Дона Тарт
Щиглецът (122)

XIV.

Ресторантът, който избрах, беше в Трайбека^[1], достатъчно отдалечен в посока към центъра, за да не се притеснявам излишно, че може да се натъкна на Хоуби или някой от неговите приятели, и посещаван от доста млади хора, което (надявах се) можеше да накара Рийв да се почувства не на място. Шум, светлини, разговори, постоянна блъсканица: за сегашните ми свежи, непритъпени сетива усещанията бяха зашеметяващи, вино, чесън, парфюм и пот, чинии с цвърчащи късове пиле с лимонова трева, изнасяни бързо от кухнята, тюркоазената тапицерия на пейките край стената, яркооранжевата рокля на момичето до мен — всичко това ми въздействаше като химикали, впръскани право в очите ми. Стомахът ми се свиваше от нерви, дъвчех таблетка против киселини от шишенцето, което държах в джоба си, когато вдигнах очи и видях красивата, покрита с татуировки, подобна на жираф салонна управителка — с безизразно лице и ленива походка — да сочи безразлично масата, на която седях, на Лушъс Рийв.

— Е, здравейте — казах, без да се изправям, за да го поздравя. — Радвам се да ви видя отново.

Той се озърташе с неприязън.

— Наистина ли се налага да седим тук?

— Защо не? — попитах невъзмутимо. Умишлено бях избрал масата, покрай която от всички страни постоянно минаваха хора — не беше чак толкова шумно, че да ни се налага да крещим, но шумът беше достатъчен, за да се почувства той дискомфортно, нещо повече, бях оставил за него стола, на който слънцето щеше да грее право в неговите очи.

— Това място е напълно смехотворно.

— О! Съжалявам. Ако не се чувствате добре тук… — посочих с глава към погълнатата единствено от себе си млада жена жираф, полюшваща се разсеяно на мястото си.

Съгласявайки се със смисъла на жеста ми — ресторантът беше претъпкан — той седна. Въпреки че говорът и жестовете му бяха отмерени и елегантни, а костюмът — с модерна кройка за мъж на неговата възраст, поведението му ме караше да си представям риба балон — или надута с помпа за велосипедни гуми фигура на канадски конен полицай или цирков атлет от онези, които изпълняват силови номера на арената: брадичка, разделена в средата от дълбока бразда, нос като топка от тесто, всичко това наблъскано в едно месесто лице с възпаления яркорозов цвят на човек с високо кръвно.

След като храната пристигна (азиатски фюжън, множество крехки пелмени, подредени като контрафорси на крепост, и пържен лук — ако се съдеше по изражението му, не му се понрави), аз зачаках сам да стигне до онова, което искаше да ми каже, каквото и да бе то. Копието на фалшивия документ за продажба, който бях написал на празна страница в един от старите кочани с квитанции на Уелти, с дата отпреди пет години, беше в джоба ми, но аз нямах намерение да го вадя, ако не се наложеше.

Беше помолил за вилица; измъкна с нея от ястието си, носещо малко притеснителното название „скорпионови скариди“, няколко ленти зеленчук, подредени като архитектурни елементи, и ги избута в края на чинията. После ме погледна. Малките му, проницателни очи се открояваха, яркосини, на розовото му като шунка лице.

— Знам за музея — каза той.

— Какво знаете? — попитах, след колеблива, неуверена пауза.

— О, моля ви. Отлично разбирате за какво говоря.

Усетих как страхът ме пронизва ниско в гръбнака, но внимавах да не вдигам очи от чинията: бял ориз и пържени зеленчуци, най-лекото ястие в менюто.

— Е, ако не възразявате, предпочитам да не говоря за това. Темата е болезнена за мен.

— Да, мога да предположа.

Той каза това с такъв присмехулен и предизвикателен тон, че аз вдигнах рязко поглед към него.

— Тогава загина майка ми, ако имате това предвид.

— Да, така е. — Той направи дълга пауза. — Тогава загина и Уелтън Блакуел.

— Точно така.

— Е, какво тогава. За това пишеше във вестниците, за Бога. Въпросът е обществено достояние. Но… — езикът му се стрелна по горната устна, — ето какъв е въпросът, който си задавам. Защо му беше на Джеймс Хобарт да разправя на целия град тази история — за това как сте се появили на прага му с пръстена на неговия партньор? Защото, ако си беше държал устата затворена, никой никога нямаше да направи връзката.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате какво имам предвид. Вие притежавате нещо, което аз искам. Което искат много хора.

Престанах да се храня, ръката ми с пръчиците застина на половин път към устата. Спонтанният, необмислен импулс ме тласкаше да стана и да напусна ресторанта, но почти също толкова бързо дойде осъзнаването, че такава постъпка би била много глупава.

Рийв се облегна на стола си.

— Не казвате нищо.

— Това е, защото не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко, оставяйки пръчиците, и в някакъв светкавичен проблясък — събуден може би от бързината на жеста — мислите ми се насочиха към моя баща. Как би се справил той с такава ситуация?

— Изглеждате много смутен. Питам се защо.

— Предполагам, защото не виждам каква е връзката между всичко това и скрина. Защото бях останал с впечатлението, че той е поводът да бъдем тук.

— Много добре знаете за какво говоря.

— Не — неразбиращият ми смях прозвуча доста убедително. — Опасявам се, че не.

— Значи искате да го кажа открито? Направо тук? Е, добре, ще го кажа. Вие сте били с Уелтън Блакуел и племенницата му, и тримата сте били в зала 32 и вие… — предизвикателна усмивка плъзна бавно по лицето му — сте единственият човек, излязъл от тази зала. А ние знаем още какво е било изнесено от зала 32, нали?

Опасявах се, че цялата кръв се е отдръпнала от лицето ми, сякаш се бе стекла в петите. Навсякъде около нас тракаха прибори, носеше се смях, ехото на гласовете отскачаше от облицованите с плочки стени.

— Нали разбирате? — продължи Рийв самодоволно. — Всичко е много просто. Искам да кажа, нали — каза той с лек упрек, оставяйки вилицата си — нали не сте предполагали, че никой няма да свърже събитията? Вие сте взели картината, а когато сте занесли пръстена на партньора на Блакуел, сте му дали и нея, не знам по каква причина… да, да — продължи той, въпреки че аз се опитах да го прекъсна, премести леко стола си и вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, — в крайна сметка вие ставате повереник на Джеймс Хобарт, за Бога, той ви става опекун, и оттогава досега той се възползва от този мъничък сувенир, ваш и негов, за да вади пари от него.

Да вади пари? Хоуби?

— Да вади пари от него? — повторих, после съобразих и казах: Да вади пари от какво?

— Вижте какво, този ваш номер с „не разбирам какво става“ започна да става малко досаден.

— Не, аз говоря искрено. Какво, по дяволите, имате предвид?

Рийв изду устни, явно много доволен от себе си.

— Картината е прелестна — каза той. — Прекрасна мъничка аномалия… абсолютно уникална. Никога няма да забравя първия път, когато я видях в музея „Морицхойс“… наистина напълно различна от всички останали произведения там, или дори от всички останали произведения от епохата, ако питате мен. Трудно е да се повярва, че е рисувана в началото на седемнайсети век. Една от най-великите малки картини на всички времена, не сте ли съгласен? Какво беше казал… — той помълча с присмехулно изражение — какво беше казал онзи колекционер… нали се сещате, критикът, французинът, който я открил? Намерил я заровена в килера на някакъв благородник през деветдесетте години на деветнайсети век, и оттогава нататък започнал да прави „отчаяни опити“ — той постави кавичките, вдигнал пръсти във въздуха — да се сдобие с нея. „Не забравяйте, трябва да имам този мъничък щиглец на всяка цена.“ Но, разбира се, аз нямам предвид този цитат. Имам предвид онзи, другия, прочутия. Несъмнено вие самият го знаете. След толкова време сигурно сте запознати добре с картината и нейната история.

Оставих салфетката си на масата.

— Не знам за какво говорите.

Нямаше какво друго да правя, освен да не отстъпвам и на педя и да повтарям тези думи. „Отричай, отричай, отричай“, както баща ми — в единствената си голяма филмова роля на мафиотски адвокат, точно преди да го застрелят — бе посъветвал клиента си.

Но нали са ме видели.

Ще кажеш, че трябва да са видели някой друг.

Има трима очевидци.

Не ме интересува. И тримата грешат. „Не съм бил аз.“

Цял ден ще водят хора, които ще свидетелстват против мен.

Много добре. Да го направят.

Някой бе спуснал щорите на витрината, и масата ни се изпъстри със сенки, подобни на тигрови шарки. Рийв, наблюдавайки ме самодоволно, набоде на вилицата си една яркооранжева скарида и я изяде.

— Искам да кажа, опитвах се да преценя как стоят нещата — продължи той. — Може би ще ми помогнете? Коя друга картина с тези размери е дори приблизително от същата класа? Може би онази очарователна малка работа на Веласкес, нали си спомняте, градината на вила „Медичи“. Да не говорим пък че картината е една от малкото оцелели работи на художника.

— Бихте ли ми обяснили отново за какво говорим? Защото не съм много сигурен, че разбирам накъде биете.

— Е, дръжте се както предпочитате — каза той любезно, попивайки устни със салфетката. — Не можете да заблудите никого. Въпреки че държа да кажа — доста безотговорно е да я поверите на тези бандити, да я разнасят насам-нататък и да я залагат.

Когато той забеляза абсолютно искреното ми удивление, нещо подобно на изненада трепна за миг по лицето му, но изчезна също толкова бързо.

— Такава ценност не бива да се поверява на хора като тях — каза той, дъвчейки усилено. — Улични бандити… простаци.

— Вече наистина не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко.

— Нима? — Той остави вилицата си. — Е, добре. Моето предложение — ако благоволите да разберете за какво говоря — е да купя това нещо от вас.

Почувствах как шумът в ушите — спомен от някогашната експлозия — започна да се надига, както ставаше често в моменти на стрес, високо бръмчене като на приближаващ самолет.

— Да цитирам ли цифра? Е, мисля, че половин милион ще свърши работа, като се вземе предвид това, че аз съм в състояние да телефонирам още сега, на минутата — той извади мобилния си телефон от джоба и го постави на масата — и да сложа край на тази ваша търговска инициатива.

Притворих очи, после отново ги отворих.

— Вижте, колко пъти трябва да повтарям? Наистина не знам какво се върти в главата ви, но…

— Ще ви кажа точно какво се върти в главата ми, Тиодор. Мисля за консервация, съхраняване на едно произведение на изкуството. Очевидно тези грижи не са първостепенни за хората, с които имате делови отношения. Несъмнено разбирате, че такъв изход е най-подходящ и за вас, а и за картината. Явно е, че сте натрупали състояние от това, но не бихте ли се съгласили, че е безотговорно да я подхвърляте насам-натам в такива условия, излагайки я на опасност?

Но моето непресторено недоумение, предизвикано от думите му, като че ли свърши добра работа. След миг на странно колебание, което не можах да си обясня, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си…

— Всичко наред ли е? — попита появилият се внезапно сервитьор с вид на фотомодел.

— Да, да, всичко е чудесно.

Сервитьорът се изпари, видях го да прекосява с плъзгаща се походка залата, отивайки да побъбри с красивата салонна управителка. Рийв извади от джоба си няколко сгънати страници, които побутна по покривката на масата към мен.

Беше разпечатка от някакъв уебсайт. Очите ми се плъзнаха бързо по страниците: ФБР… международни организации… провалена акция… разследване…

— Какво е това, да му се не види? — възкликнах толкова високо, че една жена на съседната маса подскочи на мястото си. Рийв — който продължаваше да се храни — не отговори.

— Не, наистина искам да ми отговорите. Какво общо има всичко това с мен?

Прехвърлях нервно страниците — обвинение в убийство по невнимание… Кармен Уидобро, икономка, наета от агенция за временна заетост „Маями“, застреляна от агенти, нахлули в къщата… тъкмо се канех да попитам отново какво общо има статията с мен, когато застинах на мястото си.

„Една картина на стар майстор, считана преди за унищожена («Щиглецът» на Карел Фабрициус, 1654) е била ползвана според слуховете като гаранция в сделката с Контрерас, но за съжаление не била открита при нахлуването на полицията в имението му в Южна Флорида. Въпреки че крадени произведения на изкуството често се ползват като гаранция в начинания, свързани с търговия с оръжия и наркотици, Службата за борба с наркотиците възразява срещу твърденията на отдела на ФБР, разследващ кражби на произведения на изкуството, че операцията е «провалена» и «проведена аматьорски», и направи публично изявление, в което се изразява съжаление за смъртта на госпожа Уидобро, но и се подчертава, че агентите на службата не са обучени да идентифицират и възстановяват крадени произведения на изкуството. «В напрегнати ситуации като тази», заяви Търнър Старк, говорител на Службата за борба с наркотиците, «наш приоритет винаги са били безопасността на агентите и цивилните, тъй като нашата работа осигурява материал за обвинението по най-тежките престъпления за злоупотреба с контролирани субстанции съгласно американския закон.» Фурорът, предизвикан от неуспялата акция, особено след делото във връзка със смъртта на случайно застреляната госпожа Уидобро, доведе до настоявания за по-тясно сътрудничество между двете служби. «Достатъчно щеше да бъде едно телефонно обаждане», каза Хофстеде фон Молтке, говорител на отдела на Интерпол за издирване на откраднати произведения на изкуството, на вчерашната пресконференция в Цюрих. «Но тези хора не са мислели за нищо друго освен за необходимостта да извършат арест и да постигнат желаната от тях присъда, а това е много неприятно, защото сега, след новото изчезване на картината, могат да минат десетилетия, преди тя да се появи отново.»

По груба преценка трафикът на крадени картини и скулптури в световен мащаб има оборот, възлизащ на около шест милиарда долара. Въпреки че появата на картината е непотвърдена, криминалистите са на мнение, че редкият шедьовър на холандския майстор вече е напуснал страната, вероятно на път към Хамбург, където сигурно е препродаден за минимална част от реалната цена, на която би бил продаден на официален търг…“

Оставих вестника на масата. Рийв, който бе престанал да се храни, ме наблюдаваше с хищна усмивка, стиснал устни. Може би превзетостта на тази усмивчица върху крушовидното му лице беше причината, но така или иначе, аз неочаквано избухнах в смях: смях, който освобождаваше натрупалия се ужас и даваше воля на облекчението ми, точно така се бяхме смели двамата с Борис, когато тлъстото ченге, което тичаше подир нас в супермаркета (и всеки момент щеше да ни хване) се подхлъзна на мокрия под и падна на задника си.

— Да? — попита Рийв. Дъртото чудовище имаше оранжево петно на устата от скаридите. — Значи открихте повод за забавление?

Единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава и да хвърля поглед наоколо, из ресторанта.

— Човече — отвърнах, бършейки очи, — не знам какво да кажа. Очевидно имате халюцинации или… откъде да знам.

Рийв, трябва да се отбележи за негова чест, не изглеждаше смутен, макар да беше очевидно, че развитието на събитията не му е приятно.

— Не, наистина… — аз поклатих глава. — Извинете, не беше редно да се смея. Но това е най-големият шибан абсурд, на който съм се натъквал.

Рийв сгъна салфетката си и я остави настрани.

— Вие сте лъжец — каза той любезно. — Може би си въобразявате, че ще успеете да се измъкнете, като блъфирате, но няма да стане.

— Обвинение в убийство по невнимание? Имение във Флорида? Какво, действително ли мислите, че всичко това има някаква връзка с мен?

Рийв ме наблюдаваше мрачно с малките си, яркосини очи.

— Бъдете разумен. Предлагам ви изход.

— Изход ли? — Маями, Хамбург, дори само имената ме накараха отново да се изсмея невярващо. — Изход от какво?

Рийв попи устни със салфетката.

— Радвам се, че намирате цялата история за толкова забавна — каза той мазно. — Защото аз съм твърдо решен да се обадя на този господин от отдела за издирване на откраднати произведения на изкуството, и да му разкажа в подробности всичко за вас, Джеймс Хобарт и тази престъпна схема, която двамата сте разработили. Какво ще кажете?

Хвърлих вестника на масата и избутах стола си назад.

— Ще ви кажа да му се обадите, щом държите. Нямам нищо против. А когато пожелаете да разговаряме по другия въпрос, ми се обадете.