакто се помня“, тъй като къщата в Мейн си оставаше затворена. Чичо Хари и братовчедите бяха отишли в Канада, на островите Дьо ла Мадлен — „и аз се чувствам малко изгубена тук, с мама, и… о, моля те, направи нещо за мен. Моля те, ще се съгласиш ли да отидем на плаж заедно през уикенда?“ Така че през уикендите ние ходехме в Ийст Хамптън, където отсядахме в дома на нейни приятели, прекарващи лятото във Франция; а през седмицата се срещахме в центъра, когато приключех работа, пиехме хладко вино в заведения с масички на тротоара, прекарвахме вечерите в пустеещия Трайбека по излъчващите трескава горещина тротоари, докато горещият полъх от отдушниците на метрото разпиляваше искри от тлеещия край на цигарата ми. В киносалоните винаги беше прохладно, както и в бар „Кинг Коул“ в „Сейнт Реджис“ и в „Ойстър Бар“ на гара „Гранд Сентръл“. Два следобеда седмично — с шапка, ръкавици, кецове „Джак Пърсел“ и спретната пола, напръскана от глава до пети с медицински слънцезащитен спрей (защото и тя като Анди имаше слънчева алергия) — тя се качваше на черния си „Мини Купър“, с багажник, модифициран по специална поръчка така, че да побира стиковете й за голф, и отиваше сама до Шинекок или Мейдстоун. За разлика от Анди тя постоянно пърхаше и бърбореше, смееше се нервно на собствените си шеги, което ми напомняше на бащините й разпилени изблици на енергия, но без неговата ирония и отчужденост. Ако човек я напудреше и сложеше изкуствена бенка на лицето й, тя би могла да мине за придворна дама от Версай, с бялата си кожа и розовината по бузите, с трескавите си изблици на веселие. Носеше свободни, къси рокли без ръкав, и в града, и в провинцията, допълнени с винтидж чанти от крокодилска кожа, залепяше етикети с името и адреса си от вътрешната страна на обувките на „Кристиан Лубутен“, на които пристъпваше нестабилно („чепици за мъченици!“), за в случай че ги изриташе, за да танцува или да плува, а после ги забравеше някъде: сребристи обувчици, обувчици с панделки и остри носове, по хиляда долара чифта. „Лош човек!“, крещеше тя надолу по стълбите, когато — в три часа сутринта, добре наквасен от изпития ром с кока-кола — аз най-сетне се измъквах, залитайки, да потърся такси, тъй като на другия ден ме чакаше работа.

Тя беше тази, която предложи да се оженим. Отивахме на някакво парти — тя със светлосиня рокля, парфюмирана с „Шанел №19“. Излязохме на Парк авеню — позамаяни от коктейлите, които бяхме изпили горе — и в момента, когато прекрачихме прага, уличните лампи светнаха, така че двамата застинахме и се спогледахме: ние ли го бяхме направили? Ситуацията беше толкова смешна, че ние се разкикотихме истерично — сякаш светлината се лееше от нас, като че ли можехме да заредим с енергия Парк авеню. И когато Китси ме хвана за ръка и каза:

— Знаеш ли какво трябва да направим според мен, Тио? — Аз знаех отлично какво се кани да ми каже.

— Да го направим ли?

— Да, моля! Не мислиш ли, че трябва? Струва ми се, че мама ще бъде толкова щастлива!

Дори не бяхме уточнили датата. Все я променяхме, ту заради свободните за венчавка часове в църквата, ту заради някой от гостите, чието присъствие беше задължително, ту заради нечии състезания, наближаващ термин за раждане и какво ли не друго. Ето защо сватбата постепенно се превръщаше в такова внушително събитие — списъкът на гостите наброяваше стотици, разходите — много хиляди, подбираха се костюми и се разработваха сценарии като за шоу на Бродуей — и аз не можех да си изясня напълно как тази сватба се превърна в такава суперпродукция. Знаех, че понякога майката на булката носеше вината за такива излезли от контрол сватбени представления, но в този случай нямаше как да прехвърлим отговорността на госпожа Барбър, която трудно можеше да бъде убедена да напусне стаята си и кошничката си с бродерия, която никога не отговаряше на телефонни обаждания, никога не приемаше покани и дори вече не поддържаше прическата си, тя, която навремето ходеше задължително през ден на фризьор — имаше постоянен час в единайсет, преди да отиде някъде на обяд.

— Нали мама ще се зарадва? — бе прошепнала Китси, смушквайки ме в ребрата с острото си лакътче, докато бързахме обратно към стаята на госпожа Барбър. И споменът за радостта на госпожа Барбър, когато узна новината (ти й кажи, бе помолила Китси, ще бъде особено щастлива, ако го научи от теб), беше миг, към който се връщах отново и отново в спомените си, и никога не ми омръзваше: учудването в очите й, после възторгът, лумнал неовладяно на хладното й, уморено лице. Бе протегнала една ръка на мен и другата на Китси, но онази прекрасна усмивка — никога нямаше да я забравя — беше всичко за мен.

Кой би предположил, че е в моя власт да направя някого толкова щастлив? Или че аз самият бих могъл някога да бъда отново щастлив? Настроенията ми политаха нагоре като изстреляни с прашка; след като бе стояло години наред заключено и анестезирано, сърцето ми пърхаше и се блъскаше като пчела, захлупена в буркан, всичко беше ярко, ясно очертано, объркващо, объркано — но това бе чиста болка в сравнение с онази, потисканата мъка, която ме бе измъчвала с години, притъпена от дрогата като болка от развален зъб, мръсната, противна болка от нещо гнило. Тази яснота ме хвърляше във възторг; сякаш бях свалил зацапани очила, размазвали очертанията на всичко, което бях гледал дотогава. Изживях цялото лято в състояние на трескаво опиянение: целият тръпнех, държах се глупаво, преливах от енергия, живеех от джин и салата със скариди и ободряващото тупкане на топките за тенис. И можех да мисля само за едно: Китси, Китси, Китси!

Бяха изминали четири месеца, вече беше декември, сутрините бяха студени и свежи, във въздуха се носеше звън на коледни камбанки; ние с Китси бяхме сгодени и можех ли да бъда по-щастлив? Но въпреки че всичко беше прекалено съвършено, сърчица и цветя, досущ като финал на музикална комедия, аз се чувствах зле. По неясни причини бълбукащият прилив на енергия, по който се носех цяло лято, изчезна в средата на октомври и аз паднах тежко на земята, под тъжно ръмящия дъждец, погълнат от тъга, която се простираше безкрай, във всички посоки: като изключим няколко души (Китси, Хоуби, госпожа Барбър), ми стана противно да се виждам с хора, не можех да се съсредоточа върху това, което ми говореха, не можех да разговарям с клиентите, не можех да поставям етикети на мебелите в магазина, не можех да пътувам с метрото, всички човешки дейности ми се струваха безсмислени, неразбираеми, като че ли се бях озовал в черен, гъмжащ мравуняк сред пустош, накъдето и да погледнех, не виждах искрица светлина, антидепресантите, които гълтах добросъвестно в продължение на осем седмици, не помогнаха дори малко, нито пък другите, които бях опитал преди това (така погледнато, бях опитал всички, но явно бях сред двайсетте процента нещастници, на които не им се полагаха ливади, осеяни с маргаритки, над които пърхаха пеперуди, а „тежки главоболия и помисли за самоубийство“); и въпреки че мракът понякога се разсейваше за достатъчно дълго време, за да мога да се ориентирам в окръжаващия ме свят, познатите силуети придобиваха яснота, както мебелите в спалнята започват постепенно да се очертават призори, но облекчението винаги си оставаше само временно, тъй като, кой знае защо, никога не се зазоряваше докрай, мракът отново поглъщаше всичко, преди да успея да се осъзная и отново започвах да се лутам в тъмното, сякаш някой бе излял мастило в очите ми.

Не разбирах защо се чувствам толкова объркан. Не бях успял да забравя Пипа и това ми беше ясно, може би никога нямаше да я забравя и това просто беше нещо, с което трябваше да свикна да живея, тъжното съзнание, че обичаш човек, когото не можеш да имаш; но съзнавах и по-непосредствените си затруднения да отговоря на изискванията на все по-натоварения ни (поне аз го възприемах така) социален живот. Двамата с Китси вече не можехме да се наслаждаваме на толкова много разтоварващи вечери, прекарвани насаме, да седим в някое затъмнено сепаре от една и съща страна на масата и да се държим за ръце. Вместо това почти всяка вечер имаше партита за вечеря, оживени маси в ресторанти в компанията на приятелите й, уморителни събития, на които аз (напрегнат, отказал наркотиците, с изопнати докрай нерви) не съумявах да излъчвам подобаващо оживление и общителност, особено като се има предвид и умората след работния ден — освен това продължаваха и приготовленията за сватбата, лавина от дреболии, от които се очакваше да се интересувам с ентусиазъм, подобен на нейния, пъстра вихрушка от опаковъчна хартия, рекламни листовки и всякакви стоки. Нейните ангажименти се равняваха на пълен работен ден: трябваше да обикаля фирми за декорации и цветарски магазини, да сравнява качествата на кетърингови компании и търговци, да трупа мостри от тъкани, кутии с петифури и парчета от торта за проба; тя нервничеше и постоянно ме молеше да й помогна да избере между практически неразличими нюанси на слонова кост и бледолилаво на някаква цветова скала, организираше поредици „момичешки вечери“, в които шаферките й оставаха да пренощуват, поръчала беше и някакъв „уикенд на момчетата“ за мен (организацията бе поверена на Плат?? Следователно поне беше сигурно, че ще съм пиян от началото до края), занимаваше се и с плановете за медения месец, сред купчини лъскави брошури (Фиджи или Нантъкет? Миконос или Капри?)

— Фантастично — повтарях с новия си, предназначен за разговори с Китси глас, — всички тези места изглеждат страхотно — въпреки че, като се вземеше предвид предисторията на нещастията в семейството й, свързани с вода, ми се струваше странно, че тя не проявява интерес към Виена, Париж или Прага, или изобщо която и да било друга дестинация, която не беше в буквалния смисъл на думата остров сред криещия всякакви изненади океан.

Все пак, никога досега не бях виждал така ясно бъдещето си; и когато си напомнях колко правилен е пътят, по който бях поел, както често ми се налагаше, мислите ми се насочваха не само към Китси, но и към госпожа Барбър, чието щастие ме караше да си възвръщам увереността и изпълваше части на сърцето ми, които бяха останали пусти и пресъхнали в продължение на години. След нашето съобщение тя видимо се ободри и освежи; започна да ходи из апартамента, устните й зарозовяха с едва забележима следа от червило, и дори съвсем ежедневното й общуване с мен бе оцветено от една постоянна, уверена, спокойна светлина, която сякаш разширяваше пространството около нас и озаряваше кротко и най-тъмните ъгли на душата ми.

— Никога не съм предполагала, че ще мога отново да бъда толкова щастлива — сподели тя тихо с мен, един път на вечеря, когато Китси беше скочила внезапно от масата и бе хукнала да се обади на някого, какъвто й беше обичаят, и бяхме останали само двамата на шахматната масичка в стаята на госпожа Барбър, ровейки неловко с вилиците в аспержите и сьомгата. — Защото… ти винаги беше толкова добър с Анди… окуражаваше го, повдигаше самочувствието му. Той винаги проявяваше най-добрите си страни, когато беше с теб. И… и толкова се радвам, че вече и официално ще бъдеш част от семейството ни, че вече ще легализираме това, защото… о, предполагам, че не е редно да говоря такива неща, но се надявам, че не възразяваш да проявя за миг откровеност — защото винаги съм мислела за теб като за свое дете, знаеше ли това? И навремето, когато беше малко момче.

Тези думи ме трогнаха и шокираха дотолкова, че реагирах недодялано, запелтечих нещо смутено, докато тя не ме съжали и не насочи разговора към други теми. И все пак, всеки път, когато си спомнех тези думи, сякаш ме обгръщаше топло сияние. Също толкова удовлетворяващ (за мой срам) беше споменът за краткото, шокирано мълчание на Пипа по телефона, когато й съобщих новината. Отново и отново си припомнях тази пауза, наслаждавах се на стъписаното й мълчание след първото „О?“ И после, след като се бе съвзела: „О, Тио, колко прекрасна новина! Умирам от нетърпение да се запозная с нея!“

— О, тя е невероятна — казах злобно. — Влюбен съм в нея още откакто бяхме деца.

Което — в много отношения, които тепърва започвах да осъзнавам — беше абсолютно вярно. Преплитането на минало и настояще беше влудяващо еротично: изтръгвах безкрайна наслада от спомена за презрителното отношение на деветгодишната Китси към мен, несръчния тринайсетгодишен хлапак (как извръщаше очи към тавана и се цупеше, когато трябваше да седне до мен на вечеря). А още повече се наслаждавах на неприкритото удивление, проявявано от хора, които ни познаваха от деца: Ти? и Китси Барбър? Наистина ли? За нея? Наслаждавах се на пакостливите ни забавления, на направо невероятните ситуации: как се промъквах в стаята й, когато майка й заспеше — същата стая, която бе заключвала, за да не влизам в нея, когато бяхме малки, същите розови текстилни тапети, непроменени от времето, когато спях в стаята на Анди, а на вратата имаше бележки, написани на ръка: „Не влизай!“, „Не ме безпокойте!“ — влизах, Китси отстъпваше пред мен, заключваше вратата зад нас, поставяше пръст на устните ми и го плъзваше по тях, после онова първо, прекрасно търкулване в леглото й, „мама спи, шшшт!“

Всеки ден имах безброй поводи да си напомням какъв късмет имам. Китси никога не се уморяваше; Китси никога не беше нещастна. Беше очарователна, възторжена, предана. Беше красива, със сияйната прелест на захарна фигурка, която караше хората по улицата да се обръщат подир нея. Възхищавах се на нейната бъбривост, на тясната й връзка със света, на това, че беше забавна и непосредствена — „малка перушанка!“, както я наричаше с голяма нежност Хоуби — какъв полъх на свеж въздух беше тя! Всички я обичаха. Що се отнася до нейното заразително лекомислие, съзнавах, че би било израз на дребнава заядливост да отбелязвам, че Китси като че ли никога не се трогваше от нищо. Дори добрата стара Карол Ломбард се насълзяваше, когато си спомняше бивши гаджета, когато по телевизията говореха за измъчвани животни или за затварянето на някои стари заведения в Чикаго, където беше родена. Но Китси като че ли никога не приемаше нищо като особено неотложно, вълнуващо или дори учудващо. В това отношение тя приличаше на майка си и брат си — и все пак въздържаността на госпожа Барбър и Анди по някакъв начин се различаваше от склонността на Китси да прави лекомислени и омаловажаващи забележки всеки път, когато някой заговореше за нещо сериозно. („Не е никак забавно“, бях я чувал да казва с капризна въздишка, бръчкайки нос, когато хората я питаха за майка й.) Освен това — макар че намирах в това нещо болезнено, нездраво — аз не преставах да я следя за някакви прояви на скръб за баща й и Анди, и започвах да се притеснявам от това, че не забелязвах нищо подобно. Нима тяхната смърт не й се беше отразила по никакъв начин? Нима не се очакваше, че в даден момент поне ще поговорим за това? До известна степен се възхищавах на смелостта й: горе главата, продължаваме напред напук на трагедията или каквото там се е случило. Може би тя наистина беше просто прекалено затворена, прекалено въздържана, привикнала да се прикрива умело. Но засега по нищо не личеше, че тези искрящи сини плитчини — толкова привлекателни на пръв поглед — крият някаква дълбочина и аз понякога изпитвах смущаващото усещане, че газя във вода до колене, надявайки се да стигна до по-дълбоко място, в което да поплувам.

Китси ме потупваше по китката.

— Какво има?

— „Барнис“ — искам да кажа, след като и без това сме тук, дали да не отскочим и до техния отдел „обзавеждане на дома“? Знам, че мама ще се радва, ако изнесем списъка тук, но пък може да се окаже забавно, ако за ежедневните неща се насочим към нещо по-нетрадиционно.

— Не… — посегнах към чашата си и пресуших остатъка на един дъх, — аз наистина трябва да тръгвам към центъра, ако нямаш нищо против. Трябва да се видя с един клиент.

— Ще идваш ли нагоре довечера? — Китси делеше апартамент с още две момичета, недалеч от офиса на организацията, занимаваща се с произведения на изкуството, в която тя работеше.

— Не съм сигурен. Може да се наложи да вечерям с някого. Ще се опитам да се измъкна.

— Поне за коктейли? Моля? Или най-малкото за по едно питие след вечеря? Всички ще бъдат толкова разочаровани, ако не се появиш поне за мъничко. Чарлс и Бети…

— Ще се опитам. Обещавам. Не забравяй това — и аз посочих с глава обиците, които все още лежаха на покривката.

— О! Не! Разбира се, че няма! — каза тя гузно, сграбчи ги и ги пусна в чантата си като шепа дребни монети.