Дона Тарт
Щиглецът (126)

I.

— О, Тио! — каза Китси един петъчен следобед, малко преди Коледа, вземайки в ръка една от изумрудените обици на майка ми, и я вдигна към светлината. Бяхме приключили с продължителния обяд във „Фредс“, а преди това бяхме прекарали цяла сутрин, избирайки модели на сребърни и порцеланови съдове. — Прекрасни са! Само че… — По челото й се появиха бръчици.

— Да…?

Беше три следобед; ресторантът беше претъпкан с бърборещи хора. Тя беше излязла, за да говори по телефона, и аз се бях възползвал от момента да извадя обиците от джоба си и да ги поставя на покривката.

— Ами просто… чудя се. — Тя присви леко вежди, сякаш гледаше обувки, за които не бе сигурна иска ли да ги купи, или не. — Искам да кажа… страхотни са! Благодаря ти! Но… ще бъдат ли съвсем подходящи? За самия ден?

— Е, ти решаваш — казах, посегнах към своята „Блъди Мери“ и отпих дълбока глътка, за да прикрия изненадата и раздразнението си.

— Защото… изумруди… — Тя вдигна една от обиците до ухото си, изкривявайки замислено очи към нея, докато го правеше. — Обожавам изумруди! Но… — тя отново вдигна обицата, оставяйки я да заискри в светлината, която се лееше от лампите над нас — изумрудът всъщност не е моят камък. Струва ми се, че може да се открояват прекалено рязко, разбираш ли? На фона на бялото… и с моята кожа? „О дьо Нил“^[1]! И мама не може да носи зелено.

— Както предпочиташ.

— О, не, сега си ядосан.

— Не, не съм.

— Да, разбира се, че си! При това съм те засегнала!

— Не, просто съм уморен.

— Наистина изглеждаш в лошо настроение.

— Моля те, Китси, уморен съм. — Бяхме полагали героични усилия да търсим апартамент, изнервящо занимание, което бяхме понесли, общо взето, в добро настроение, въпреки че празните пространства и пустите стаи, изпълнени с призраците на живота, който други хора бяха оставили зад себе си събуждаха (у мен) неприятни отзвуци от миналото — кашони с вещи за пренасяне, миризми от кухнята, потънали в сенки спални, от които животът си е отишъл, но по-силно от тези неща във всичко пулсираше някакво заплашително механично жужене, което (доколкото можех да преценя) чувах само аз, тежкото, задъхано дишане на тревогата, която гласовете на брокерите, отекващи жизнерадостно в лъскавите повърхности, докато те обикаляха апартаментите, палеха лампите и показваха разните уреди с покритие от неръждаема стомана, не успяваха да пропъдят.

И защо беше всичко това? Нали не всеки апартамент, който оглеждахме, бе освободен по някакви трагични причини, както аз някак все успявах да си представя. Това, че в почти всяко от тези места на мен ми лъхаше на развод, банкрут, болест и смърт, явно се дължеше на самозаблуда — а освен това как биха могли тегобите на тези предишни наематели, реални или въображаеми, да навредят на Китси или на мен?

— Не се обезкуражавай — казваше Хоуби (който, също като мен, беше свръхчувствителен към душата на помещенията и предметите, към отпечатъците на времето). — Приеми го като работа. Все едно че трябва да преровиш сандък с дребни и досадни части. Ще попаднеш точно на тази, която ти трябва, стига само да стиснеш зъби и да продължиш да търсиш.

И беше прав. През цялото време приемах нещата с добро настроение, също като нея, упорито вървяхме напред от едно към друго жилище в дните, определени за оглед от интересуващи се клиенти, от мрачни предвоенни апартаменти, в които витаеха духовете на стари, самотни еврейки, до чудовищни стъклени постройки, студени като лед, в които съзнавах, че никога не бих могъл да живея, без да изпитвам постоянното усещане, че в мен са се прицелили снайперисти. Никой от нас не очакваше търсенето на жилище да бъде удоволствие.

В сравнение с това отиването с Китси до „Тифанис“, за да поръчаме да изнесат списъка, в който поканените на сватбата щяха да отмятат нещата, които са избрали да ни подарят, ми се бе сторило като приятно разнообразие. Очаквах да се срещнем с консултантката, да посочим нещата, които ни се понравеха, и после да се измъкнем ръка в ръка за един коледен обяд. Вместо това — съвсем неочаквано — бях зашеметен от стреса, породен от промъкването през тълпите в един от най-посещаваните магазини в Манхатън, в петък, при това непосредствено преди Коледа: претъпкани асансьори, тълпи по стълбите, навсякъде преливаше от стада туристи, купувачи, търсещи подаръци за празниците, ограждаха витрините с кордони от по пет-шест реда, за да купуват ръчни и настолни часовници, шалове, дамски чанти, наръчници с правила за поведение в обществото и всевъзможни други стоки в характерния синьо-зеленикав цвят, запазената марка на „Тифанис“. Бяхме се влачили с часове из петия етаж, съпровождани от консултантката за съставяне на сватбени списъци, която толкова се стараеше да осигури безукорно обслужване и да ни помогне да направим уверено избора си, че не можех да не се чувствам преследван („Мотивите на порцелановите сервизи трябва да говорят за вас двамата: «Ето, това сме ние, като двойка»… това е съществена демонстрация на вашия стил“), докато Китси се мяташе от един на друг мотив: златната лента! не, синята! чакай… на какво се бях спряла първо? осмоъгълните не са ли малко прекалени? а консултантката й пригласяше с услужливите си пояснения: урбанистични геометрични мотиви… романтични флорални декорации… елегантност, неподвластна на времето… искрящо великолепие… и макар да не преставах да повтарям да, този е чудесен, но и този също, и двата ми харесват, решението е твое, Китс, консултантката не преставаше да ни показва нови и нови, очевидно надявайки се да изтръгне от мен някакво по-категорично предпочитание, обяснявайки ми внимателно някои тънкости, ето, този емайл, ръчно рисуваните кантове тук, докато накрая трябваше да си прехапвам езика, за да не кажа на глас онова, което мислех в действителност: че независимо от майсторското изпълнение нямаше абсолютно никакво значение дали Китси ще избере модел X или модел Y тъй като, поне в моите очи, те бяха поначало едни и същи: осемстотин долара за произведен вчера поднос?! Един поднос?! Имаше прекрасни сервизи от осемнайсети век, които можеха да бъдат купени на частица от цената, която трябваше да се плати за тези студени, блестящи, току-що излезли от фабриката съдове.

— Но нали не е възможно да харесваш всички съвсем еднакво? Да, да, определено се връщам към мотивите „ар деко“ — обърна се Китси към търпеливо навъртащата се около нас продавачка, — но колкото и да ги харесвам, не знам дали са съвсем подходящи за нас. — После, вече към мен: — Ти какво ще кажеш?

— Избери каквото искаш. Който и да било от всичките. Наистина — казах аз, пъхнах ръце в джобовете си и отвърнах поглед, докато тя стоеше и примигваше, гледайки ме с уважение.

— Изглеждаш ми изнервен. Иска ми се да ми кажеш какво предпочиташ.

— Да, но… — Толкова пъти ми се беше случвало да вадя порцелан от сандъци на разпродажбите след погребения и разводи, че намирах нещо неизразимо тъжно в блестящите, недокоснати сервизи, излъчващи мълчаливата увереност, че блестящите, нови съдове гарантират също толкова блестящо, незасегнато от трагедии бъдеще.

— Китайските рисунки? Или птиците по Нил? Хайде, кажи, Тио, знам, че предпочиташ едно от двете.

— Няма да сбъркате и с единия, и с другия. И двата са елегантни и приятни. А ето нещо семпло, за всеки ден — каза услужливо продавачката, очевидно за нея „семпло“ беше ключова дума в обслужването на отегчени и капризничещи бъдещи младоженци. — Действително съвсем семпло и неутрално — явно по протокол се предвиждаше на младоженеца да бъде позволено да избере сервиза за ежедневна употреба (вероятно за всички онези партита, на които щях да събирам приятели, за да гледаме мачовете за суперкупата, ха-ха), докато „официалният сервиз“ беше работа за експерти, тоест за дамите.

— Става — отговорът ми прозвуча малко по-рязко, отколкото възнамерявах — бях забелязал, че очакват от мен да кажа нещо. Трудно бих могъл да проявя особен ентусиазъм по отношение на обикновен, бял фаянс с модерни форми, особено като се вземе предвид, че се продаваше по четиристотин долара чинията. Напомняше ми за симпатичните възрастни дами, облечени в дрехи на „Маримекко“, които посещавах понякога в „Риц-Тауър“: вдовици с хрипкави гласове, с тюрбани на главите и гривни с глави на пантери, очакващи нетърпеливо да се пренесат да живеят в Маями — апартаментите им бяха пълни с мебели от опушено стъкло и хромирана стомана, които с помощта на декораторите си бяха купували през седемдесетте години на цената на добри мебели от епохата на кралица Ан — но (както бях принуден да им кажа със съжаление) те не бяха задържали цената си и не можеха да бъдат препродадени дори на половината от първоначалната си стойност.

— Порцеланът… — Сватбената консултантка плъзна по ръба на чинията пръсти, чиито нокти бяха покрити с безцветен лак. — Знаете ли как ми се иска младоженците, които консултирам, да мислят за елегантните сребърни прибори, за финия кристал и за порцелана? Да ги свързват с ритуалните удоволствия в края на деня. Вино, забавления, семейство, близост. Един сервиз от фин порцелан е прекрасен начин да осигурите постоянно присъствие на стил и романтика в брака си.

— Става — повторих аз. Но идеята ми се стори противна; а двете „Блъди Мери“, които изпих във „Фредс“, още не бяха пропъдили неприятния й привкус.

Китси разглеждаше обиците с видимо колебание.

— Добре, виж какво. Ще ги сложа все пак на сватбата. Те са прекрасни, а и знам, че са били на майка ти.

— Искам да носиш това, което ти предпочиташ.

— Ще ти кажа какво мисля аз. — Тя се пресегна със закачлив жест през масата и взе ръката ми. — Мисля си, че имаш нужда да полегнеш.

— Несъмнено. — Аз притиснах дланта й към лицето си и си напомних какъв късметлия съм.