Дона Тарт
Щиглецът (124)

XVI.

— Хоуби — започнах аз, — закъсал съм.

Той вдигна поглед от раклата в японски стил, която имаше нужда от леко възстановяване: изпъстрена с петли и жерави, със златни пагоди върху черната политура.

— Мога ли да ти помогна?

Той очертаваше крилото на един жерав с акрилна боя — много различна от оригиналната, която бе на основата на смола, но първото правило на реставрациите, на което той ме бе научил отдавна, беше никога да не предприемаш необратими ходове.

— Всъщност работата е там, че, как да кажа, забърках и теб в кашата. Неволно.

— Е — линията, която изтегляше с четката, си оставаше равна, ако си казал на Барбара Гибъри, че ще й помогнем за тази къща, която обзавежда в Райнбек, оправяй се сам. „Цветовете на чакрите“! Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Не… — Опитвах се да измисля нещо, което да прозвучи забавно, нещо непринудено, госпожа Гибъри с много подходящия си прякор „Трипи“^[1] за нас обикновено беше извор на забавление — но главата ми беше абсолютно празна. — Опасявам се, че не е това.

Хоуби се изправи, тикна четката зад едното си ухо, избърса чело с носна кърпа с безумен десен — психеделично лилаво, като че ли върху нея бе повърнала африканска теменужка, вероятно я беше намерил на поредната разпродажба на север сред вещите на някоя побъркана стара дама.

— Е, кажи тогава какво има — каза той спокойно, посягайки към една от чинийките, в които бъркаше боите. Сега, след като вече бях навършил двайсет години, наложената от разликата в поколенията дистанция между нас бе изчезнала и отношенията ни бяха колегиални — трудно ми бе да си представя, че подобна близост би се установила между мен и баща ми, ако той беше още жив; аз винаги бих бил под напрежение, винаги щях да се опитвам да преценя доколко е пиян или надрусан и дали мога да разчитам на някакъв смислен отговор.

— Аз. — Опипах стола зад себе си, за да се уверя, че не лепне, преди да седна. — Хоуби, направих глупава грешка. Не, нещо наистина много глупаво — настоях, когато той махна добросърдечно и пренебрежително с ръка.

— Ами… — той отмерваше чиста умбра с капкомер в чинийката — колко е глупаво не знам, но мога да ти кажа, че миналата седмица целият ми ден беше съсипан, когато видях, че върхът на свредела е минал през плота на масата на госпожа Уосърман. Беше чудесна маса, от времето на Уилям и Мери^[2]. Знам, че тя няма да забележи закърпеното място, но можеш да ми вярваш, моментът беше неприятен.

Това, че той не изглеждаше особено впечатлен, ме накара да се почувствам още по-зле. Бързо, сякаш се спусках насън по шеметно стръмна пързалка, аз се хвърлих стремително да му обяснявам случая с Лушъс Рийв и скрина, пропускайки да спомена Плат и квитанцията със задна дата във вътрешния джоб на сакото ми. Веднъж започнал, не можех да се спра, като че ли най-важното бе да не спирам да говоря, да говоря като някой заловен на магистралата убиец, не спиращ да нарежда монотонно в светлината на електрическата крушка в някой провинциален полицейски участък. В някакъв момент Хоуби бе престанал да работи, тикнал бе отново четката зад ухото си; слушаше непоклатимо, сключил вежди, с онзи далечен, затворен в себе си вид на сгушена арктическа яребица, който познавах много добре. После измъкна четката от косми на самур иззад ухото си и я потопи във вода, преди да я избърше с едно фланелено парцалче.

— Тио — каза той, вдигна ръка и затвори очи, — бях започнал да увъртам, да повтарям едно и също за неосребрения чек, задънена улица, тежко положение, — стига. Всичко ми е ясно.

— Толкова съжалявам — бърборех безсмислено. — Никога не биваше да го правя. Никога. Но сега се стигна до истински кошмар. Той е вбесен, отмъстителен, и като че ли по някаква причина ни има зъб… нали разбираш, по някаква друга причина, различна от станалото.

— Е, какво. — Хоуби свали очилата си. Разбирах колко е объркан от начина, по който опипваше предпазливо почвата, опитвайки се да оформи отговора си. — Станалото — станало. Няма смисъл да влошаваме допълнително положението. Само че — той се прекъсна и замълча, — аз не познавам този човек, но ако той е мислел, че скринът е работа на Афлек, значи има повече пари, отколкото разум. Да плати седемдесет и пет хиляди — нали толкова ти е дал за това нещо?

— Да.

— Е, трябва да иде да си прегледа главата, само това мога да кажа. Мебели от такава класа се появяват един-два пъти на десетилетие — и то невинаги. При това не се появяват ей така, отникъде.

— Да, но…

— Освен това и последният глупак знае, че един истински Афлек би струвал много повече. Кой си купува такава мебел, без да си подготви преди това домашното? Само някой идиот и това е. И още нещо — каза той, повишавайки тон, защото се бях опитал да кажа нещо — след като той е повдигнал въпроса, ти си постъпил правилно. Предложил си да му върнеш парите, а той не е приел, нали така каза?

— Не съм му предлагал да върна парите. Предложих да откупя скрина обратно.

— Но на цена, по-висока от платената от него! И как ще изглежда всичко това, ако бъде представено в съда? Нещо, което той няма да направи, можеш да ми вярваш.

В настъпилото мълчание, под болнично ярката светлина на работната му лампа, осъзнах доколко неуверени сме и двамата относно онова, което трябваше да предприемем. Попчик — който дремеше на сгънатата хавлиена кърпа, която Хоуби бе поставил за него между краката на една масичка, завършващи с нокти на хищна птица — потрепваше и проскимтяваше насън.

— Искам да кажа — поде Хоуби — беше избърсал боята от ръцете си и посягаше към четката с нетрепващ поглед на привидение, като призрак, упорито съсредоточен върху мисията си — продажбите никога не са били мой ресор, знаеш го, но съм в този бизнес от много време. И понякога — ръката му с четката се стрелна и нанесе една лека мазка — границата между прекаленото разхвалване на стоката и измамата е действително много неясна.

Чаках, обзет от неувереност, насочил поглед към лакираната в черно ракла. Беше много красива, донесена от пенсионирал се морски капитан в дома му в покрайнините на Бостън: украшения от мидени черупки и гравирани раковини, цитати от Стария Завет, бродирани от неомъжените му сестри, мирисът на китово масло, горящо вечер в лампата, тишината на остаряването.

Хоуби отново остави четката.

— О, Тио — каза той, донякъде ядосано, почесвайки чело с опакото на ръката си, която остави там тъмно петънце. — Нима очакваше, че ще се захвана да те упреквам? Излъгал си онзи тип. Опитал си се да поправиш нещата. Но той не иска да продава. Какво повече би могъл да направиш?

— Не е само този скрин.

— Какво?

— Не трябваше да се захващам с това. — Нямах сили да срещна погледа му. — Първо го правех, за да плащам сметките, да измъкна фирмата от затрудненията, а после, предполагам… искам да кажа, някои от тези мебели са удивителни, заблудиха мен, а пък си седяха така на склад…

Сигурно бях очаквал нежелание да повярва, повишаване на тон, някакво възмущение. Но онова, което стана, беше много по-лошо. С избухване бих могъл да се справя. Вместо това той не каза нито дума, само ме гледаше натъжено, набит и масивен, обгърнат от светлината на работната лампа като с ореол, а сечивата му, наредени на стената зад него, приличаха на масонски символи. Остави ме да му разкажа онова, което трябваше да бъде разказано, и ме слушаше безмълвно, докато говорех, а когато накрая проговори, гласът му беше по-тих от обикновено, без следа от разгорещеност.

— Добре тогава. — Приличаше на фигура от алегорична картина: дърводелец мистик с черна престилка, полускрит в сенките. — Добре. И какво смяташ да предприемеш по този въпрос?

— Аз… — Това не беше отговорът, който бях очаквал. Очаквайки със страх избухването на гнева му (защото несъмнено се бе случвало Хоуби да се разяри, колкото и да бе добродушен иначе и да не се гневеше лесно), бях си подготвил всякакви оправдания и извинения, но изправен пред тази негова зловеща невъзмутимост, не виждах как да се защитя. — Ще направя, каквото кажеш. — От детските си години не се бях чувствал толкова посрамен и унизен. — Грешката е моя, готов съм да поема пълната отговорност.

— И така, мебелите са продадени. — Той като че ли обмисляше нещо в ход, създаваше донякъде впечатлението, че си говори сам. — Никой друг не се е свързвал с теб?

— Никой.

— И откога продължава това?

— О, ами — (поне от пет години) — една-две години като че ли…

Той изкриви лице.

— Боже мили. Не, не — продължи той припряно, — просто се радвам, че реши да бъдеш откровен с мен. Но ще се наложи да се заемеш с тази работа, да се свържеш с клиентите, да им кажеш, че имаш известни съмнения — не е необходимо да се задълбочаваш, просто казвай, че е възникнал проблем, че има съмнения в автентичността… и предлагай да откупиш мебелите на цената, на която си им ги продал. Ако не пожелаят да ти обърнат внимание — добре. Ти си направил оферта. Но ако решат да продават, ще ти се наложи да се примириш, разбираш ли?

— Да.

Онова, което не казах — което не можех да му кажа — бе, че не разполагаме с пари, за да възстановим разходите дори на една четвърт от въпросните клиенти. Бихме банкрутирали за един ден.

— Казваш „мебели“. Кои мебели? Колко на брой?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Тоест знам, само че…

— Тио, моля те. — Сега вече се беше ядосал; забелязах това с облекчение. — Край на увъртанията. Говори открито с мен.

— Ами… не регистрирах продажбите. Вземах парите в брой. Така че, разбираш ли, да няма начин ти да разбереш, дори ако бе решил да провериш счетоводните книги…

— Тио, не ме карай да повтарям въпроса си. Колко са продадените мебели?

— О… — въздъхнах аз — ами… дузина — може би — добавих последното, забелязал слисаното изражение на Хоуби. Всъщност бях продал три пъти повече мебели, но бях сигурен, че повечето хора, които бях измамил, бяха прекалено несведущи, за да забележат нещо, или пък толкова богати, че им бе все едно.

— Боже мили, Тио — каза Хоуби, след като бе мълчал потресено известно време. — Дузина парчета? Но не на такива цени? Не като предполагаемия Афлек?

— Не, не — отвърнах припряно (макар всъщност да бях продал някои от тези мебели за сума, два пъти по-голяма от тази). — И не съм продавал на никой от редовните ни клиенти. — Това поне беше вярно.

— На кого тогава?

— На хора от Западното крайбрежие. Кинаджии, компютърни специалисти. Също и на хора от Уолстрийт, но — на младоци, нали разбираш, от разни хедж фондове. Тъпанари с пари.

— Имаш ли списък на клиентите?

— Не точно списък, но…

— Има ли как да се свържеш с тях?

— Е, разбираш ли, сложно е, защото… — Не ме притесняваха хората, повярвали, че са открили истински образец на стила „шератън“ на изгодна цена и напуснали забързано магазина с фалшификатите си, убедени, че са измамили мен. Старото правило Caveat emptor^[3] бе повече от приложимо в този случай. Нито веднъж не бях казал пред тях, че мебелите са автентични. Притесняваха ме хората, на които бях продавал съвсем целенасочено мебелите — и ги бях лъгал съвсем съзнателно.

— Нямаш списък с имената им.

— Така е.

— Но все пак имаш някаква представа. Би могъл да ги откриеш.

— До известна степен.

— „До известна степен“. Не разбирам какво искаш да кажеш с това.

— Има някои бележки, товарителници. Мога да сглобя някои неща по памет.

— Можем ли да си позволим да откупим обратно всички тези мебели?

— Ами…

— Можем ли? Да или не?

— Ами… — Нямаше начин да му кажа истината, тоест че е невъзможно. — Това би ни поставило в много затруднено положение.

Хоуби потърка едното си око.

— Е, затруднено или не, трябва да го направим. Нямаме избор. Ще затегнем коланите. Дори да е трудно известно време… дори да започнем да бавим плащанията на данъците. Защото — продължи той, тъй като аз продължавах да го гледам, — не можем да допуснем дори за едно от тези неща да се поддържа измамата, че е истинско. Боже мили — той поклати невярващо глава, — как, по дяволите, си го направил? Та те дори не са добри фалшификати! Някои от материалите, които съм ползвал… всичко, което имах подръка… скалъпени са през куп за грош…

— Всъщност… — На практика работата на Хоуби се бе оказала достатъчно добра, за да заблуди дори някои сериозни колекционери, но си казах, че може би не е разумно да споменавам това сега…

— … и, разбираш ли, ако едно от парчетата, които си продал като оригинали, се окаже фалшификат — тогава ще излезе, че всички са фалшиви. Всичко ще бъде поставяно под въпрос — всяка отделна вещ, излязла някога от този магазин. Не знам замислял ли си се за това.

— Ъъъ… — Много пъти бях мислил по този въпрос. Мислех за това почти непрекъснато от онзи обяд с Лушъс Рийв насам.

Хоуби мълча толкова дълго, че аз започнах да се изнервям. Но накрая той просто въздъхна, потри очи и се извърна леко, заемайки се отново с работата си.

Мълчах, наблюдавайки как лъскавата черна линия, излизаща изпод четката му, се превръща в черешова клонка. Сега вече всичко беше ново. Двамата с Хоуби бяхме съдружници, плащахме заедно данъците си. Аз бях определен за изпълнител на завещанието му. Вместо да се изнеса в отделен апартамент, бях предпочел да продължа да живея на горния етаж и да му плащам почти символичен наем, няколкостотин долара месечно. Доколкото можеше да се каже, че имах дом и близки, това бяха неговият дом и той самият. Когато слизах долу да му помагам с лепенето, го правех не толкова, защото той имаше нужда от мен, колкото заради удоволствието да се ровим за стеги и да си крещим, надвиквайки гърмящата музика на Малер; а когато понякога прескачахме вечер до „Белия кон“ за по едно питие и по някой сандвич на бара, за мен това нерядко се оказваше най-хубавото време от деня.

— Да? — попита Хоуби, без да се обръща към мен, забелязал, че все още стоя зад гърба му.

— Съжалявам. Не исках да се стигне толкова далеч.

— Тио. — Движението на четката спря. — Знаеш много добре… немалко хора биха те потупали поощрително по гърба в такъв момент. И, нека бъда откровен с теб, част от мен също изпитва подобни чувства, защото, признавам си честно, не мога да си представя как си успял да осъществиш това. Дори Уелти… Уелти беше като теб, клиентите си умираха за него, беше в състояние да продаде какво ли не, но дори той виждаше голям зор горе в магазина с по-скъпите вещи. Истински „хепълуайт“, истински „Чипъндейл“ — не можеше да се отърве от тях! А ти си успял да пласираш целия този боклук срещу цяло състояние!

— Не е боклук — отвърнах, щастлив, че този път поне мога да кажа истината. — Голяма част от тези работи са действително много добри. Заблудиха и мен. Предполагам, че тъй като си ги правил ти самият, не можеш да го осъзнаеш. Колко убедителни са.

— Знам.

Имахме един забележителен висок шкаф от епохата на кралица Ан с трипръсти крака, който през гладните години се бях опитвал да продам на възможно най-ниската реална цена, която беше някъде от порядъка на двеста хиляди долара. Но въпреки че напоследък се бяха появили някои съвсем приемливи оферти, аз ги бях отхвърлил до една — просто защото тази безукорна мебел, поставена в добре осветената входна част на магазина, хвърляше ласкателна светлина и върху фалшификатите, забутани в дъното.

— Тио, ти си истинско чудо. Ти си гений в онова, което вършиш, няма спор. Но — тонът му отново стана неуверен, чувствах как се опитва да напипа пътя напред — е, искам да кажа, търговците живеят от репутацията си. Такава е системата, налагаща поддържане на добро име. Не може да се каже, че не го знаеш. Хората започват да говорят. Така че, разбираш ли — той натопи четка в боята и присви късогледо очи, взирайки се в шкафа, — измамата е нещо трудно доказуемо, но ако не се погрижиш да поправиш стореното, аз съм почти сигурен, че то ще рикошира и ще ни нанесе удар впоследствие. — Ръката му не трепваше; четката уверено очертаваше линията. — Мебел, претърпяла сериозна реставрация… забрави за ултравиолетовите лъчи, ще се учудиш какво би станало, стига само някой да я постави в ярко осветено помещение… дори фотоапаратът изважда на бял свят разлики в шарката, които човек никога не би забелязал с просто око. Веднага щом някой от тези хора реши да поръча да фотографират покупката му, или, пази Боже, реши да я изпрати на ежегодния търг „Забележителни американски произведения“ в „Кристис“ или „Сотбис“…

Настана мълчание, което — докато се разрастваше и надигаше между нас като вълна — ставаше все по-внушително, и нямаше с какво да бъде запълнено.

— Тио. — Четката спря, после отново се задвижи. — Не се опитвам да търся оправдания за теб, но… не мисли, че не го съзнавам — аз съм човекът, който те постави на това място. Оставих те да работиш по свое усмотрение, съвсем сам. Очаквайки от теб да извършиш чудото с рибите и хляба. Ти си много млад, така е — настоя той рязко, обръщайки се за малко, когато се опитах да го прекъсна, — млад си, и имаш талант за всички аспекти на нашия бизнес, с които ми е неприятно да се занимавам, и така блестящо успя да ни върнеш в играта, че за мен беше много, много удобно да си държа главата заровена в пясъка. По отношение на онова, което се случваше горе. Така че моята вина не е по-малка от твоята.

— Хоуби, кълна се. Аз никога…

— Защото — той взе отвореното шише с боя, погледна етикета му така, като че ли не можеше да си припомни за какво служеше, и отново го остави — е, беше прекалено хубаво, за да бъде истина, нали? Всички тези пари, които се стичаха към нас, истинско чудо, нали? А опитах ли се да се поинтересувам по-отблизо от това? Не. Не мисли, че не съм наясно — ако ти не беше започнал с номерата си там горе, вероятно вече щяхме да сме дали къщата под наем и щяхме да търсим ново място за живеене. Така че ето какво — ще започнем на чисто — ще заличим миналото — и ще приемаме нещата така, както дойдат. Едно по едно. Това е единственото, което можем да направим.

— Виж какво, искам да изясня едно — спокойствието му ме измъчваше, — аз поемам отговорността. Ако нещата стигнат дотам. Просто искам да го знаеш.

— Добре. — Той отново нанесе една мазка с четката, със заучен, опитен жест, който незнайно защо ме смути. — Така или иначе, нека оставим този въпрос засега, искаш ли? Не — продължи той, когато се опитах да кажа нещо друго, — моля те. Искам да се заемеш с тези неща, а аз ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, ако възникне някаква конкретна необходимост, но като изключим това, не искам повече да говорим на тази тема. Съгласен ли си?

Навън валеше дъжд. На приземния етаж беше влажно и студено — противен, подземен хлад. Стоях и го гледах, без да знам какво да кажа и какво да правя.

— Моля те. Не се сърдя, просто искам да продължа с работата си. Всичко ще бъде наред. А сега, моля те, качи се горе — ако обичаш? — допълни той, защото аз не помръдвах. — Работата е сложна, наистина се налага да се съсредоточа, ако не искам да я оплескам.